Преди 25 г. снайперисти застрелват сараевските Ромео и Жулиета! Една трагична история - символ на безсмислието на братоубийствената война
Точно преди 25 години в обсадено Сараево пред очите на света се разигра покруса, която сподели грозното лице на войната и в това време разкри хубостта и могъщата мощ на една обич, пренебрегнала вяра, религия и генезис, написа bgspomen.com.
реклама
Историята на 24-годишния Бошко и 25-годишната Адмира – православен сърбин и бошнячка мюсюлманка – се трансформира в знак на мира, на безсмислието на братоубийствената война и етническа ненавист в Босна и Херцеговина.
Нарекоха ги „ Ромео и Жулиета от Сараево “, въпреки сравнението да не е тъкмо. Защото не фамилиите им станаха причина за тяхната гибел,пише уеб сайтът dnes.dir.bg
Любовта на Бошко Бркич и Адмира Исмич стартира с една новогодишна целувка. Двамата са възпитаници в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година. Година, през която столицата на Босна и Херцеговина е хазаин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който спокойно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух превзема всички.Тогава Бошко и Адмира са на 16 години. Тя е родена на 13 май 1968 година, той – на 11 август 1968 година Лудо влюбени, мечтаещи за бъдещето и безгрижни. Нито родителите на Бошко – Дражен и Радмила, които живеят в Сараево от 1970 година, нито родителите на Адмира – Недрета и Зия Исмич, имат нещо срещу връзката им. В Титова Югославия смесените връзки и бракове не са нещо извънредно.
„ Разбрах инцидентно. Извика ме учителката на Бошко в учебно заведение, тъй като избягал от час. Докато вървях по коридора видях една жена. Тя ми сподели – „ Мен ме извикаха поради щерка ми “. Беше майката на Адмира. Оказа се, че двамата отишли на кино. “, споделя майката на Бошко Радмила Бркич.
Влюбените не се разделят нито за момент. Всеки ден двамата изминават по няколко пъти дистанцията от към десетина километра сред домовете си.ира
„ Бяха на учебно заведение до 13 часа. След това идваха вкъщи и обядваха. Когато хората видеха единия самичък по улицата, се чудеха къде е другият. Толкова бяха привикнали да ги виждат дружно. Адмира беше доста положително дете, доста я обичах “, добавя майката на Бошко.
След като приключват гимназия, Бошко получава повиквателна за казармата. 11-те месеца, през които младият сърбин отбива военната си работа, са единственото време, в което влюбените са разграничени. Всеки ден обаче Бошко и Адмира си пишат писма, а когато той се връща в Сараево, двамата се записват отново дружно в университета. Тя учи химия, той – туризъм. За всички към този момент е ясно, че любовта им не е младежко въодушевление.
Бошко и Адмира обаче не подозират, че на пътя им ще се появи спънка, с която няма по какъв начин да се оправят – войната. През есента на 1991 година Босна и Херцеговина афишира своя суверенитет, а в края на февруари 1992 година се организира и референдум за самостоятелност, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година, Европейският съюз признава независимостта на Босна и Херцеговина и това поставя начало на гражданската война сред етнически сърби, хървати и мюсюлмани.
В Сараево сръбски снайперисти на Радован Караджич откриват огън против кротичък митинг на стачкуващи с югославски флагове и портрети на Тито. Убити са две дами.На 2 май 1992 година артилерията на тогавашния пълководец на босненската сръбска войска Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а 13 000 въоръжени сърби обкръжават града, заемайки стратегически позиции в сръбския квартал на Сараево – „ Гърбавица “.
„ Вечерта на 15 март 1992 година по-големият ми наследник Бранислав се прибра и ми сподели – ти си спиш, а стартира война. Помислих си, че приказва нелепости. На сутринта обаче той ми сподели, че отпътува за Крушевац. Бошко обаче отхвърли да тръгне с него. Аз напуснах Сараево на 21 август 1992 година Бошко ме накара. Последният път, когато го видях, бе в двора на родителите на Адмира. Тогава й споделих – „ Адмира, пази моя Бошко “, през сълзи си спомня Радмила.
