Раждането на ислямския тероризъм. Част I: Вината на Запада
Терористичното нахлуване в Нова Зеландия на 15 март, при което починаха 50 души още веднъж повдигна въпроса за религиозно стимулираните набези. Както потвърждава атентатът в Крайстчърч, екстремизмът може да бъде обосноваван със всякаква вяра. Въпреки това терористичните офанзиви, свързани с исляма са неведнъж повече, в сравнение с всички други религии взети дружно. Само в интервала сред 2012-2018 година джихадистки набези взеха 369 жертви при 75 офанзиви в Европа (без да броим тези в Русия и някои, за които се спори какви са мотивите).
Родните - а и задграничните, в случай че би трябвало да сме почтени - разбирачи по всичко ще зацъкат умно с език, заключвайки, че ‘ми да, ислямът е отговорен. Забранете го. Нищо, че те даже не знаят каква е разликата сред Сирия и Алжир, да вземем за пример. Други пък ще се хвърлят в пламенна отбрана на исляма и клетите бежанци, заклеймявайки неприятния бял мъж. Въпреки че най-вероятно същите тези хора щяха да се простят (съвсем буквално) с главите си в Саудитска Арабия.
А в действителност религията е единствено заслон, върхът на асйберга, под който се крият епохи на зверства и несгоди, в резултат на които сме стигнали до днешното състояние. А тази политика, чиито плодове берем през днешния ден, е провеждана методично в продължение на епохи от това, което назоваваме Западна цивилизация.
Следващите редове ще се опитат да показват главните фактори, довели до това в днешно време мюсюлманският свят да е измежду най-зле развитите стопански и обществено райони на планетата макар забележителният му човешки и естествен капацитет . Разбира се, всичко по-малко от няколкостотин страници не би трябвало да претендира за пълнота, само че най-малко ще очертае в най-общи очертания картината.
Текстът има упоритостта също по този начин да подтикне хората да са по-критични към своите предубеждения.
Зловредното завещание на султаните
В интервала на своето най-голямо великолепие Османската империя владее обширни територии от Белград до Алжир, Мека и Багдад. Империята обаче страда от своята ретроградност и слаба обществена, административна и софтуерна рационализация през вековете. Това ѝ печели прозвището на „ Болния човек на Европа “, както ни е добре известно от нашите учебници по история, а нейният разпад стартира епохи преди кончината ѝ през 1922 година Макар и със съществени разлики сред европейската и азиатско-африканските ѝ елементи, административно, военно и политически тя си остава едва развита на локално равнище и мощно централизирана. В разследване на това големи елементи от нейната територия са ръководени от турски публични лица, а локалното население не съумява да построи умел политически и управнически хайлайф с обичаи, който би могъл умело да се погрижи за него при положение на автономност.
Нещо много сходно като ситуацията в България и Балканите. Ключови тук се оказват географските и културно-религиозни разлики. Докато балканските нации граничат с най-силно развитите стопански, технологиччно, обществено и културно страни, с които тече непрекъснат продан на опит и информация, азиатско-африканските нации граничат със себе си или с даже още по-слабо развити територии, а езиковите и географски дистанции са безусловно непреодолими за 99,99% от популацията. Освен това, с помощта на културно-религиозната си непосредственост с Европа, балканските елити, че и простолюдие, са мощно окуражени да подражават на европейските цивилизации и да се развиват в тази тенденция (стигайки до нелепи небеса от време на време, добре разказани от Вазов, Алеко и др.). Нещо, което надалеч не е толкоз развито като предпочитание у арабско-берберските нации и елити, които не усещат чак такава огромна фамилност, дори в противен случай.
Така в процеса на своя разпад Османската империя оставя редица земи, чиито нации са безусловно необразовани, необразовани и назадничави (какъвто е бил и българският впрочем), а елитите им са зле готови да ги водят . За локални опитни армии, които да ги защитят, също мъчно може да става дума. Докато Турция след разпада на Османската империя не стартира от нулата, ами резервира 93% от военните офицери и 85% от цивилната администрация, съществували по времето на Високата врата. И резултатите в последващото политическо, икономическо, военно и културно развиване са ясно забележими до през днешния ден.
Двете територии, които се разграничават в това отношение обаче, са Египет (който още от 1805 година де факто става самостоятелен под ръководството на Мохамед Али паша) и Алжир (чиито дейове, локалното призношение на бейове, поемат надзор над земите от 17-и век).
Мустафа Кемал Ататюрк инспектира бойци. Снимка: mustafakemalim.com.
