Слово и свобода
„ Тих, срамен фатализъм обви като паяжина не една лира: „ Каквото и да напишеш, нищо няма да промениш. ” Беше подло – тъй като не беше правилно. И подло – тъй като бе комфортно. Но от нашите души бе изчезнало съзнанието за присъединяване в света и във вечността, прогонено бе самочувствието, че всеки оказва помощ във всеобщата смяна, задвижена от милиардите думи на човечеството. Животът на българския народ още веднъж се бе оказал частен случай във Вселената и така можа да се прояви злокобната и извратена доктрина за безсмислието на творчеството пред действителността. Справедливо ще е да напомним, че до този връх цензурата доближи с усърдието на цялото общество, на всички негови институции, основани да го бранят от смяна, на номенклатурата, на организациите и ведомствата, на производителите на материални и художествени видимости, на причинителите на духовни тромбози, на експертите по усмиряване на епизодичното му сърцетуптене...
...Това, несъмнено, не беше правилно и всеки, който го подцени, даде своя дял, т.е. текст за смяна. Но като си представим размерите на тази илюзия, която имаше тон и цвят на решителен натурализъм, не би трябвало да забравяме, че и животът постоянно е една неистина, която непредпазливо ни служи за реалност. И тъкмо тази лъжа-действителост неутрализираше художествените хрумвания, пресрещаше ги по пътя към перото, обезсърчаваше ги и ги разсейваше. Само като ни подсещаше, че нищо няма да променим. ”
Това са редове от нервираното ми съчинение „ Към портрета на госпожа Ц. ”,
отпечатано в самото начало на прехода в загадъчния и доста известен тогава вестник „ 1000 дни ”. Г-жа Ц. трябваше да е цензурата в годините на социализма, каквато публична институция тогава в действителност нямаше, а цензура наричахме съвкупността от параноя, предпазливости и произволи в печата, която ръководещата върхушка от време на време стоварваше върху публицистиката, литературата и изкуствата. Правеше го повече случайно, като в паузите на сходни прояви разчиташе на автоцензурата и рефлекса за оцеляване не толкоз на създателите, колкото на основните редактори и другите началства. Повечето от тях имаха нещо като вграден защитен механизъм и той влияеше безпогрешно: стесняваше и надробяваше всяко по-скандално скимване, укротяваше гнева и патоса на противоречие, смиряваше всеки митинг или изобличение. Властта дотолкоз бе привикнала да разчита на тези автоцензурни импланти, че бе станала учудващо безгрижна и конфузно се оставяше да бъде изненадвана от създатели, на които бяха пропуснали да присадят такива устройства или пък организмът ги беше отхвърлил. Веднъж загатнах нещо такова на Йордан Радичков, той доста се смя и понечи да си го запише, само че и двамата не носехме писалки, та рече, че ще го запише у дома. И доразви облика: „ Имунитетът – сподели, – имунитетът е това, което отхвърля присаденото в индивида. ” Та желая да кажа, че
имаше и тогава хора с имунитет. Дори против цензурата.
Сега, като прегледах оня опус за портрета на госпожа Ц., изненадах се какъв брой съм бил ядосан, разярен напряко, поради безбройните нейни пакости в полето на българската нематериалност. Удивих се, тъй като към нея съм бил постоянно безучастен, необяснимо невъзмутим и високомерен, въпреки че с цензурата аз се надлъгвах през множеството време на креативния си път и резултатът нормално бе в моя изгода. Смятах, считам и през днешния ден, че цензурата бива победена постоянно, когато нежеланият текст бива отпечатан. А това, че след това може да има последици – това към този момент не е цензура, а възмездие. Разчистване на сметки и след дъжд качулка. Него създателят си го изстрадва, това е в неговата карма, само че постоянно е съпроводено с задоволство, а и, за какво да крием, с някакво възприятие за предимство.
И по тази причина към госпожа Ц. се отнасях с неуважение, както се отнасях с неуважение към легиона от треперковци, на които тя внушаваше позорно благоговение и те не смееха да напишат нещо смислено, тъй като авансово бяха уверени, че „ няма да (им) го отпечатат ”. Намирах това за невежествено и непочтено опрощение, защото всеки почтен текст може да бъде проврян в публичното пространство, постоянно ще се откри процеп към света на читателя, та в случай че ще даже от Отвъдното, в случай че ще след век. Големият триумф на Госпожата бе в действителност вкарването на това „ няма да го отпечатат ” в креативната стратегия на актуалните създатели. Никой не можеше да го опровергае: което не е написано, не може да се отпечати. И, несъмнено,
апотеозът на нейната победа: и да го напишеш, нищо няма да промени.
