Анна Мария Петрова-Гюзелева: Дебютирах с Пътят към...
Толкова разнообразни и изискващи отдаденост задължения - балерина, публицист, продуцент - кое Ви е най по размер?
Всички са ми доста значими. Свързана съм с изкуството от детството ми. Празнувам 40 години от дебюта ми във кино лентата „ Пътят към София ” и на сцената изобщо. Започнала съм с балет на 8-9, академично в балетното учебно заведение от 10-годишна. Официалният ми дебют в киното е на 18.
Продължих през годините, на стадии, да се развъртвам - от балерина като хореограф и учител по балет, като актриса първо и по-късно последователно към продуцент на филми и музикални стратегии. Това е натурален развой на съзряване.
Работих и като публицист - първо в Българска национална телевизия, след това в Италия.
Винаги съм се стремила да поддържа позитивния облик на България и отвън страната, да акцентирам българските гении, българските качества в културата и изкуството.
Пропуснахме поезията, която ви съпътства непрекъснато. Колко значима е тя за Вас?
Поезията потегли паралелно с дебюта ми в киното. Не дръзвам да се нарека стихотворец, аз съм актриса, която написа. Не обичам да се удрям в гърдите, въпреки че имам доста награди от уважавани имена в Италия, одобрени като поети, критици.
На 28 септември удостоиха новата ми стихосбирка „ Облаци под слънцето ” с премия на литературния конкурс на Сполето Арт Фестивал Експо 2019. Вече имам такава премия за предходната стихосбирка.
У мен има една огромна покорност и към поезията, и към танца, и към киното - изобщо към изкуството. За мен е значимо да изкажа това, което е в мен. Благодарна съм на поезията, тази опция да се показвам и с перо, тъй като тя ме избави от доста тежки съществени житейски обстановки, каквито всички хора имат. Поезията беше като отдушник, избавителен остров.
Непрекъснато пътувате сред Италия и България. Къде се чувствате по вкъщи?
И на двете места. Така се разви животът ми. Дъщеря ни Адриана живя съвсем 25 години отвън България, само че по-късно реши да се откри тук. Познават я като фудблогър, специалист по италианска кухня и виновност, разпространява италианската кухня.
А аз не бих могла да кажа, че пребивавам нито единствено в Италия, нито единствено в България. По-точно е да кажа, че пребивавам, пътувайки в самолета, на кораба или в колата.
Какво не ни доближава на нас, българите, с цел да стигнем до Оскар? Кое би ни дало късмет?
В киното сме обратно, тъй като сами си го вършим, другояче имаме доста положителни експерти. Преди дни бях на симпозиум в София, проведен във връзка на Закона за киното и на фискалните политики на България в региона на киното. За страдание тези политики до момента бяха такива, че ни сложиха на последното място измежду европейските страни. От страна, в която всички желаеха да идват да снимат, в последните 8 години останахме на опашката. Просто тъй като не си направихме добра фискална политика, която да притегля непознати вложители, непознати продуценти, които да желаят да снимат тук.
За Закона за киното в България се приказва от доста години, само че някои хора очевидно не желаят това да стане. Във Франция подобен закон има от 60 години, в Италия - от 20 години. Ние към момента кретаме, тъй като има някакви ползи в гилдията, а и отвън нея. Въпреки че сме в Европа от 12 години, нещата тук не вървят. Вместо у нас нас избират да снимат в Сърбия, Румъния, Чехия, Северна Македония.
Има вяра за смяна, в случай че се задействаме да хванем последния трен. Лошото е, че загубихме позиции.
Оказахме се най-бавно разрастващите се - даже Северна Македония има одобрен закон за киното.
А по какъв начин стоят нещата в публицистиката?
Не сме обратно в публицистиката. Просто част от българската публицистика е със запушена уста. Получава се по този начин, че в медиите няма обективно изявление на мнение, тъй като изявленията би трябвало да са в избрана посока. Не че го няма в други страни, само че е доста мощно очебийно в България.