Богатството на Нил
Кайро като правоприемник на хилядолетни могъщи империи, а и владеещ делтата на Нил с целия ѝ агрикултурен и стопански капацитет, съумява да поддържа голямо население, мощна войска и добра стопанска система, които му разрешават развиването на удовлетворителен и самостоятелен политически, културен и даже административен хайлайф. Спомага и отдалечеността му от Истанбул, въпреки всичко е мъчно да пратиш войска чак до такава степен, когато си непрекъснато ангажиран с военни спорове с Русия и Австро-Унгария на другия завършек на империята си.
Така Египет стартира да създава доста и друга богатства, и да търгува с Франция и Англия, трупайки несметни благосъстояния. Това кара Наполеон да го нападне през 1798-1801 година, само че заради проблемите си в Европа го напуща бързо. Особено благотворна за Кайро се отразява гражданската война в Съединени американски щати от 1861-1865 година, която води до внезапен стопански взрив по делтата на Нил . Причината е, че до тогава съществена част от памука за Европа, с който са се шили облеклата, е идвал от плантациите в Америка, по-специално от робовладелските южни щати, чиито пристанища за експорт са блокирани от флотата на Севера, а и по земя войната оказва своето въздействие. Така Европа и по-специално Лондон и Париж изведнъж се обезпамукчават и се обръщат за помощ към Египет, който с наслада стартира да търгува с тях.
Това трансформира стопанската система на района, която става извънредно подвластна от тази на двете европейски империи. Властите стартират да вземат заеми от европейски институции за развиване, което ги вкарва в сериозен дълг. За зла орис обаче войната в Съединени американски щати завършва и внезапно доставките на памук се възобновяват. Така търсенето на египетската продукция спада доста и Кайро не може да изплаща своите задължения към Лондон и афишира фалит. Така през 1882 година Англия, под предлог, че желае да си събере задълженията, окупира Египет . Империята постанова свои съветници, министри и администрация и управлява изцяло страната до 1922 година, когато Египет – заради отслабването на Англия от Първата международна война и безредици в африканската страна – получава своята самостоятелност. Но това е единствено де юре. Де факто новопровъзгласените египетски крале са мощно подвластни и повлияни от поддръжката и волята на Лондон, което подкопава техния престиж. Те с изключение на всичко друго са и мощно антирелигиозно настроени, по сходство на Запада, което ги слага в съпротива на голяма част от популацията, което стартира да свързва светските власт и традиции с Европа и с непознатото, придържайки се към исляма като страж на традициите (както българите сме правили с християнството по османско време) .
Прекаленото и неконтролируемо въздействие на Англия и десетилетията на плячкосване на Египет и замяна на локалните елити води до два пагубни резултата: превратът на Свободните офицери, водени от Гамал Абдел Насър, през 1952 година; и възникването на Мюсюлманското приятелство. Първият е забележителен, защото оттогава до в този момент на процедура страната е под военна тирания, която през множеството време от историята си е била и все още към момента е извънредно нападателно настроена по отношение на исляма и религиозните придвижвания. Това води до репресии и радикализиране на мюсюлманските организации в страната. Както разбрахме нагоре обаче, религията е единствено една от аргументите за радикализация. Икономическите и обществените са доста по-важни, а в Египет зверствата на армията и корупцията са добре известни от десетилетия. Към момента към 40% от стопанската система на страната са под абсолютния надзор на военните. Самата войска е най-големият шеф в страната. Така голямата беднотия, робия, обществена и религиозна репресии радикализират младите в близо 100-милионната арабска страна . Много от които се включват към терористични групировки освен заради религиозни аргументи, само че и обществени и политически. От години наред армията получава милиарди долари от Съединени американски щати, с цел да пази стабилността от ислямистката опасност. В действителност това е рушвет, който Кайро получава, с цел да не основава проблеми на Израел, да не подкрепя прекалено много Хамас и да държи под надзор своето население, което е мощно антизападно и антиамерикански настроено в огромната си част (като изключим голяма част от образования му хайлайф, който обаче е прашинка от общото).