Обстрелът на Сараево е денонощен. В същото време в обсадения град мюсюлманите избиват етническите сърби. Животът на Бошко и Адмира се трансформира в непрекъснат боязън, а пред Бошко стои неуместната алтернатива – да се причисли към сърбите и да стреля по обичаната си и нейните близки или да остане с нея и да води война против своите.
Така минават 14 месеца, през които сърбите от ден на ден стягат обръча към Сараево. Навсякъде по улиците има знаци с надпис Pazite, Snajper! („ Внимание, снайпер! “). През септември 1992 година Адмира се реалокира при Бошко – в апартамент в центъра на града. Изтощени от непрекъснатите бомбардировки, страха от снайперистите и нарушителите, които атакуват цивилни жители всяка нощ, единственият излаз пред двамата влюбени остава бягството. Те желаят да избягат от Сараево и да стигнат до Белград, където да се оженят.Бошко съумява да се свърже с Исмет Байрамович, по прякор Кело – рецидивист, който в оня миг управлява огромна част от обсадено Сараево. Срещу 18 000 марки Кело дава обещание на младия сърбин, че ще обезпечи кулоар през моста Връбаня над река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции. Парите били за рушвет на снайперистите.
Така вечерта на 18 май 1993 година Бошко и Адмира потеглят към свободата. Двамата вървят по моста Връбаня, когато проехтяват изстрели. Бошко умира на място. Адмира е тежко ранена. Младата жена обаче съумява със сетни сили да пропълзи до обичания си, прегръща го и след минути издъхва.Телата на двамата обаче остават на моста цели шест дни. Никой не може да стигне до тях поради непрестанния снайперистки обстрел.
„ Научихме за гибелта им два дни по-късно. Свързаха се с нас по радиостанция, с цел да ни кажат, че са чули клюки, че Бошко и Адмира са убити “, споделя 70-годишната Недрета Исмич, която и до през днешния ден живее в Сараево и оплаква безсмислената загуба на щерка си и нейния обичан.Майката на Бошко – Радмила, пък научава злокобната вест още същата вечер.
„ Потърси ме комшията – „ Радо, търсят те по телефона “. Обаждаше се съученик на Бранислав от Сараево. Пита ме: „ Къде е Бане? “. После чух, че синът ми попита: „ Най-лошото ли е? И нямаше потребност да чувам повече “, добавя старата жена.
Бащата на Адмира - Зия се обръща към умиротворителните сили на Организация на обединените нации, които към този момент са ситуирани в града – ЮНПРОФОР, за подпомагане да приберат труповете. От ЮНПРОФОР обаче отхвърлят с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.
На 24 май 1993 година телата на Бошко и Адмира са издърпани от сръбската страна. Първоначално сръбски пълководец декларира, че негови бойци са съумели с риск за живота си да се промъкнат единствено на метри от мюсюлманските позиции. По-късно обаче излиза наяве, че сърбите са вързали с въжета босненски пленници, които са издърпали труповете.
Бошко и Адмира са заровени в общ гроб в гробището Вранеш в Лукавица. На погребението им участва единствено майката на Бошко. Родителите на Адмира няма по какъв начин да изоставен обсаденото Сараево.
„ Един френски публицист стоеше до мен, не знам по какъв начин се споделя. Той ми сподели: „ Възхищавам ви се по какъв начин се държите “. А аз от шока не можех да отвръщам. Стоях като скулптура, не можех да допускам, че това се случва. И тогава попът сподели, че нейното име няма да го загатва, тъй като е мюсюлманка и не е кръстена. А аз му споделих – щом няма да опееш нея, няма да опяваш и него “, споделя 78-годишната Радмила.Три години по-късно – през 1996 година, телата на Бошко и Адмира са пренесени в Сараево и препогребани още веднъж в общ гроб.
„ Съгласих се да ги ексхумират. Никога не бих разрешила да ги разделят. Това щеше да е още едно закононарушение “, добавя майката на Бошко.
Разследване за убийството на Бошко и Адмира не е провеждано. Убиецът им и до ден сегашен не е прочут.