Това, което стана с БНР, не може да се случи в Италия, където съществуват доста принадлежности за надзор. Италианските публицисти имат доста мощен журналистически съюз, който ги пази на парламентарно равнище. В старите страни членки на Европейски Съюз нещата са канализирани. У нас това е доста надалеч, и то в доста браншове, освен в публицистиката. Имаме закони, само че не се ползват.
Пловдив е доста особено място за Вас. Защо?
Още в дебютния ми филм „ Пътят към София ” снимахме към 6 месеца в Пловдив. Предимно в Стария град, който трябваше да въплъти остаряла София, където няма сходна присъща част. Беше извънредно прелестно. Била съм в Пловдив доста пъти - имахме другари художници, писатели. И до момента си останахме близки. С доста топло възприятие съм към Пловдив, виждам какъв брой хубави неща се вършат в града и в този момент, около това, че е Европейска столица на културата.
Да, има рецензии, че нещата са можели да станат по-добре - на българина му дай да подлага на критика. Добре е да има рецензия, но не трябва да търсим единствено неприятното, а да забележим и позитивното, има го.
На Пловдив съм посветила стих - „ Моя остаряла обич ”. Написах го по време на прелестния фестивал „ Златна ракла ”, който към този момент не съществува, уви. Гостувах на фестивала няколко пъти - и като актриса, и като продуцент. Веднъж се прибрах в хотел „ Марица ”, погледнах реката от горната страна, и ми пристигна тръпката да напиша стихове.
Трудна идея ли е популяризирането на българската просвета?
Обвързах се с тази приятна и тежка задача да разпространявам българската просвета в моята скромна област. Създадохме биеналето Артемидия през 2007 година по отношение на влизането на България в Европейски Съюз. Последните 3 години го свързахме с интернационалната премия за оперноизпълнителско и изобразително изкуство „ Никола Гюзелев ”. През 2016 година издадохме нов диск, нова монография за него.
Ако всеки един от нас прави, каквото може, каквото му диктува сърцето, за България, за образа <210>, и тук, и на открито, щеше да е отлично и страната ни сигурно щеше да е по-добре. Трябва да вършим нещата, без да чакаме признателност.
Никола Гюзелев приключи живопис след Кристо Явашев
Имала сте невероятния житейски късмет да сте спътница и муза на оперен артист с неповторим гений и международна популярност. Какъв човек беше Никола Гюзелев?
Много непретенциозен, не обичаше да парадира. Световната оперна преса наблягаше с изключение на изключителните чу вокални и артистични качества, и уважението и смиреността му пред олтара на музиката. Без да парадира със себе си, без да желае да трансформира партитурата, каквито случаи има значително.
Независимо от това, че във всеки огромен актьор има % егоизъм, Никола се държеше естествено, за разлика от негови сътрудници, които и в живота си остават в роля.
Гюзелев имаше две изкуства в себе си - приключил е живопис в Художествената академия една година след Христо Явашев-Кристо. Направи международна кариера тъкмо тъй като е бил преклонен пред музиката, не е желал да блесне още непросветен.
С Никола си приличахме като характери, освен тъй като и двамата сме зодия Лъв. Имахме доста близко светоусещане, разбирахме се без доста пояснения. Лошото е, че си отиде рано и доста ми липсва. Не се усещам самотна, имам наши другари от години. Но го няма индивида, който ти би трябвало в живота.
Обидно ми е, че филмът за мъжа ми ще е с друга народност
За страдание, става все по-тежко - няма поддръжка от институциите или е доста дребна. Тази година да вземем за пример с Фондация „ Гюзелев ” и Асоциация „ Артемидия ” нямаме никаква поддръжка от България. Имаме минимална поддръжка от Италия, колкото и необичайно да е. Но не е редно да е по този начин.
След като България не даде и стотинка за бъдещия документален филм за Никола Гюзелев с режисьор Олег Ковачев, аз като продуцент стопирах кино лентата. Когато излезе, филмът ще има друга народност, няма да е български. Обидно и грозно е, само че не мога да спра да работя. Не го върша за себе си, иска ми се България да се чува с положително по света, колкото може повече.
Пожелавам да оцелее.