Възникването на Мюсюлманското приятелство е другото значимо разследване от интензивната интервенция на Англия и прекомерно бързото превръщане на египетското общество по западен модел. През 1928 година авторитетният преподавател Хасан Ал-Банна поставя началото на своето Мюсюлманско приятелство, което има за цел да отбрани ползите на локалните арабски и мюсюлмански служащи и компании, опериращи при Суецкия канал, които се оплакват, че са ощетени за сметка на задграничните ползи . Така по чисто стопански и корупционни аргументи се поставят основите на най-голямата и авторитетна в света мюсюлманска неправителствена организация, която лека-полека се разраства в публично придвижване за възобновление на обичайните ислямски полезности и стопански протекционизъм против Англия и запада. Мюсюлманското приятелство съществува и до през днешния ден и изигра основна роля в революцията в Египет през 2011 година, преди да бъде неразрешено от военната хунта още веднъж. Към момента то или организации, развили се от него, съществуват в над 70 страни по света, а палестинската формация Хамас води своето начало под името Мюсюлманско приятелство в Палестина.
Мюсюлманското приятелство обаче набира изключителна известност освен поради своите религиозни учения, а поради обществената си активност. За малко време то основава безвъзмездни лечебници, учебни заведения, обществени служби, раздава храна на бедните, дава работа (нещо, което по-късно Хизбула ще копира). Именно тези му действия карат толкоз доста хора да се причислят към него и да поддържат неговата идеология за връщане към исляма и отменяне на западната корупция, от която локалното население е видяло толкоз малко хубаво през годините. То в действителност се появява като обществена реакция на английската окупация и прекомерната угодливост на локалния политически и културен хайлайф. А репресиите на светската военна тирания единствено го радикализират и спомагат за разпространението му по света, защото при всяка по-сериозна историческа акция то да бъде изкоренено, доста от неговите водачи бягат в Либия, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия и Европа.
От ляво надясно: Хасан Ал-Банна, Гамал Абдел Насър, сегашният президент на Египет Абдел Фатах Сиси. Снимка: Wikimedia.
Цивилизоване на алжирците
Алжир също придобива доста благосъстояние и надлежно самостоятелност заради това, че служи за главно пристанище за търговия сред Африка и Европа (както законна, по този начин и противозаконна, общоизвестно е, че сред 6 и 8 милиона европейци са отвлечени и продадени от пирати, опериращи от Алжир и още няколко пристанища в границите на няколкостотин години). Той обаче създава и огромно количество зърно, което се оказва доста значимо за французите по време на тяхната инвазия в Египет през 1798-1801 година, а и бойците на Наполеон в Европа също страдат от дефицит на храна. Така алжирските дейове дават назаем големи количества зърно на Париж, които обаче империята на може да изплати. При един от диалозите на Хюсеин дей с френския консул по отношение на дълга за зърното, европеецът разгневява с арогантното си поведение управника, който го зашлевява със своята пръчица за отпъждане на мухи . Париж приема това персонално и блокира алжирското пристанище с военни кораби през 1827 година Реално обаче не желае да изплати дължимото на Алжир и вместо това избира да го окупира. Което и прави три години по-късно.
Само че упоритостите на Версай не се лимитират до елементарна окупация, а до асимилация . През 1848 година е призната Конституцията на Втората Република, които включват цялата африканска територия като неделима част от Франция под типа на областите Алжир и Оран. Французите поемат на „ цивилизоващата задача “ (Mission civilisatrice), която да асимилира на 100% локалното население културно, религиозно, стопански и политически към Франция. Това води до близо 100 години (1848-1952) политика на асимилация, заселване на европейци, етническа и религиозна сегрегация, репресии, разстрели, затвори, зверства и всевъзможни други вероятни несгоди, породени на локалните от французите – и то в името на тяхното лично положително, на това да бъдат цивилизовани.
Сами можете да се досетите, че това единствено настройва по-голямата част от милионите алжирци негативно по отношение на всичко, обвързвано даже номинално със западните просвета, полезности, вяра, обществени и политически обичаи. Така през 1954 година избухва въстание, имащо за цел независимостта на Алжир от Франция. И тук Париж още веднъж прави допустимо най-лошото допустимо решение – взема решение да се бие със зъби и нокти за територията, която надълбоко в мозъците на Версай е изконна френска земя. Войната трае 8 години до 1962 година и води до отнемането на животите на 1 милион души и изселване на 400 000 европейци от Алжир (90% от броя им).
Това настройва локалното арабо-берберско население по отношение на Франция и всичко, което даже леко им припомня за нея. Войната има и друга страшна последица – умерените алжирски политически, културни и военни водачи в по-голямата си част или са избити, или са са радикализирали след 8 години зверства и жестокости от страна както на французите, по този начин и на локалните. Когато най-накрая Алжир получава независимостта си, политиката е окупирана от силите за сигурност, които слагат страната в желязна хватка на репресии и надзор. Много сходно на Египет. Силно всемирски, те обаче управляват население, което се пробва да се отърси от загатна за французите, завръщайки се към исляма, в което е подкрепено от учени и учители от Египет, доста от тях членове на Мюсюлманското приятелство. Междувременно Саудитска Арабия също спонсорира редица учебни заведения и ислямски организации.
