"По кривите пътеки на българския преход" - кои сме, какви сме, какво сме премислили
Тези дни от щемпел излезе новата книга на Нася Кралевска " По кривите пътеки на българския преход (и още) ", издателство " Рива ". Сборникът съдържа нейната журналистика, изявленията, есета и мнения, оповестени през годините на прехода в демократичния български щемпел.
Малката Нася е едвам на две годинки и половина, когато в един летен ден на 1949 година татко й - доктор Атанас Кралевски - прочут доктор, избавил живота на стотици туберкулозно заболели пациенти, ненадейно изчезва от вкъщи. Тя неясно помни паниката, суетата у дома, угрижените лица на майка си и баба си, само че ясно помни настойчивото благопожелание - проклинание, което двете с по-голямата й сестричка получават на всеки празник: " Догодина с баща! ".
Дори ние, родени двадесетина години след края на Втората международна война, въпреки и закачили по време на своята младост през 80-те години опашката на тоталитарната страна, които отчетливо помним страха в обществото, предпазливостта на родителите си да не изтърван пред децата си някоя дума, даже ние мъчно можем да си представим детството на поколението, родено през 40 те години.
Какво е да си дете, отраснало без баща, да си дете на " национални врагове "... " Мама непрекъснато ни подсещаше, че нашето семейство надалеч не е от най-пострадалите от комунизма. Тя беше права, тъй като моето сирачество - без баща, продължи по-малко от три години, а не вечно, както на десетки хиляди други българчета. " - написа Нася Кралевска, разказвайки за своите родители, лекари и двамата, едни от многочислените в миналото българи с удивителна честност, забележително обучение, професионализъм, просвета, грамотност и прибавя, че дължи доста на родителите си, дължи им всичко.
Защото те са я основали това, което е - освен публицист с надарено перо, само че и заслужен човек с будно гражданско възприятие, тънка сензитивност, чувство за правдивост и нетърпимост към лъжата.
А аз мисля за разликата в поколенията, за това по какъв начин тоталитарната страна освен прекатурна обществото с хастара му нагоре, само че по какъв начин промени манталитета на цели генерации българи.
Как още през 70-те, 80-те години в българското общество се наложи цинизма, тарикатлъка, а през днешния ден удивени следим едно по точните думи на проф. Келбечева " нападателно и добре проведено публично незнание, постъпателно налагано в България в последните тридесетина години ".
Нашето потомство, въпреки и расло в тоталитарната тъма, въпреки всичко бе обзето от един здравословен песимизъм и без никакви илюзии във връзка с Съветски съюз. Напротив, презрението ни към руската агитация може да се илюстрира и с тогавашните вицове, и с известните в миналото изрази от сорта: " филмът прекрасен ли е или руски? ".
За жал, през днешния ден, 32 години след събарянето на Желязната завеса, голяма част от българското общество освен не знае нищо за новия съветски тоталитаризъм, само че и не познава родната си българска история. И в ужасяващото си към този момент незнание и заблуди тъпче костите на погубените българи и вместо да бъде обзето от състрадание към жертвите, е обзето от патологична обвързаност към агресора, към Русия, тази " тъмница на народите ".
Чета книгата на Нася Кралевска " По кривите пътеки на българския преход (и още) ", прелиствам събраните в тази книга публикации, есета, изявленията, нейните и ведри, и горчиви мнения, този деликатен " взор отдалече " и си давам си сметка какъв брой е значима публицистиката като род , макар привидната й злободневност.
Защото публицистиката освен носи духът на времето, само че тя ни напомня тези като че ли забравени или полузабравени събития, които са наложили своя отпечатък, припомня ни нашите неточности и заблуди, само че и нашите триумфи, които са ни довели до там, където сме в този момент.
Така през днешния ден още веднъж прелиствам с интерес и не без учудване публицистиката на убитите от комунистическите нарушители майстори на перото Данаил Крапчев, Тодор Кожухаров, прелиствам още веднъж и още веднъж, и още веднъж " Задочните репортажи " на Георги Марков, четени към този момент с голям интерес и от младите българи и чувствам освен дълбока благодарност към техните създатели за гражданската им позиция, само че и облекчението на историка, че тези значими текстове са написани, оповестени и съхранени.
Защото публицистиката, изключително положителната журналистика, ни дава отговор на въпроса кои сме, какви сме, какво сме премислили, какво не и за какво като че ли все не съумяваме да си извадим нужните поучения като общество.
Така се случи, че когато Нася Кралевска дойде в България, тук, от една далечна латино-американска страна беше пристигнала моя другарка, дълготраен академични учител по физика и математика, от тези хора, на които тоталитарната власт бе поставила клеймо " невъзвращенец ".