Снимала съм със София Лорен и Микеле Плачидо
Дебютирах в киното на 18 години, оттогава имам участия в над 50 кино лентата и сериала. Снимала съм със световноизвестни артисти. За страдание, филмите са най-вече отвън България. Излязох от 1984 година, през 1989 година започнах да фотографирам главно в Италия. Имам някои неща, снимани във Франция, Германия, два пъти сме ходили в Лос Анджелис за итало-американски сериал.
Снимала съм с Фабио Тести, Джанкарло Джанини, София Лорен, Раул Бова, Микеле Плачидо, Флоринда Болкан, Фернандо Рей и доста други. С някои от тях бяхме непосредствено сътрудници във филмите. Мога да кажа, че съм съумяла да попия от позитивните им качества.
Колкото е по-голям един актьор и човек, толкоз е по-скромен, натурален, сърдечен.
Изключително съм щастлива, че имах опция да работя с такива одобрени сътрудници. Между нас се създаваше топло колегиално, даже приятелско отношение. С доста от тях след работата на снимачната площадка отивахме да хапнем, сядахме на общ диалог. Всички години на работа в Италия бяха доста дейни, пълноценни, удовлетворяващи.
Когато се заех интензивно с продуцентство, това понижи уговорките ми като актриса, само че както споделя великата Елизабет Тейлър - " Актрисата е актриса цялостен живот ". Винаги има забавни функции, само че за жалост тук би трябвало да загатна проблем, който постоянно е съществувал в европейското кино - мъжките функции са повече от женските. А и в Съединени американски щати се оказва, че дамите са по-малко платени от мъжете. По-скоро обаче казусът е в това, че когато основават сюжетите за филми, нормално значимите функции са мъжки. Женските са и количествено, и даже качествено по-маловажни. Това е най-важният ни проблем. Има дискриминация в европейското кино, изключително в италианското, даже във френското. Не поставям тук Испания, където с помощта на Алмодовар се сътвориха филми, в които дамите имат доста централно място.
Учудих се обаче, когато видях, че я има и в американското. Въпреки всички филми, в които имаше доста мощни съществени женски облици, се оказва, че и оттатък океана страдат от този проблем.
Всички са ми доста значими. Свързана съм с изкуството от детството ми. Празнувам 40 години от дебюта ми във кино лентата „ Пътят към София ” и на сцената изобщо. Започнала съм с балет на 8-9, академично в балетното учебно заведение от 10-годишна. Официалният ми дебют в киното е на 18.
Продължих през годините, на стадии, да се развъртвам - от балерина като хореограф и учител по балет, като актриса първо и по-късно последователно към продуцент на филми и музикални стратегии. Това е натурален развой на съзряване.
Работих и като публицист - първо в Българска национална телевизия, след това в Италия.
Винаги съм се стремила да поддържа позитивния облик на България и отвън страната, да акцентирам българските гении, българските качества в културата и изкуството.
Пропуснахме поезията, която ви съпътства непрекъснато. Колко значима е тя за Вас?
Поезията потегли паралелно с дебюта ми в киното. Не дръзвам да се нарека стихотворец, аз съм актриса, която написа. Не обичам да се удрям в гърдите, въпреки че имам доста награди от уважавани имена в Италия, одобрени като поети, критици.
На 28 септември удостоиха новата ми стихосбирка „ Облаци под слънцето ” с премия на литературния конкурс на Сполето Арт Фестивал Експо 2019. Вече имам такава премия за предходната стихосбирка.
У мен има една огромна покорност и към поезията, и към танца, и към киното - изобщо към изкуството. За мен е значимо да изкажа това, което е в мен. Благодарна съм на поезията, тази опция да се показвам и с перо, тъй като тя ме избави от доста тежки съществени житейски обстановки, каквито всички хора имат. Поезията беше като отдушник, избавителен остров.
Непрекъснато пътувате сред Италия и България. Къде се чувствате по вкъщи?
И на двете места. Така се разви животът ми. Дъщеря ни Адриана живя съвсем 25 години отвън България, само че по-късно реши да се откри тук. Познават я като фудблогър, специалист по италианска кухня и виновност, разпространява италианската кухня.