Обществените настроения против десетилетията на политически репресии, корупция и неприятна дистрибуция на икономическите богатства най-сетне принуждава военните да разгласят демократични избори в страната през 1990-1991 година Избори, които обаче са извоювани от ислямистките партии, които са подкрепени от народа не толкоз тъй като хората ги харесват – макар че и това е по този начин ненапълно - а тъй като хората ненавиждат държавното управление и силите за сигурност.
Армията обаче не харесва този резултат и през 1992 година прави прелом, разпускайки ръководещия Ислямски избавителен фронт (FIS) и изпращайки в 5 затворнически лагера в Сахара сред 6 и 25 хиляди от неговите водачи и редови членове. Избухва война, която трае от 1992 до 2002 година и взема 160 000 жертви. През цялото време армията е подкрепена от Франция, а изгубилите ислямисти бягат в чужбина – Европа или останалата част от Близкия Изток и Северна Африка. Раните от войната за самостоятелност и нейното де факто продължение, гражданската война, оставят своя бездънен отпечатък в алжирската национална памет и измежду голям брой от младежите, които се радикализират поради възмездие, неприятно икономическо и обществено състояние, вяра или други свързани аргументи.
Френски бойци, биещи се в Алжир. Снимка: Wikimedia.
Разчленяването на Близкия Изток
Случилото се в Египет и Алжир е от основна значимост, тъй като демонстрира тертипът на деяние на Англия и Франция, който ще окаже въздействие на целия район за епохи. По сходен метод те се отнасят и с останалите окупирани от тях територии след разпада на Османската империя в резултат на ПСВ. Случайно начертаните граници хвърлят страните в стопански и обществен безпорядък още преди да са основани. Съществували от епохи търговски направления и племенни съюзи са унищожени изведнъж. Така да вземем за пример Дамаск и Багдад, които имат толкоз близки търговски връзки, че даже арабските им диалекти са съвсем идентични за денонощие се озовават в две разнообразни страни. Вместо това Багдад е заставен да търгува с Мосул, с който преди този момент не е имал съвсем никаква връзка, а популациите на двата града се разграничават доста етнически, религиозно и даже говорно. Дотогава самият Мосул е търгувал с Анадола, дори за къс интервал Англия обмисля дали да не го остави във притежание на Турция. Йордания пък е основана безусловно изкуствено, с цел да служи като буферна зона сред Саудитска Арабия, Сирия и Израел. Страната няма съвсем никакви значими естествени запаси, неприятна почва за земеделие, оскъдна стратегичска позиция и никакви исторически предпоставки за битие . На всичкото от горната страна е цялостна с всевъзможни бедуински племена (както и Сирия и Ирак впрочем), които даже не схващат концепцията на границите и въобще не признават хашемитските крале, които Англия и Франция слагат да управляват страните им (и които са отстранени с военни преврати по модела на Египет и Либия, водейки до военните диктатури на Асад и Хюсеин).
Шиитското обитаеми на Ливан пък, което е населявало територията сред планината Ливан и новосъздадена Сирия внезапно се оказва, че няма по какъв начин да се препитава и търгува, защото преди този момент огромните градски центрове са били Халеб (Алепо, както е на английски) и Дамаск, които сега са разграничени с нова граница. Вместо това в този момент шиитите са принудени да емигрират към крайбрежието и по-точно Бейрут, което води до ненадейно и съществено обедняване на шиитското население и основаването на така наречен пояс на бедността към Бейрут, което е една от главните аргументи за радикализирането на шиитското население и появяването на Хизбула. Останалите аргументи са революцията в Иран от 1979 (за която Съединени американски щати и Англия имат основна роля също), дискриминирането против мюсюлманите в интерес на маронитското християнско население, която Франция постанова, Израелската инвазия от 1982 година и гражданската война от 1975-1990 година (която е породена от предходните изкуствено основани проблеми).