„ По време на процеса против Радован Караджич очевидец разгласи, че децата ни са убити от член на паравоенната групировка „ Шева “. Но килърът надали е жив още, а животите ни бяха разрушени “, заключва Радмила Бркич.
реклама
Историята на 24-годишния Бошко и 25-годишната Адмира – православен сърбин и бошнячка мюсюлманка – се трансформира в знак на мира, на безсмислието на братоубийствената война и етническа ненавист в Босна и Херцеговина.
Нарекоха ги „ Ромео и Жулиета от Сараево “, въпреки сравнението да не е тъкмо. Защото не фамилиите им станаха причина за тяхната гибел,пише уеб сайтът dnes.dir.bg
Любовта на Бошко Бркич и Адмира Исмич стартира с една новогодишна целувка. Двамата са възпитаници в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година. Година, през която столицата на Босна и Херцеговина е хазаин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който спокойно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух превзема всички.Тогава Бошко и Адмира са на 16 години. Тя е родена на 13 май 1968 година, той – на 11 август 1968 година Лудо влюбени, мечтаещи за бъдещето и безгрижни. Нито родителите на Бошко – Дражен и Радмила, които живеят в Сараево от 1970 година, нито родителите на Адмира – Недрета и Зия Исмич, имат нещо срещу връзката им. В Титова Югославия смесените връзки и бракове не са нещо извънредно.
„ Разбрах инцидентно. Извика ме учителката на Бошко в учебно заведение, тъй като избягал от час. Докато вървях по коридора видях една жена. Тя ми сподели – „ Мен ме извикаха поради щерка ми “. Беше майката на Адмира. Оказа се, че двамата отишли на кино. “, споделя майката на Бошко Радмила Бркич.
Влюбените не се разделят нито за момент. Всеки ден двамата изминават по няколко пъти дистанцията от към десетина километра сред домовете си.ира
„ Бяха на учебно заведение до 13 часа. След това идваха вкъщи и обядваха. Когато хората видеха единия самичък по улицата, се чудеха къде е другият. Толкова бяха привикнали да ги виждат дружно. Адмира беше доста положително дете, доста я обичах “, добавя майката на Бошко.
След като приключват гимназия, Бошко получава повиквателна за казармата. 11-те месеца, през които младият сърбин отбива военната си работа, са единственото време, в което влюбените са разграничени. Всеки ден обаче Бошко и Адмира си пишат писма, а когато той се връща в Сараево, двамата се записват отново дружно в университета. Тя учи химия, той – туризъм. За всички към този момент е ясно, че любовта им не е младежко въодушевление.
Бошко и Адмира обаче не подозират, че на пътя им ще се появи спънка, с която няма по какъв начин да се оправят – войната. През есента на 1991 година Босна и Херцеговина афишира своя суверенитет, а в края на февруари 1992 година се организира и референдум за самостоятелност, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година, Европейският съюз признава независимостта на Босна и Херцеговина и това поставя начало на гражданската война сред етнически сърби, хървати и мюсюлмани.
В Сараево сръбски снайперисти на Радован Караджич откриват огън против кротичък митинг на стачкуващи с югославски флагове и портрети на Тито. Убити са две дами.На 2 май 1992 година артилерията на тогавашния пълководец на босненската сръбска войска Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а 13 000 въоръжени сърби обкръжават града, заемайки стратегически позиции в сръбския квартал на Сараево – „ Гърбавица “.
„ Вечерта на 15 март 1992 година по-големият ми наследник Бранислав се прибра и ми сподели – ти си спиш, а стартира война. Помислих си, че приказва нелепости. На сутринта обаче той ми сподели, че отпътува за Крушевац. Бошко обаче отхвърли да тръгне с него. Аз напуснах Сараево на 21 август 1992 година Бошко ме накара. Последният път, когато го видях, бе в двора на родителите на Адмира. Тогава й споделих – „ Адмира, пази моя Бошко “, през сълзи си спомня Радмила.
Обстрелът на Сараево е денонощен. В същото време в обсадения град мюсюлманите избиват етническите сърби. Животът на Бошко и Адмира се трансформира в непрекъснат боязън, а пред Бошко стои неуместната алтернатива – да се причисли към сърбите и да стреля по обичаната си и нейните близки или да остане с нея и да води война против своите.