И до момента в който обядвахме с тази симпатична и витална дама на 80 години, тя ми показа, че сега жадно наваксва и чете книгите на Теодора Димова, Георги Господинов и Захари Карабашлиев, а нейната другарка й подарила две книги: " Концлагерът Белене 1949-1987 " на Борислав Скочев и " Без заглавие " на Нася Кралевска.
Предложих да я срещна с Нася и в никакъв случай не бях виждала моята другояче спокойна, остроумна и радостна другарка толкоз откровено разчувствана. На обяда, все по този начин разчувствана, тя засипваше Нася с въпроси, а аз си дадох сметка какъв брой това неразчистено минало е значимо да бъде написано, изговорено, разисквано, дискутирано, какъв брой значими са книгите на Нася освен за нашето потомство на родените през 60-те години, освен за младите и за всички, които идват след нас, само че и за изстрадалото потомство на 30-те и 40-те години.
Догодина с баща.. . - това прочувствено със своята съкровена вяра благопожелание, което прочитам в загатна на Нася за своя татко, през днешния ден още веднъж ме стисва за гърлото, тъй като си мисля освен за децата на България тогава, само че и за украинските деца, които го чуват през днешния ден и си давам сметка с дълбока мъка, че за доста от тях то ще остане предпочитание, което уви, няма да бъде изпълнено в никакъв случай.
А повода за нещастието на цели генерации българи, украинци, поляци, на цели генерации хора от източноевропейските, балтийските, кавказките нации е все една и съща: всеки път проклета по думите на Раковски Русия - една страна, която все не съумява да построи освен народна власт, само че най-малко прилични условия за живот на личния си измъчен съветски народ, постоянно пращан да гине в тюрмите, в ГУЛАГ, на бойното поле поради несекващите имперски ламтежи на застиналите нейде в XVIII век нейни управници.
И в този момент, когато прикрехвам последната страница, не преставам да мисля за достойното държание на родителите на Нася, на татко й, който не се огъва пред изтезанията на узурпаторите на България, взели властта нелегитимно, пристигнали на власт, с помощта на щиковете на непозната окупационна войска и на десетки хиляди злокобно убити българи без съд и присъда, изтръгнати от прегръдките на майките си, на съпругите си, на децата си.
Мисля за майка й, която й припомня, че те не са най-пострадалите, с което предава на дребната Нася освен урок по кураж и почтено държание, само че и визия за мащаба на нещастието, сполетяла българския народ.
Защото Нася Кралевска не написа за тези мрачни времена с възприятието на жертва, а с чувството си за дълг към България, на която желае да помогне, която желае да види още веднъж европейска и почтено изправена, която желае да види най-накрая градена и изграждана не от тарикати и циници, а от тези, като че ли потънали в предишното българи, смаяли не един чужденец със своята честност, продуктивност, здрав разсъдък и професионализъм.
Къде са тези българи, какво липсва на нас, днешните им наследници? Само правна и демократична просвета ли, единствено знание за предишното ли или към този момент ни липсва и това достолепие, оня кураж и свободолюбие, което носеха у себе си нашите предшественици?
Препрочитайки публикациите на Нася Кралевска, писани и оповестени в продължение на години в българския щемпел, обърнати към злободневни, само че и към екзистенциални въпроси с по този начин нужните и не изключително известни на младите българи исторически препратки, си давам сметка какъв брой настоящи не престават да бъдат нейните текстове.
Когато през 2014 година Русия нахлу в Крим и стартира да изпраща незаконно в Източна Украйна освен диверсанти и терористи, само че цели въоръжени поделения и военна техника, включително установки на ракети " Бук ", повече от всеки път си дадох ясно сметка какъв шанс имаме, че България е член на НАТО.
И до момента в който чета есето на Нася Кралевска, озаглавено " Празник на българското знаме ", чувствам по какъв начин вълнението на авторката се предава и на мен: " И майка ми, и татко ми умряха в мрака на комунизма. С кошмара, че и нас - децата им, ни чака същата орис. Затова, когато на 29 март присъствах на тържествената гала в парка на Белия дом във връзка приобщаването на България, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Словакия и Словения към Северноатлантическия алианс, първата ми мисъл беше за тях. Както и първата ми сълза. Българският байрак се вееше под Овалния кабинет пред очите на 5000 души наред със знамената на щастливите, свободни, демократични нации. Една колкото невероятна, толкоз и прочувствена панорама! "
Днес, на фона на войната в Украйна, на следващата, подпалена от Русия война, думите на Нася Кралевска получават силата на просветление в бъдещето: " През слънчевия мартенски ден в двора на Белия дом българският трикольор продължи да се вее наред със знамената на щастливите, свободни, демократични страни. "
" По кривите пътеки на българския преход (и още) " ще има две министър председатели - на 9 септември в Пловдив (UPark Gallery, ул. Отец Паисий 22) и София на 29 септември (литературен клуб " Перото " ). В града под тепетата за книгата ще приказват проф. Евелина Келбечева и Даниела Горчева, а в столицата - Тони Николов.