Създаването на Израел през 1917 година с Декларацията на Балфур (де факто, а де юре това се случва през 1948 г.) от Англия също се трансформира в главен източник на ислямска радикализация на всички страни в района, както и на определяне на военни диктатури. Това е неописуемо поругаване за всички мюсюлмански страни в района . То насочва омразата им освен към израелците, само че и към западните страни, които поддържат еврейската страна. Това води до директното основаване на терористични придвижвания в Палестина, измежду които Хамас (които се развиват от Мюсюлманското приятелство в Египет), както и до възприятието у арабите (и берберите, и персите), че Западът ги ненавижда и желае да ги унищожи. Слабо квалифицираните им страни и армии претърпяват няколко военни краха против добре финансираната, тренирана и въоръжена от Съединени американски щати и Англия израелска войска, което форсира издигането и задържането на военните хунти на власт в Египет, Сирия и Ирак, както и неустойчивостите в Ливан и Йордания. С десетилетия Израел се трансформира в плашилото, държащо на власт диктаторите, които настояват, че са единствената отбрана против Тел Авив. Мюсюлманските организации и радикални групировки пък се афишират за гибел на Израел, което води до изобилен брой искащи да ги поддържат.
Бедуинска сватбена върволица. Снимка: Wikimedia.
Арабските шейхове и салафизма
Пръст в това има и радикализацията, която стартира да се популяризира от Арабския полуостров, която в последните десетилетия изнася с стремглави мощ и пари своя коренен уахабистки ислям, финансирайки екстремистки групировки по света. Исторически Арабският полуостров е пустиня без значима стопанска система или просвета. Като се изключи съществуването на няколко търговски града по крайбрежието като Оман и религиозните средища Мека и Медина, там с епохи не се е случвало нищо значимо в ислямския и арабския свят. Когато Англия стъпва на него, тя взема решение да употребява територията за свои военни бази, които да ѝ обезпечат надзор над търговията с Индия.
Междувременно от известно време в региона тече яростна война сред другите шейхове, в която основният агресор е фамилята Ал-Сауд, която е идеологически водена от своите радикални вярвания, които възприема от родения през 1703 година Ибн Абб Ал-Уахаб. Чрез фанатизъм и свирепост, а след това и английска помощ, семейството Ал-Сауд съумява да покори по-голямата част от полуострова. Бедуинските бойци на саудитците - ихван, т.е. братството - обаче се оказват толкоз свирепи и кръвожадни, че Кралските въздушни сили на Англия, позиционирани в Ирак, се постанова през 1929 година да правят първото в историята си въздушно нахлуване точно против неконтролируемите си съдружници . Иначе територията, както към този момент споменахме, не съставлява никакъв интерес за британците, които са удовлетворени на своите военни бази по крайбрежието.
До момента, в който там се открива нефт. Възможно най-кратката версия е следната: Катар, Обединените арабски емирства, Кувейт, Оман и Бахрейн стават най-хубави другари с Англия и Съединени американски щати, които в подмяна на нефт оферират застъпничество на арабските кралства. Петролът обаче има доста по-голямо значение в сравнение с чисто финансово.
Петролното проклинание
Много специалисти считат, че съществуването на обилни естествени запаси в действителност може да е благословия и проклинание за страните им. Сред главните аргументи са, че в множеството случаи страните с нефт не диверсифицират своите стопански системи, т.е. те разчитат най-вече на петрола като източник на финанси. Това е неприятно, защото петролът е държавно следен и съотвено основава заплахата от корупция от най-високо равнище, като властимащите могат да подкупват своята съпротива и съперници с доста пари. Ако това не сработи, те имат премного средства да поддържат съвременни и брутални секрети разследващи служби, полиция и войска, които да ги бранят от враговете им и хорското неодобрение. Което също изплащат много сполучливо. Класически образец е този от Саудитска Арабия, където в резултат на наводненията в Джеда през 2009 година и общинската корупция се поражда неодобрение, което прераства в безредици, които съответстват с митингите за настояването на освобождение на политически пандизчии от източните провинции. В отговор обаче кралят вместо да се погрижи за корупцията и политическите репресии, афишира, че ще отпусне 100 милиарда $ за разнообразни инфраструктурни планове , както и ще повдигане заплатите и бонусите на държавните чиновници. Шиитите обаче не престават със своите митинги с искане за равни права с тези на сунитите, които обаче са потушени с още 60 милиарда $ и двумесечен финансов бонус за всички студенти.
Главоломното разпределяне на пари сковава каквото и да било интензивно недоволно гражданско общество в страната, което по този начин или другояче се опасява да стачкува поради репресиите. Хората в доста от тези страни си мълчат и не се опълчват на несправедливостите, защото държавният бранш е най-големият шеф в страната и то с доста, а и не ги кара да заплащат налози. А не плащаш ли налози - нямаш право на глас в ръководството на страната.
