(The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat

(The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat Khan, 1920)

Съвест

Съвестта е артикул на мозъка, освен това най-хубавият. Тя е каймакът на умствената активност. Но съвестта на човек, живеещ в дадена страна, може доста да се отличава от съвестта на гражданин на друга, тъй като е формирана от други детайли. Например в древността съществували общества на разбойници, които смятали себе си призвани да ограбват керваните, минаващи през тяхната територия. Моралът и правилата им били такива, че в случай че някоя жертвите се примолела: „ Аз ще ви дам всичко, което имам, единствено ме пуснете “ – те отговаряли: „ Не, ние желаеме да забележим твоята кръв “. Не пускали никого, без да му нанесат рани. Сякаш казвали: „ Ние не одобряваме никакви блага от теб. Не сме небогати – ние сме разбойници. Нашият поминък ни кара да рискуваме живота си. Ние сме безстрашни и по тази причина сме в правото си да вършим всичко, което решим “. Такъв морал имали и някои пирати. Те вярвали, че техният поминък е благодетелен и ги трансформира в крале. Едни и същи хора, когато са дребни, са грабители, само че когато стават велики – са крале. Ето за какво съвестта е нещо, което сами сътворяваме. В същото време обаче тя е най-прекрасното от всичко, което можем да създадем, както медът е най-хубавото, което пчелите могат да основат. Красивите усещания от живота, нежните мисли и усеща се натрупват в нас и основават нашата визия за хубаво и неприятно. Ако вървим срещу съвестта си, това ни предизвиква дискомфорт. Щастието, утехата, мирът и спокойствието зависят от положението на нашата съвест.

Целият живот в този свят е учреден на избрани договорености и хрумвания, и съвестта се построява на тези основи. За да могат обичаите да се развият, те изискват някаква обкръжаваща среда. Те са причина за човешките разлики и нито една от цивилизациите, даже най-развитата, не може да ги избегне. Прогресът на цивилизацията основава този жанр нужда. Хората ги одобряват без наслаждение, само че въпреки всичко живеят в сходство с избрани споразумения. Човекът на изкуството е свободен от условности, тъй като живее в собствен личен свят и колкото по-велик е художникът, толкоз повече това се демонстрира. Но елементарният човек не може да живее измежду обществото и да подценява обичаите. Най-добрият метод да се разбере цивилизацията е посредством духовния път. Когато човек един път разбере духовния морал, няма потребност да учи морала, основан от индивида. Щом човек стартира да открива удоволствието и неудоволствието на Бога в възприятията на всеки човек, с който поддържа връзка не може да не стане по-изискан, каквито и да са събитията в живота му. Може да живее в барака, а маниерите му да надминат всички жители на дворци. Нещо повече, щом човек стартира да съди самичък за своите действия, в природата му се развива правдивост и всичко, което направи, е заслужено и положително. Затова не му е належащо да учи доста външните условности. Съществува суфийска идея за Бога като Възлюбен. Ако се придържа към нея, към визията, че във всеки човек в огромна или дребна степен участва божият дух и тази идея се практикува във всекидневния живот и се ползва във взаимоотношенията с другите, тогава човек ще стартира да гледа на всички хора с това поклонение и почитание, с това внимание и откровеност, което изпитва към Възлюбления, към Бога.

Ето по какъв начин духовният живот учи човек да вижда най-хубавото, което участва в обичаите. Когато цивилизацията стартира да се построява на духовни учредения, а това безусловно ще се случи, условностите в света ще придобият достоверност и значителност. Съвестта се ражда от обстоятелствата, а не от истината. А истината стои над всичко. Тя няма отношение към съвестта. Разбирането за истината е сходно на бързей, който се уголемява и се трансформира в океан, и тогава човек се издига на такова ниво на схващане, че осъзнава – всичко е истинно и всичко е истина. Нищо не може да се прибави към безспорната истина, а всичко останало е илюзорно. Ако се придържаме към тази позиция, нищо в света няма да ни се коства погрешно и нищо няма да ни се коства вярно. Ако одобряваме правдата, задължени сме да приемем и неправдата. Теорията за относителността на Айнщайн е доктрина за това, което индусите нарекли Майя – илюзия, създаваща релативност. Всичко съществува единствено дотолкоз, доколкото се приема от нас. Ние признаваме това или това за вярно, положително, прелестно, и това, което един път е било признато, става част от нашата природа – от нашия самостоятелен „ аз “. Ако не одобряваме нещо, то не става. Грешката не е неточност, до момента в който не я признаем за такава. Но в случай че я приемем за неточност тя става неточност. Може да се каже, че ние не постоянно знаем, че нещо е неточност, само че белким не можем да разберем за това по мъчителните последици? А това също е приемане на грешката.