Малката Нася е едвам на две годинки и половина, когато в един летен ден на 1949 година татко й - доктор Атанас Кралевски - прочут доктор, избавил живота на стотици туберкулозно заболели пациенти, ненадейно изчезва от вкъщи. Тя неясно помни паниката, суетата у дома, угрижените лица на майка си и баба си, само че ясно помни настойчивото благопожелание - проклинание, което двете с по-голямата й сестричка получават на всеки празник: " Догодина с баща! ".
Дори ние, родени двадесетина години след края на Втората международна война, въпреки и закачили по време на своята младост през 80-те години опашката на тоталитарната страна, които отчетливо помним страха в обществото, предпазливостта на родителите си да не изтърван пред децата си някоя дума, даже ние мъчно можем да си представим детството на поколението, родено през 40 те години.
Какво е да си дете, отраснало без баща, да си дете на " национални врагове "... " Мама непрекъснато ни подсещаше, че нашето семейство надалеч не е от най-пострадалите от комунизма. Тя беше права, тъй като моето сирачество - без баща, продължи по-малко от три години, а не вечно, както на десетки хиляди други българчета. " - написа Нася Кралевска, разказвайки за своите родители, лекари и двамата, едни от многочислените в миналото българи с удивителна честност, забележително обучение, професионализъм, просвета, грамотност и прибавя, че дължи доста на родителите си, дължи им всичко.
Защото те са я основали това, което е - освен публицист с надарено перо, само че и заслужен човек с будно гражданско възприятие, тънка сензитивност, чувство за правдивост и нетърпимост към лъжата.
А аз мисля за разликата в поколенията, за това по какъв начин тоталитарната страна освен прекатурна обществото с хастара му нагоре, само че по какъв начин промени манталитета на цели генерации българи.
Как още през 70-те, 80-те години в българското общество се наложи цинизма, тарикатлъка, а през днешния ден удивени следим едно по точните думи на проф. Келбечева " нападателно и добре проведено публично незнание, постъпателно налагано в България в последните тридесетина години ".
Нашето потомство, въпреки и расло в тоталитарната тъма, въпреки всичко бе обзето от един здравословен песимизъм и без никакви илюзии във връзка с Съветски съюз. Напротив, презрението ни към руската агитация може да се илюстрира и с тогавашните вицове, и с известните в миналото изрази от сорта: " филмът прекрасен ли е или руски? ".
За жал, през днешния ден, 32 години след събарянето на Желязната завеса, голяма част от българското общество освен не знае нищо за новия съветски тоталитаризъм, само че и не познава родната си българска история. И в ужасяващото си към този момент незнание и заблуди тъпче костите на погубените българи и вместо да бъде обзето от състрадание към жертвите, е обзето от патологична обвързаност към агресора, към Русия, тази " тъмница на народите ".
Чета книгата на Нася Кралевска " По кривите пътеки на българския преход (и още) ", прелиствам събраните в тази книга публикации, есета, изявленията, нейните и ведри, и горчиви мнения, този деликатен " взор отдалече " и си давам си сметка какъв брой е значима публицистиката като род , макар привидната й злободневност.
Защото публицистиката освен носи духът на времето, само че тя ни напомня тези като че ли забравени или полузабравени събития, които са наложили своя отпечатък, припомня ни нашите неточности и заблуди, само че и нашите триумфи, които са ни довели до там, където сме в този момент.
Така през днешния ден още веднъж прелиствам с интерес и не без учудване публицистиката на убитите от комунистическите нарушители майстори на перото Данаил Крапчев, Тодор Кожухаров, прелиствам още веднъж и още веднъж, и още веднъж " Задочните репортажи " на Георги Марков, четени към този момент с голям интерес и от младите българи и чувствам освен дълбока благодарност към техните създатели за гражданската им позиция, само че и облекчението на историка, че тези значими текстове са написани, оповестени и съхранени.
Защото публицистиката, изключително положителната журналистика, ни дава отговор на въпроса кои сме, какви сме, какво сме премислили, какво не и за какво като че ли все не съумяваме да си извадим нужните поучения като общество.
Така се случи, че когато Нася Кралевска дойде в България, тук, от една далечна латино-американска страна беше пристигнала моя другарка, дълготраен академични учител по физика и математика, от тези хора, на които тоталитарната власт бе поставила клеймо " невъзвращенец ".
И до момента в който обядвахме с тази симпатична и витална дама на 80 години, тя ми показа, че сега жадно наваксва и чете книгите на Теодора Димова, Георги Господинов и Захари Карабашлиев, а нейната другарка й подарила две книги: " Концлагерът Белене 1949-1987 " на Борислав Скочев и " Без заглавие " на Нася Кралевска.