През 2014 година петролът е еднакъв на следния % от Брутният вътрешен продукт: 94,4 в Ирак, 93,4 в Либия, 87,9 в Оман, 86,2 в Бахрейн, 80,3 в Катар, 79,8 в Кувейт, 76,8 в Саудитска Арабия, 63,5 в ОАЕ, 59,2 в Алжир, 47,3 в Йемен. За съпоставяне процентът в Норвегия – която е петнадесетият максимален производител на нефт - е 3.
Така монархиите в Персийския залив остават мощно закостенели в своите възгледи и постоянно водят много религиозно крайни политики. Всеки знае за ситуацията в Саудитска Арабия, където до неотдавна дамите даже не можеха да карат кола. Благодарение на петрола си тези страни могат да смазват всевъзможни политически или цивилен опозиции вътре в страната си, както и да заплащат на външни сили като Англия и Съединени американски щати, с цел да ги пазят от задгранични рискове.
Протестиращи в Тунис против визитата на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман. Снимка: alaraby.co.uk.
Втората част на разбора се занимава с войните в Афганистан, Ирак и Сирия; основаването на Ал-Кайда от Централно разузнавателно управление на САЩ и нейната еволюция в Ислямска държава; както и с научните предпоставки за радикализирането на мюсюлманските и крайнодесни националисти. Може да прочетете " Раждането на ислямския тероризъм. Част II: Как се радикализират хората " на тази връзка.
Родните - а и задграничните, в случай че би трябвало да сме почтени - разбирачи по всичко ще зацъкат умно с език, заключвайки, че ‘ми да, ислямът е отговорен. Забранете го. Нищо, че те даже не знаят каква е разликата сред Сирия и Алжир, да вземем за пример. Други пък ще се хвърлят в пламенна отбрана на исляма и клетите бежанци, заклеймявайки неприятния бял мъж. Въпреки че най-вероятно същите тези хора щяха да се простят (съвсем буквално) с главите си в Саудитска Арабия.
А в действителност религията е единствено заслон, върхът на асйберга, под който се крият епохи на зверства и несгоди, в резултат на които сме стигнали до днешното състояние. А тази политика, чиито плодове берем през днешния ден, е провеждана методично в продължение на епохи от това, което назоваваме Западна цивилизация.
Следващите редове ще се опитат да показват главните фактори, довели до това в днешно време мюсюлманският свят да е измежду най-зле развитите стопански и обществено райони на планетата макар забележителният му човешки и естествен капацитет . Разбира се, всичко по-малко от няколкостотин страници не би трябвало да претендира за пълнота, само че най-малко ще очертае в най-общи очертания картината.
Текстът има упоритостта също по този начин да подтикне хората да са по-критични към своите предубеждения.
Зловредното завещание на султаните
В интервала на своето най-голямо великолепие Османската империя владее обширни територии от Белград до Алжир, Мека и Багдад. Империята обаче страда от своята ретроградност и слаба обществена, административна и софтуерна рационализация през вековете. Това ѝ печели прозвището на „ Болния човек на Европа “, както ни е добре известно от нашите учебници по история, а нейният разпад стартира епохи преди кончината ѝ през 1922 година Макар и със съществени разлики сред европейската и азиатско-африканските ѝ елементи, административно, военно и политически тя си остава едва развита на локално равнище и мощно централизирана. В разследване на това големи елементи от нейната територия са ръководени от турски публични лица, а локалното население не съумява да построи умел политически и управнически хайлайф с обичаи, който би могъл умело да се погрижи за него при положение на автономност.
Нещо много сходно като ситуацията в България и Балканите. Ключови тук се оказват географските и културно-религиозни разлики. Докато балканските нации граничат с най-силно развитите стопански, технологиччно, обществено и културно страни, с които тече непрекъснат продан на опит и информация, азиатско-африканските нации граничат със себе си или с даже още по-слабо развити територии, а езиковите и географски дистанции са безусловно непреодолими за 99,99% от популацията. Освен това, с помощта на културно-религиозната си непосредственост с Европа, балканските елити, че и простолюдие, са мощно окуражени да подражават на европейските цивилизации и да се развиват в тази тенденция (стигайки до нелепи небеса от време на време, добре разказани от Вазов, Алеко и др.). Нещо, което надалеч не е толкоз развито като предпочитание у арабско-берберските нации и елити, които не усещат чак такава огромна фамилност, дори в противен случай.
Така в процеса на своя разпад Османската империя оставя редица земи, чиито нации са безусловно необразовани, необразовани и назадничави (какъвто е бил и българският впрочем), а елитите им са зле готови да ги водят . За локални опитни армии, които да ги защитят, също мъчно може да става дума. Докато Турция след разпада на Османската империя не стартира от нулата, ами резервира 93% от военните офицери и 85% от цивилната администрация, съществували по времето на Високата врата. И резултатите в последващото политическо, икономическо, военно и културно развиване са ясно забележими до през днешния ден.