Когато съм съчинявал този някогашен текст, евентуално съм желал да оставя диря за госпожа Ц. в пространството на българското слово, разказвал съм и някои странни случаи на Ц. и най-много: по какъв начин това се случва в страна, в която цензурата публично не съществува. Беше в годините, когато незабавно и без съмнение повярвахме в свободата на словото и за малко й се насладихме. Не си представяхме, че тези времена ще отминат със скорост, превъзхождаща скоростта, с която пристигнаха. Новата власт (при всичките й преобличания) не се стесняваше да се отървава от създатели, а и от цели издания. Приложи икономическа принуда вместо политическата, също така дирижираше щедростта на рекламодателите и вкара свои черни описи – обикнатите пособия на режима от предишното.
Познатото „ няма да ми го отпечатат ” се върна с още по-голяма мощ – неотпечатването през днешния ден се подсигурява от притежателите, не от някакви призрачни инстанции на властта. Има единствено едно стеснение в този посивял от послушание пейзаж: не всички са подвластни на тази двусмислена и помитаща цензура, има към този момент медии, които устояват на безсрамната принуда на властта, те употребяват последната привилегия на демокрацията: да изстрадваме, с цел да отстояваме. Има и пера, които не имат вяра, че „ нищо няма да трансформират ”. Или даже не знаят. Благодарение на тях ние към момента не сме паднали под № 111 в класацията за свободата на словото*.
В нумерологията на градските поверия число с идентични числа се счита за щастливо.
Щастието под № 111 е едно несправедливо благополучие.
Писахме почтено – предходни и настоящи генерации, с цел да ни заврат в този момент надълбоко под морското ниво. Разбира се, перото е персонално. Няма групово перо. И в този поминък всеки самичък си е ниво. Позор или популярност – всеки самичък ги заработва и самичък ги употребява. Но вредата и неправдата са за обществото – словото не е оръжие на публицистите, а на народа. Мисля, че нямаше и да я ограбват, тази независимост, в случай че беше наша, а не негова.
Неотдавна мина някакъв ден на свободата на словото. Измислен ден. Тая независимост тук означаваме на самия ден на българското слово. Свободата на словото е инструмент на българската независимост. И се отбранява като нея. В неделя е този ден, 24 май 2020 година Да не го пропуснем, уважаеми създатели и читатели!
___________________
*Мисля в близко време да ви показва една любопитна примес. Ще събера разнообразни случки с цензурата при социализма и при демокрацията. После ще ги разбъркам („ джуркам ” е през днешния ден формалният глагол) и тази джурканица ще предложа на вашето внимание: да познаете кой епизод от кое време е. Да забележим по какъв начин ще се справите...
...Това, несъмнено, не беше правилно и всеки, който го подцени, даде своя дял, т.е. текст за смяна. Но като си представим размерите на тази илюзия, която имаше тон и цвят на решителен натурализъм, не би трябвало да забравяме, че и животът постоянно е една неистина, която непредпазливо ни служи за реалност. И тъкмо тази лъжа-действителост неутрализираше художествените хрумвания, пресрещаше ги по пътя към перото, обезсърчаваше ги и ги разсейваше. Само като ни подсещаше, че нищо няма да променим. ”
Това са редове от нервираното ми съчинение „ Към портрета на госпожа Ц. ”,
отпечатано в самото начало на прехода в загадъчния и доста известен тогава вестник „ 1000 дни ”. Г-жа Ц. трябваше да е цензурата в годините на социализма, каквато публична институция тогава в действителност нямаше, а цензура наричахме съвкупността от параноя, предпазливости и произволи в печата, която ръководещата върхушка от време на време стоварваше върху публицистиката, литературата и изкуствата. Правеше го повече случайно, като в паузите на сходни прояви разчиташе на автоцензурата и рефлекса за оцеляване не толкоз на създателите, колкото на основните редактори и другите началства. Повечето от тях имаха нещо като вграден защитен механизъм и той влияеше безпогрешно: стесняваше и надробяваше всяко по-скандално скимване, укротяваше гнева и патоса на противоречие, смиряваше всеки митинг или изобличение. Властта дотолкоз бе привикнала да разчита на тези автоцензурни импланти, че бе станала учудващо безгрижна и конфузно се оставяше да бъде изненадвана от създатели, на които бяха пропуснали да присадят такива устройства или пък организмът ги беше отхвърлил. Веднъж загатнах нещо такова на Йордан Радичков, той доста се смя и понечи да си го запише, само че и двамата не носехме писалки, та рече, че ще го запише у дома. И доразви облика: „ Имунитетът – сподели, – имунитетът е това, което отхвърля присаденото в индивида. ” Та желая да кажа, че
имаше и тогава хора с имунитет. Дори против цензурата.
