- Ти, какво??! Какво си..., какво??! Господи, Боже мой! Шегуваш

- Ти, какво??! Какво си..., какво??! Господи, Боже мой! Шегуваш се, нали?
Девойката клати негативно глава. Лицето й е алено от напрежение и боязън.
- Но ти, ти си толкоз млада, какви деца? Как ще живееш, къде ще живееш? Боже, а татко ти като научи..не ми се мисли..И какво ще правиш със следването, та ти си едвам първи курс. Как я мислиш тая работа?
- Не зная. Някак ще пребивавам, някъде. С него. Обичам го. Просто се случи. Въпреки всичко. Случи се.
- Господи, момиче! Как можа? Не, няма да позволи да си провалиш бъдещето. Няма, чуваш ли? Утре заран отиваме в болничното заведение. Не реви, всичко ще се оправи. Къде е хубостникът ти в този момент? Мълчи. Ще мълчи. Голтак, какво друго да прави!
- Стига, майко! Лошо ми е.
- Ами неприятно ще ти е! И на мен ми прилоша от нелепостите, дето си свършила, но ти не ме питаш. Хайде, върви си в стаята. Аз ще се изяснявам с татко ти. Утре в девет излизаме. Решено е. Край. И недей да се тръшкаш, не е толкоз ужасно.
Ни хък, ни мък. Има единствено боязън и стени. Прозорци с извити решетки. Бархетна нощница с избелели цветя. Коридорът е дълъг и все по-дълъг става с минутите, които пълзят и се молят. Молят се мивките, лампите, отворените порти, креватите с изтънели чаршафи, молят се очите й и зелените дървета извън. Те са светли, на открито е толкоз ярко. А тя е мрак. Съвършен и безконечен.

Първата свещ. Запалена.

Тя е най-хубавата майка в квартала, дори даже и в целия свят. Има очи от смарагди и коси от кестенов мирис. Готви спанак и пиле с ориз. Рядко спи нощем. Има ръце люлка и глас на бреза.
Той обича дъха й и тънките бели ръце. Имат се. Друго нямат. Само оная обич, дето е огън и свещ.
- Не, не, тоя път няма да мълча. Моля те, не го прави. Ще се убиеш.
- Живеем с хлебарките в панел чартърен. Не работя. А памперсите костват пари, даже и тия от промоциите. Имаш ли за два пакета, освен за един,а?А?
- Нямам. Но не желая да умираш още веднъж. Ще...
- Няма ще, няма, не разбираш ли? Не, не желая да страдат поради грешките ми. Ти си отговорен! Виновеееееен си, чуваш ли ме, а? Чуваш ли? Мразя те, ненавиждам те, ненавиждам те!
Няма сълзи. Задух в средата на зимата. Той е там. Тя е на никое място. Никъде. Студени клепачи. Ледени бели ръце.

Втората свещ. Запалена.

Всички часовници стопираха. Стрелките се прегърбиха и почнаха да пищят. Пищят по залез, по изгрев, без ден и без нощ. Години идват, отиват си. Като котки. Изгърбени. Настръхнали. Изплашени. Бездомни. С къси опашки и свити зеници. Тя е още по-добра майка. Но единствено тя не го знае. Знаят го птиците по жиците, охлювите в тревите, бабата с хармониката, кучето на последната спирка, учителката по музика, старците в кафенето. И той го знае. Знае го, когато тя повръща, крещи и вие като пребита, сгърчена на студения под. Ето ги леглата. Чаршафите са изтънели още и дишат в сиво. Мивките грачат студената вода и плюят със завист. Вратите стенат разчекнати на висналите панти и желаят да станат дървета още веднъж. Но няма да станат. А тя няма да бъде момичето с бели ръце и глас на бреза. Няма да бъде кестенов мирис и малиново вино. Няма. Тя е декемврийска буря в мрачно усое и финален зов на смъртноранена сърна. Край.

Третата свещ е запалена.

После, след това, на леглото сред нея и него лягат виновността, страхът, болката, споменът, отчаянието. Толкова огромни и завладяващи, че тя не смее да се обърне към него, а той да протегне ръка и да погали лицето й. Целува в мислите си очите й и се пробва да си спомни гласа й, оня шепнещ мирис на бреза. Тя, тя е заключила спомените и любовта си към него в килера. Подредени в пожълтели картонени кутии и надписани с восък.

Познавам това момиче и това момче. Познавам ги от дълго време. Понякога се срещаме, приказваме си. Тя е все по този начин добра майка, той е добър татко. Помня какъв брой се смеехме дружно преди, по какъв начин лицето й се озаряваше от благополучие и очите й искряха от любов. Днес смехът й не е същият. Никога няма да бъде. В тъмното надълбоко на душата си тя възпламени свещи и на тези свещи даде имена.