Двете територии, които се разграничават в това отношение обаче, са Египет (който още от 1805 година де факто става самостоятелен под ръководството на Мохамед Али паша) и Алжир (чиито дейове, локалното призношение на бейове, поемат надзор над земите от 17-и век).
Мустафа Кемал Ататюрк инспектира бойци. Снимка: mustafakemalim.com. Богатството на Нил
Кайро като правоприемник на хилядолетни могъщи империи, а и владеещ делтата на Нил с целия ѝ агрикултурен и стопански капацитет, съумява да поддържа голямо население, мощна войска и добра стопанска система, които му разрешават развиването на удовлетворителен и самостоятелен политически, културен и даже административен хайлайф. Спомага и отдалечеността му от Истанбул, въпреки всичко е мъчно да пратиш войска чак до такава степен, когато си непрекъснато ангажиран с военни спорове с Русия и Австро-Унгария на другия завършек на империята си.
Така Египет стартира да създава доста и друга богатства, и да търгува с Франция и Англия, трупайки несметни благосъстояния. Това кара Наполеон да го нападне през 1798-1801 година, само че заради проблемите си в Европа го напуща бързо. Особено благотворна за Кайро се отразява гражданската война в Съединени американски щати от 1861-1865 година, която води до внезапен стопански взрив по делтата на Нил . Причината е, че до тогава съществена част от памука за Европа, с който са се шили облеклата, е идвал от плантациите в Америка, по-специално от робовладелските южни щати, чиито пристанища за експорт са блокирани от флотата на Севера, а и по земя войната оказва своето въздействие. Така Европа и по-специално Лондон и Париж изведнъж се обезпамукчават и се обръщат за помощ към Египет, който с наслада стартира да търгува с тях.
Това трансформира стопанската система на района, която става извънредно подвластна от тази на двете европейски империи. Властите стартират да вземат заеми от европейски институции за развиване, което ги вкарва в сериозен дълг. За зла орис обаче войната в Съединени американски щати завършва и внезапно доставките на памук се възобновяват. Така търсенето на египетската продукция спада доста и Кайро не може да изплаща своите задължения към Лондон и афишира фалит. Така през 1882 година Англия, под предлог, че желае да си събере задълженията, окупира Египет . Империята постанова свои съветници, министри и администрация и управлява изцяло страната до 1922 година, когато Египет – заради отслабването на Англия от Първата международна война и безредици в африканската страна – получава своята самостоятелност. Но това е единствено де юре. Де факто новопровъзгласените египетски крале са мощно подвластни и повлияни от поддръжката и волята на Лондон, което подкопава техния престиж. Те с изключение на всичко друго са и мощно антирелигиозно настроени, по сходство на Запада, което ги слага в съпротива на голяма част от популацията, което стартира да свързва светските власт и традиции с Европа и с непознатото, придържайки се към исляма като страж на традициите (както българите сме правили с християнството по османско време) .
Прекаленото и неконтролируемо въздействие на Англия и десетилетията на плячкосване на Египет и замяна на локалните елити води до два пагубни резултата: превратът на Свободните офицери, водени от Гамал Абдел Насър, през 1952 година; и възникването на Мюсюлманското приятелство. Първият е забележителен, защото оттогава до в този момент на процедура страната е под военна тирания, която през множеството време от историята си е била и все още към момента е извънредно нападателно настроена по отношение на исляма и религиозните придвижвания. Това води до репресии и радикализиране на мюсюлманските организации в страната. Както разбрахме нагоре обаче, религията е единствено една от аргументите за радикализация. Икономическите и обществените са доста по-важни, а в Египет зверствата на армията и корупцията са добре известни от десетилетия. Към момента към 40% от стопанската система на страната са под абсолютния надзор на военните. Самата войска е най-големият шеф в страната. Така голямата беднотия, робия, обществена и религиозна репресии радикализират младите в близо 100-милионната арабска страна . Много от които се включват към терористични групировки освен заради религиозни аргументи, само че и обществени и политически. От години наред армията получава милиарди долари от Съединени американски щати, с цел да пази стабилността от ислямистката опасност. В действителност това е рушвет, който Кайро получава, с цел да не основава проблеми на Израел, да не подкрепя прекалено много Хамас и да държи под надзор своето население, което е мощно антизападно и антиамерикански настроено в огромната си част (като изключим голяма част от образования му хайлайф, който обаче е прашинка от общото).