Предложих да я срещна с Нася и в никакъв случай не бях виждала моята другояче спокойна, остроумна и радостна другарка толкоз откровено разчувствана. На обяда, все по този начин разчувствана, тя засипваше Нася с въпроси, а аз си дадох сметка какъв брой това неразчистено минало е значимо да бъде написано, изговорено, разисквано, дискутирано, какъв брой значими са книгите на Нася освен за нашето потомство на родените през 60-те години, освен за младите и за всички, които идват след нас, само че и за изстрадалото потомство на 30-те и 40-те години.
Догодина с баща.. . - това прочувствено със своята съкровена вяра благопожелание, което прочитам в загатна на Нася за своя татко, през днешния ден още веднъж ме стисва за гърлото, тъй като си мисля освен за децата на България тогава, само че и за украинските деца, които го чуват през днешния ден и си давам сметка с дълбока мъка, че за доста от тях то ще остане предпочитание, което уви, няма да бъде изпълнено в никакъв случай.
А повода за нещастието на цели генерации българи, украинци, поляци, на цели генерации хора от източноевропейските, балтийските, кавказките нации е все една и съща: всеки път проклета по думите на Раковски Русия - една страна, която все не съумява да построи освен народна власт, само че най-малко прилични условия за живот на личния си измъчен съветски народ, постоянно пращан да гине в тюрмите, в ГУЛАГ, на бойното поле поради несекващите имперски ламтежи на застиналите нейде в XVIII век нейни управници.
И в този момент, когато прикрехвам последната страница, не преставам да мисля за достойното държание на родителите на Нася, на татко й, който не се огъва пред изтезанията на узурпаторите на България, взели властта нелегитимно, пристигнали на власт, с помощта на щиковете на непозната окупационна войска и на десетки хиляди злокобно убити българи без съд и присъда, изтръгнати от прегръдките на майките си, на съпругите си, на децата си.
Мисля за майка й, която й припомня, че те не са най-пострадалите, с което предава на дребната Нася освен урок по кураж и почтено държание, само че и визия за мащаба на нещастието, сполетяла българския народ.
Защото Нася Кралевска не написа за тези мрачни времена с възприятието на жертва, а с чувството си за дълг към България, на която желае да помогне, която желае да види още веднъж европейска и почтено изправена, която желае да види най-накрая градена и изграждана не от тарикати и циници, а от тези, като че ли потънали в предишното българи, смаяли не един чужденец със своята честност, продуктивност, здрав разсъдък и професионализъм.
Къде са тези българи, какво липсва на нас, днешните им наследници? Само правна и демократична просвета ли, единствено знание за предишното ли или към този момент ни липсва и това достолепие, оня кураж и свободолюбие, което носеха у себе си нашите предшественици?
Препрочитайки публикациите на Нася Кралевска, писани и оповестени в продължение на години в българския щемпел, обърнати към злободневни, само че и към екзистенциални въпроси с по този начин нужните и не изключително известни на младите българи исторически препратки, си давам сметка какъв брой настоящи не престават да бъдат нейните текстове.
Когато през 2014 година Русия нахлу в Крим и стартира да изпраща незаконно в Източна Украйна освен диверсанти и терористи, само че цели въоръжени поделения и военна техника, включително установки на ракети " Бук ", повече от всеки път си дадох ясно сметка какъв шанс имаме, че България е член на НАТО.
И до момента в който чета есето на Нася Кралевска, озаглавено " Празник на българското знаме ", чувствам по какъв начин вълнението на авторката се предава и на мен: " И майка ми, и татко ми умряха в мрака на комунизма. С кошмара, че и нас - децата им, ни чака същата орис. Затова, когато на 29 март присъствах на тържествената гала в парка на Белия дом във връзка приобщаването на България, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Словакия и Словения към Северноатлантическия алианс, първата ми мисъл беше за тях. Както и първата ми сълза. Българският байрак се вееше под Овалния кабинет пред очите на 5000 души наред със знамената на щастливите, свободни, демократични нации. Една колкото невероятна, толкоз и прочувствена панорама! "
Днес, на фона на войната в Украйна, на следващата, подпалена от Русия война, думите на Нася Кралевска получават силата на просветление в бъдещето: " През слънчевия мартенски ден в двора на Белия дом българският трикольор продължи да се вее наред със знамената на щастливите, свободни, демократични страни. "
" По кривите пътеки на българския преход (и още) " ще има две министър председатели - на 9 септември в Пловдив (UPark Gallery, ул. Отец Паисий 22) и София на 29 септември (литературен клуб " Перото " ). В града под тепетата за книгата ще приказват проф. Евелина Келбечева и Даниела Горчева, а в столицата - Тони Николов.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