https://static.dir.bg/uploads/images/2019/09/04/1848341/256x144.jpg?_=1567588600" class="attachment-post-thumbnail size-post-thumbnail wp-post-image" alt="Тишина - само това остава 10 години след трагичния инцидент" />

Тишина - само това остава 10 години след трагичния инцидент ...

Мечтата на дядо Гошо, която потъна с него в Охридското езеро.


Тишина - само това остава 10 години след трагичния инцидент в Охридското езеро, когато потъва туристическия кораб "Илинден". Под водата на най-дълбокото езеро на Балканския полуостров кончината си срещат 15 българи, сред които и едно дете. Денят е 5 септември 2009 година.

На същата дата 10 години по-късно в село Антон е по-тихо от всякога. Но мълчанието на 33 наследници и още 20-ина оцелели е по-силно от крясък. Тегобата им сякаш е надвиснала както небето на жежко пладне над пустите улици по обед в селото. Вратите - захлопнати, пердетата-пуснати. По улиците - празно и прашно. 

Сам бившият военен Кънчо Георгиев забива втренчено сиво-сините си очи в маранята, седнал отпред пред зеления си фургон - ту се усмихва горчиво, ту се разлютява щом заговорим за изпълнителна власт, политика, възмездие и съдебни дела. В Охридското езеро са потънали душите на трима негови братовчеди и дядо Гошо - баща на жена му. Покойният Георги Метанов бил майстор заварчик, ама от онези, на които занаята им идва отръки.

"Със златни ръце. Ако не беше отишъл на тая екскурзия... е-хее тая къща виждаш ли я? Щях в нея да ви посрещна. Гостоприемни сме, нали сме балканджии", казва Кънчо. За трагедията в Охридското езеро говори трудно, а думите едва преглъща с малко вода и мастика. Осем от удавените жертви са от родното му село Антон. Познава ги всичките. Познава и четирите осиротели след инцидента дечица, и загиналата млада майка Мария - жена на близък негов приятел. И едното от младите момичета, което до ден днешен има страхове, наричали ги параноя и посттравматичен стрес. На кораба имало 55 български туристи от Златица, Пирдоп, Челопеч, но най-много от село Антон. 15 от тях никога не се завръщат по домовете си.

"Когато отидохме на разпознаването на труповете в Скопие в моргата - влязох пръв. Там бяха изложени снимките, беше изложено тялото на дядо Гошо. Казвам им: "Това е той!". Питат ме мога ли да покажа някакъв белег. Викам: "Преди няколко месеца тука над сляпото око имаше една пъпка, на която й правиха операция. Вероятно още седи. Дядо Гошо е баща на жена ми, с която съм от 13 години", спомня си Кънчо, а пръстът му още сочи слепоочието. Ръката му се отпуска, а другата мачка по инерция филтъра на цигарата. Погледът му все повече се отдалечава, а усмивката става все по-горчива.

"И млади, и стари, и пенсионери, и на средна възраст хора искаха да видят света. Политическата обстановка сега е такава, че вече свободно може да се пътува. Те просто искаха да видят всичко", казва Кънчо.

"Дядо Гошо ни беше на гости преди да замине. Заварявахме нещо, май една ограда. Предишните дни се чудеше да ходи ли, да не ходи ли. Ние му казваме: "Сега е времето". Тогава беше над 70 години вече, но още много жизнен, млад по душа. Стояхме на гаража да довършим работата, обядвахме, качих го на колата, закарах го да стегне багажа и на другия ден автобусът тръгна от площада на село Антон. Повече не го видяхме. Осем от загиналите са от Антон, четири от Пирдоп, има една жена от Челопеч, една от Мирково, една от Рибарица, Тетевенско. Това е трагедия за цяла фамилия, за цяло семейство - за всички роднини, близки приятели, - незабравима - докато сме живи ще ни тежи винаги", клати глава Кънчо.

Източник: dir.bg