Най-добрият метод да проверим живота, е постоянно да използваме своята съвест като инструмент за тестване на всичко, което демонстрира съществуването на естетика или какофония. Но и във всеки човек също се прави непрекъснато деяние и реакция на съвестта. Причината за това е съществуването на разнообразни етапи в развиването на човек. В една фаза той е по-малко мъдър; в случай че по-дълбоко се вгледа в себе си, мъдростта му ще се усили. Извършеното от него в една сфера той отхвърля в друга. На човек е належащо толкоз доста да отхвърли и да победи в самия себе си, че дейностите и реакциите на съвестта стават в него даже без контакт с други хора.

Понякога в едно въодушевление човек може да бъде дявол, а в друго – светец. Има време и настроения, когато човек е безусловно необмислен, има пориви към добрина и пориви към проклетия – такава е човешката природа. Затова не трябва да се твърди, че в злия човек няма нищо положително, а в положителния — нищо зло. В най-голяма степен върху съвестта на индивида въздействат личните му показа за положително и зло. Второ по значение въздействие е визията за това в другите. Затова човек не е свободен. Положението със съвестта е както и с всичко останало. Приучена да цари в мислите, думите и постъпките на индивида, тя става по-силна. Ако това не стане, тя отслабва и от инспектор се трансформира в изтезание. Съвестта е присъща на цялото сърце, а сърцето се състои от разум, мисли, памет и самото сърце. В своите дълбини сърцето е обвързвано с божествения Разум, така че в дълбочината на сърцето има по-голяма правдивост, в сравнение с повърхността. Оттук произлизат интуицията, вдъхновението и знанията, – защото вътрешната светлина се разлива върху нашата персонална идея за нещата. Тогава двете елементи се сливат. В съвестта самият Бог седи на трона на справедливостта.

Човек, наказан от личната си съвест, е по-нещастен, в сравнение с в случай че го осъди съд. Човекът, чиято съвест е чиста, може да бъде наказан на заточение или затвор и отново да остане мощен като лъв, въпреки и лъв в клетка, даже в клетката е допустимо вътрешното чувство за благополучие. Но в случай че съвестта на индивида му внушава пренебрежение към самия него, това е най-лошото наказване, по-тежко не може да произнесе нито един съд. Саади прелестно го е изразил. Той вижда трона на Бога в съвестта и споделя: „ Позволи ми да призная само пред теб своите неточности, с цел да не ми се наложи да отида при някого в света да се унизявам “.

Ако усещаме оскърбление, значи сме унижени. Това не зависи от индивида, който ни унижава, зависи единствено от нас. Дори в случай че целият свят е убеден в противоположното, неговата убеденост нищо не значи, в случай че ние не усещаме оскърбление. Ако мозъкът не приема нещо за оскърбление, то не е такова за нас, без значение какво мисли светът. Ако дойдат хиляди хора и ни нарекат зли и безнравствени, няма да им повярваме, до момента в който нашето сърце не ни подскаже, че са прави. Но щом сърцето каже: „ Ти си злобен “ – хиляди хора могат да настояват: „ Ти си добър “ – за нас гласът на сърцето ще звучи по-високо. Ако ние сами сме се предали, никой не може да ни поддържа. Разбира се, най-добре е да заобикаляме униженията и в случай че човек не е в положение да го направи, става пациент, нуждаещ се от помощта на доктор. Необходим му е някой, задоволително мощен, с цел да му помогне. Нужен му е управляващ разум, който да се грижи за него и да го изведе от това положение. Ако човек става пациент, не може самичък да излекува себе си изцяло. Той е в положение да направи доста, само че въпреки всичко се нуждае от доктор. Разбира се, когато възприятието за оскърбление е проникнало в мозъка, то би трябвало да бъде признато като урок, като нужна отрова. Но отровата постоянно си остава отрова. Онова, което е попаднало в мозъка, стартира да пораства. Затова би трябвало да се отдели оттова, оставим ли го, ще нарасне. Такива усеща като оскърбление, боязън и подозрение ще нарастват в подсъзнанието, ще родят плодове и в избран миг човек ще ги осъзнае.

Из: „ Мистични медитации “ (Учението на суфите), Хазрат Инаят Хан, ИК „ Шамбала “, София, 2001
Снимка: The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat Khan, 1920, bg.m.wikipedia.org