Житейските истини, които забравяме твърде бързо
Толкова доста събития изпълват живота ни всеки ден, че постоянно забравяме какво сме научили. Единственото нещо, по-бързо от мислите ни, е скоростта, с която заличаваме спомените. Това счита блогърът Марк. Той изброява 7 значими житейски урока, които съгласно него забравяме прекомерно бързо. А са значими. Те са:
1. Гледната точка прави разликата. Хората могат да бъдат наранени от идентични условия, само че да реагират напълно друго. Всичко зависи от персоналната вероятност. Едни се виждат като жертва в среда, която съгласно други дава непредвидени благоприятни условия. Когато чакаме животът да бъде неприятен с нас, той постоянно ще бъде непълен. От друга страна, когато счетем, че се намираме в щастлива обстановка, по-често ще откриваме себе си в такава. Важно е да се знае, че цената е в обстановката и събитията. Позитивните благоприятни условия пораждат от всеки вероятен поврат на ориста.
2. Малко горест е нужна . Не можем изцяло да се защитим от тъгата без в същото време да се защитим и от щастието. Тъгата е част от пътуването. Животът е серия от върхове и падове – премеждие, което ни постанова да се възползваме от шансове и да подхващаме дейности, които дават опция за триумф (щастие) или неуспех (нещастие). Когато избираме пътя си не трябва да се опасяваме да стъпваме напред. Разочарованието е част от инструментите, които ни направляват по пътя.
3. Не можеш да пребориш огъня с огън . Не е стратегически вярно да отговаряме с неприятни думи на тези, които ни нападат с такива. По-правилно е да сменяем неприятната борба с облекчаващо позволение на обстановката. Колкото по-силно опозицията желае да крещите, толкоз по-спокойно и решително би трябвало да говорите. Запазете наличие на духа. Не позволявайте да ви извадят от надзор.
4. Всеки се бори по някакъв метод . Когато се оправяме със личните проблеми използваме главата си. Когато оказваме помощ в непознатите – сърцето. Въпросите, които би трябвало да си задаваме във връзка с другите са: Колко е допустимо да знам за паниките в нечие сърце? Доколко мога да се надявам да схвана индивида, който страда от тези характерни условия на болежка и недоумение, и който познавам?
5. Страхът постоянно съществува. Всяко житейско прекарване предизвика най-малко малко от него. Това е нещо обикновено. Страхът ни оказва помощ да оценим риска и да се приготвим за значимите, предизвикателни обстановки. Но първо би трябвало да осъзнаем, че задачата на страха не е да ни възпира.
6. Малките стъпки ни водят до огромни места. Най-голямата от всички неточности е да не вършим нищо, единствено тъй като можем да сторим прекомерно малко. Всъщност е надалеч по-продуктивно да подхващаме дребни стъпки в вярната посока, в сравнение с една огромна крачка, която не е премерена, с риск да паднем.
7. Само ние самите можем да променяме себе си. Не бива да чакаме някой да ни нарани, с цел да ни се реваншира. Този вид мислене възпира заздравяването на старите рани. Изчакването те да се излекуват не е отговорът. Човек няма надзор над неприятните мемоари – те може в никакъв случай да не се трансформират. Но управлява вътрешния си мир. И знае, че не хората го нараняват непосредствено, а това дали той им разрешава да го вършат. Може да избере да мисли за себе си. Да избере насладата си. Да промени гледната си точка. Разбирането си за живота. Светлото ни бъдеще няма общо с никой човек и с нищо, което някой ни е предизвикал. Има общо единствено с нас самите. Затова простете на тези, които са ви наранили в предишното, и още по-важно – простете на себе си, че сте позволили да ви наранят.
Мениджър Нюз