А аз не бих могла да кажа, че пребивавам нито единствено в Италия, нито единствено в България. По-точно е да кажа, че пребивавам, пътувайки в самолета, на кораба или в колата.
Какво не ни доближава на нас, българите, с цел да стигнем до Оскар? Кое би ни дало късмет?
В киното сме обратно, тъй като сами си го вършим, другояче имаме доста положителни експерти. Преди дни бях на симпозиум в София, проведен във връзка на Закона за киното и на фискалните политики на България в региона на киното. За страдание тези политики до момента бяха такива, че ни сложиха на последното място измежду европейските страни. От страна, в която всички желаеха да идват да снимат, в последните 8 години останахме на опашката. Просто тъй като не си направихме добра фискална политика, която да притегля непознати вложители, непознати продуценти, които да желаят да снимат тук.
За Закона за киното в България се приказва от доста години, само че някои хора очевидно не желаят това да стане. Във Франция подобен закон има от 60 години, в Италия - от 20 години. Ние към момента кретаме, тъй като има някакви ползи в гилдията, а и отвън нея. Въпреки че сме в Европа от 12 години, нещата тук не вървят. Вместо у нас нас избират да снимат в Сърбия, Румъния, Чехия, Северна Македония.
Има вяра за смяна, в случай че се задействаме да хванем последния трен. Лошото е, че загубихме позиции.
Оказахме се най-бавно разрастващите се - даже Северна Македония има одобрен закон за киното.
А по какъв начин стоят нещата в публицистиката?
Не сме обратно в публицистиката. Просто част от българската публицистика е със запушена уста. Получава се по този начин, че в медиите няма обективно изявление на мнение, тъй като изявленията би трябвало да са в избрана посока. Не че го няма в други страни, само че е доста мощно очебийно в България.
Това, което стана с БНР, не може да се случи в Италия, където съществуват доста принадлежности за надзор. Италианските публицисти имат доста мощен журналистически съюз, който ги пази на парламентарно равнище. В старите страни членки на Европейски Съюз нещата са канализирани. У нас това е доста надалеч, и то в доста браншове, освен в публицистиката. Имаме закони, само че не се ползват.
Пловдив е доста особено място за Вас. Защо?
Още в дебютния ми филм „ Пътят към София ” снимахме към 6 месеца в Пловдив. Предимно в Стария град, който трябваше да въплъти остаряла София, където няма сходна присъща част. Беше извънредно прелестно. Била съм в Пловдив доста пъти - имахме другари художници, писатели. И до момента си останахме близки. С доста топло възприятие съм към Пловдив, виждам какъв брой хубави неща се вършат в града и в този момент, около това, че е Европейска столица на културата.
Да, има рецензии, че нещата са можели да станат по-добре - на българина му дай да подлага на критика. Добре е да има рецензия, но не трябва да търсим единствено неприятното, а да забележим и позитивното, има го.
На Пловдив съм посветила стих - „ Моя остаряла обич ”. Написах го по време на прелестния фестивал „ Златна ракла ”, който към този момент не съществува, уви. Гостувах на фестивала няколко пъти - и като актриса, и като продуцент. Веднъж се прибрах в хотел „ Марица ”, погледнах реката от горната страна, и ми пристигна тръпката да напиша стихове.
Трудна идея ли е популяризирането на българската просвета?
Обвързах се с тази приятна и тежка задача да разпространявам българската просвета в моята скромна област. Създадохме биеналето Артемидия през 2007 година по отношение на влизането на България в Европейски Съюз. Последните 3 години го свързахме с интернационалната премия за оперноизпълнителско и изобразително изкуство „ Никола Гюзелев ”. През 2016 година издадохме нов диск, нова монография за него.
Ако всеки един от нас прави, каквото може, каквото му диктува сърцето, за България, за образа <210>, и тук, и на открито, щеше да е отлично и страната ни сигурно щеше да е по-добре. Трябва да вършим нещата, без да чакаме признателност.