Така минават 14 месеца, през които сърбите от ден на ден стягат обръча към Сараево. Навсякъде по улиците има знаци с надпис Pazite, Snajper! („ Внимание, снайпер! “). През септември 1992 година Адмира се реалокира при Бошко – в апартамент в центъра на града. Изтощени от непрекъснатите бомбардировки, страха от снайперистите и нарушителите, които атакуват цивилни жители всяка нощ, единственият излаз пред двамата влюбени остава бягството. Те желаят да избягат от Сараево и да стигнат до Белград, където да се оженят.Бошко съумява да се свърже с Исмет Байрамович, по прякор Кело – рецидивист, който в оня миг управлява огромна част от обсадено Сараево. Срещу 18 000 марки Кело дава обещание на младия сърбин, че ще обезпечи кулоар през моста Връбаня над река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции. Парите били за рушвет на снайперистите.
Така вечерта на 18 май 1993 година Бошко и Адмира потеглят към свободата. Двамата вървят по моста Връбаня, когато проехтяват изстрели. Бошко умира на място. Адмира е тежко ранена. Младата жена обаче съумява със сетни сили да пропълзи до обичания си, прегръща го и след минути издъхва.Телата на двамата обаче остават на моста цели шест дни. Никой не може да стигне до тях поради непрестанния снайперистки обстрел.
„ Научихме за гибелта им два дни по-късно. Свързаха се с нас по радиостанция, с цел да ни кажат, че са чули клюки, че Бошко и Адмира са убити “, споделя 70-годишната Недрета Исмич, която и до през днешния ден живее в Сараево и оплаква безсмислената загуба на щерка си и нейния обичан.Майката на Бошко – Радмила, пък научава злокобната вест още същата вечер.
„ Потърси ме комшията – „ Радо, търсят те по телефона “. Обаждаше се съученик на Бранислав от Сараево. Пита ме: „ Къде е Бане? “. После чух, че синът ми попита: „ Най-лошото ли е? И нямаше потребност да чувам повече “, добавя старата жена.
Бащата на Адмира - Зия се обръща към умиротворителните сили на Организация на обединените нации, които към този момент са ситуирани в града – ЮНПРОФОР, за подпомагане да приберат труповете. От ЮНПРОФОР обаче отхвърлят с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.
На 24 май 1993 година телата на Бошко и Адмира са издърпани от сръбската страна. Първоначално сръбски пълководец декларира, че негови бойци са съумели с риск за живота си да се промъкнат единствено на метри от мюсюлманските позиции. По-късно обаче излиза наяве, че сърбите са вързали с въжета босненски пленници, които са издърпали труповете.
Бошко и Адмира са заровени в общ гроб в гробището Вранеш в Лукавица. На погребението им участва единствено майката на Бошко. Родителите на Адмира няма по какъв начин да изоставен обсаденото Сараево.
„ Един френски публицист стоеше до мен, не знам по какъв начин се споделя. Той ми сподели: „ Възхищавам ви се по какъв начин се държите “. А аз от шока не можех да отвръщам. Стоях като скулптура, не можех да допускам, че това се случва. И тогава попът сподели, че нейното име няма да го загатва, тъй като е мюсюлманка и не е кръстена. А аз му споделих – щом няма да опееш нея, няма да опяваш и него “, споделя 78-годишната Радмила.Три години по-късно – през 1996 година, телата на Бошко и Адмира са пренесени в Сараево и препогребани още веднъж в общ гроб.
„ Съгласих се да ги ексхумират. Никога не бих разрешила да ги разделят. Това щеше да е още едно закононарушение “, добавя майката на Бошко.
Разследване за убийството на Бошко и Адмира не е провеждано. Убиецът им и до ден сегашен не е прочут.
„ По време на процеса против Радован Караджич очевидец разгласи, че децата ни са убити от член на паравоенната групировка „ Шева “. Но килърът надали е жив още, а животите ни бяха разрушени “, заключва Радмила Бркич.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