Сега, като прегледах оня опус за портрета на госпожа Ц., изненадах се какъв брой съм бил ядосан, разярен напряко, поради безбройните нейни пакости в полето на българската нематериалност. Удивих се, тъй като към нея съм бил постоянно безучастен, необяснимо невъзмутим и високомерен, въпреки че с цензурата аз се надлъгвах през множеството време на креативния си път и резултатът нормално бе в моя изгода. Смятах, считам и през днешния ден, че цензурата бива победена постоянно, когато нежеланият текст бива отпечатан. А това, че след това може да има последици – това към този момент не е цензура, а възмездие. Разчистване на сметки и след дъжд качулка. Него създателят си го изстрадва, това е в неговата карма, само че постоянно е съпроводено с задоволство, а и, за какво да крием, с някакво възприятие за предимство.
И по тази причина към госпожа Ц. се отнасях с неуважение, както се отнасях с неуважение към легиона от треперковци, на които тя внушаваше позорно благоговение и те не смееха да напишат нещо смислено, тъй като авансово бяха уверени, че „ няма да (им) го отпечатат ”. Намирах това за невежествено и непочтено опрощение, защото всеки почтен текст може да бъде проврян в публичното пространство, постоянно ще се откри процеп към света на читателя, та в случай че ще даже от Отвъдното, в случай че ще след век. Големият триумф на Госпожата бе в действителност вкарването на това „ няма да го отпечатат ” в креативната стратегия на актуалните създатели. Никой не можеше да го опровергае: което не е написано, не може да се отпечати. И, несъмнено,
апотеозът на нейната победа: и да го напишеш, нищо няма да промени.
Когато съм съчинявал този някогашен текст, евентуално съм желал да оставя диря за госпожа Ц. в пространството на българското слово, разказвал съм и някои странни случаи на Ц. и най-много: по какъв начин това се случва в страна, в която цензурата публично не съществува. Беше в годините, когато незабавно и без съмнение повярвахме в свободата на словото и за малко й се насладихме. Не си представяхме, че тези времена ще отминат със скорост, превъзхождаща скоростта, с която пристигнаха. Новата власт (при всичките й преобличания) не се стесняваше да се отървава от създатели, а и от цели издания. Приложи икономическа принуда вместо политическата, също така дирижираше щедростта на рекламодателите и вкара свои черни описи – обикнатите пособия на режима от предишното.
Познатото „ няма да ми го отпечатат ” се върна с още по-голяма мощ – неотпечатването през днешния ден се подсигурява от притежателите, не от някакви призрачни инстанции на властта. Има единствено едно стеснение в този посивял от послушание пейзаж: не всички са подвластни на тази двусмислена и помитаща цензура, има към този момент медии, които устояват на безсрамната принуда на властта, те употребяват последната привилегия на демокрацията: да изстрадваме, с цел да отстояваме. Има и пера, които не имат вяра, че „ нищо няма да трансформират ”. Или даже не знаят. Благодарение на тях ние към момента не сме паднали под № 111 в класацията за свободата на словото*.
В нумерологията на градските поверия число с идентични числа се счита за щастливо.
Щастието под № 111 е едно несправедливо благополучие.
Писахме почтено – предходни и настоящи генерации, с цел да ни заврат в този момент надълбоко под морското ниво. Разбира се, перото е персонално. Няма групово перо. И в този поминък всеки самичък си е ниво. Позор или популярност – всеки самичък ги заработва и самичък ги употребява. Но вредата и неправдата са за обществото – словото не е оръжие на публицистите, а на народа. Мисля, че нямаше и да я ограбват, тази независимост, в случай че беше наша, а не негова.
Неотдавна мина някакъв ден на свободата на словото. Измислен ден. Тая независимост тук означаваме на самия ден на българското слово. Свободата на словото е инструмент на българската независимост. И се отбранява като нея. В неделя е този ден, 24 май 2020 година Да не го пропуснем, уважаеми създатели и читатели!
___________________
*Мисля в близко време да ви показва една любопитна примес. Ще събера разнообразни случки с цензурата при социализма и при демокрацията. После ще ги разбъркам („ джуркам ” е през днешния ден формалният глагол) и тази джурканица ще предложа на вашето внимание: да познаете кой епизод от кое време е. Да забележим по какъв начин ще се справите...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