Никола Гюзелев приключи живопис след Кристо Явашев
Имала сте невероятния житейски късмет да сте спътница и муза на оперен артист с неповторим гений и международна популярност. Какъв човек беше Никола Гюзелев?
Много непретенциозен, не обичаше да парадира. Световната оперна преса наблягаше с изключение на изключителните чу вокални и артистични качества, и уважението и смиреността му пред олтара на музиката. Без да парадира със себе си, без да желае да трансформира партитурата, каквито случаи има значително.
Независимо от това, че във всеки огромен актьор има % егоизъм, Никола се държеше естествено, за разлика от негови сътрудници, които и в живота си остават в роля.
Гюзелев имаше две изкуства в себе си - приключил е живопис в Художествената академия една година след Христо Явашев-Кристо. Направи международна кариера тъкмо тъй като е бил преклонен пред музиката, не е желал да блесне още непросветен.
С Никола си приличахме като характери, освен тъй като и двамата сме зодия Лъв. Имахме доста близко светоусещане, разбирахме се без доста пояснения. Лошото е, че си отиде рано и доста ми липсва. Не се усещам самотна, имам наши другари от години. Но го няма индивида, който ти би трябвало в живота.
Обидно ми е, че филмът за мъжа ми ще е с друга народност
За страдание, става все по-тежко - няма поддръжка от институциите или е доста дребна. Тази година да вземем за пример с Фондация „ Гюзелев ” и Асоциация „ Артемидия ” нямаме никаква поддръжка от България. Имаме минимална поддръжка от Италия, колкото и необичайно да е. Но не е редно да е по този начин.
След като България не даде и стотинка за бъдещия документален филм за Никола Гюзелев с режисьор Олег Ковачев, аз като продуцент стопирах кино лентата. Когато излезе, филмът ще има друга народност, няма да е български. Обидно и грозно е, само че не мога да спра да работя. Не го върша за себе си, иска ми се България да се чува с положително по света, колкото може повече.
Пожелавам да оцелее.
Снимала съм със София Лорен и Микеле Плачидо
Дебютирах в киното на 18 години, оттогава имам участия в над 50 кино лентата и сериала. Снимала съм със световноизвестни артисти. За страдание, филмите са най-вече отвън България. Излязох от 1984 година, през 1989 година започнах да фотографирам главно в Италия. Имам някои неща, снимани във Франция, Германия, два пъти сме ходили в Лос Анджелис за итало-американски сериал.
Снимала съм с Фабио Тести, Джанкарло Джанини, София Лорен, Раул Бова, Микеле Плачидо, Флоринда Болкан, Фернандо Рей и доста други. С някои от тях бяхме непосредствено сътрудници във филмите. Мога да кажа, че съм съумяла да попия от позитивните им качества.
Колкото е по-голям един актьор и човек, толкоз е по-скромен, натурален, сърдечен.
Изключително съм щастлива, че имах опция да работя с такива одобрени сътрудници. Между нас се създаваше топло колегиално, даже приятелско отношение. С доста от тях след работата на снимачната площадка отивахме да хапнем, сядахме на общ диалог. Всички години на работа в Италия бяха доста дейни, пълноценни, удовлетворяващи.
Когато се заех интензивно с продуцентство, това понижи уговорките ми като актриса, само че както споделя великата Елизабет Тейлър - " Актрисата е актриса цялостен живот ". Винаги има забавни функции, само че за жалост тук би трябвало да загатна проблем, който постоянно е съществувал в европейското кино - мъжките функции са повече от женските. А и в Съединени американски щати се оказва, че дамите са по-малко платени от мъжете. По-скоро обаче казусът е в това, че когато основават сюжетите за филми, нормално значимите функции са мъжки. Женските са и количествено, и даже качествено по-маловажни. Това е най-важният ни проблем. Има дискриминация в европейското кино, изключително в италианското, даже във френското. Не поставям тук Испания, където с помощта на Алмодовар се сътвориха филми, в които дамите имат доста централно място.
Учудих се обаче, когато видях, че я има и в американското. Въпреки всички филми, в които имаше доста мощни съществени женски облици, се оказва, че и оттатък океана страдат от този проблем.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