Възникването на Мюсюлманското приятелство е другото значимо разследване от интензивната интервенция на Англия и прекомерно бързото превръщане на египетското общество по западен модел. През 1928 година авторитетният преподавател Хасан Ал-Банна поставя началото на своето Мюсюлманско приятелство, което има за цел да отбрани ползите на локалните арабски и мюсюлмански служащи и компании, опериращи при Суецкия канал, които се оплакват, че са ощетени за сметка на задграничните ползи . Така по чисто стопански и корупционни аргументи се поставят основите на най-голямата и авторитетна в света мюсюлманска неправителствена организация, която лека-полека се разраства в публично придвижване за възобновление на обичайните ислямски полезности и стопански протекционизъм против Англия и запада. Мюсюлманското приятелство съществува и до през днешния ден и изигра основна роля в революцията в Египет през 2011 година, преди да бъде неразрешено от военната хунта още веднъж. Към момента то или организации, развили се от него, съществуват в над 70 страни по света, а палестинската формация Хамас води своето начало под името Мюсюлманско приятелство в Палестина.
Мюсюлманското приятелство обаче набира изключителна известност освен поради своите религиозни учения, а поради обществената си активност. За малко време то основава безвъзмездни лечебници, учебни заведения, обществени служби, раздава храна на бедните, дава работа (нещо, което по-късно Хизбула ще копира). Именно тези му действия карат толкоз доста хора да се причислят към него и да поддържат неговата идеология за връщане към исляма и отменяне на западната корупция, от която локалното население е видяло толкоз малко хубаво през годините. То в действителност се появява като обществена реакция на английската окупация и прекомерната угодливост на локалния политически и културен хайлайф. А репресиите на светската военна тирания единствено го радикализират и спомагат за разпространението му по света, защото при всяка по-сериозна историческа акция то да бъде изкоренено, доста от неговите водачи бягат в Либия, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия и Европа.
От ляво надясно: Хасан Ал-Банна, Гамал Абдел Насър, сегашният президент на Египет Абдел Фатах Сиси. Снимка: Wikimedia.
Цивилизоване на алжирците
Алжир също придобива доста благосъстояние и надлежно самостоятелност заради това, че служи за главно пристанище за търговия сред Африка и Европа (както законна, по този начин и противозаконна, общоизвестно е, че сред 6 и 8 милиона европейци са отвлечени и продадени от пирати, опериращи от Алжир и още няколко пристанища в границите на няколкостотин години). Той обаче създава и огромно количество зърно, което се оказва доста значимо за французите по време на тяхната инвазия в Египет през 1798-1801 година, а и бойците на Наполеон в Европа също страдат от дефицит на храна. Така алжирските дейове дават назаем големи количества зърно на Париж, които обаче империята на може да изплати. При един от диалозите на Хюсеин дей с френския консул по отношение на дълга за зърното, европеецът разгневява с арогантното си поведение управника, който го зашлевява със своята пръчица за отпъждане на мухи . Париж приема това персонално и блокира алжирското пристанище с военни кораби през 1827 година Реално обаче не желае да изплати дължимото на Алжир и вместо това избира да го окупира. Което и прави три години по-късно.
Само че упоритостите на Версай не се лимитират до елементарна окупация, а до асимилация . През 1848 година е призната Конституцията на Втората Република, които включват цялата африканска територия като неделима част от Франция под типа на областите Алжир и Оран. Французите поемат на „ цивилизоващата задача “ (Mission civilisatrice), която да асимилира на 100% локалното население културно, религиозно, стопански и политически към Франция. Това води до близо 100 години (1848-1952) политика на асимилация, заселване на европейци, етническа и религиозна сегрегация, репресии, разстрели, затвори, зверства и всевъзможни други вероятни несгоди, породени на локалните от французите – и то в името на тяхното лично положително, на това да бъдат цивилизовани.
Сами можете да се досетите, че това единствено настройва по-голямата част от милионите алжирци негативно по отношение на всичко, обвързвано даже номинално със западните просвета, полезности, вяра, обществени и политически обичаи. Така през 1954 година избухва въстание, имащо за цел независимостта на Алжир от Франция. И тук Париж още веднъж прави допустимо най-лошото допустимо решение – взема решение да се бие със зъби и нокти за територията, която надълбоко в мозъците на Версай е изконна френска земя. Войната трае 8 години до 1962 година и води до отнемането на животите на 1 милион души и изселване на 400 000 европейци от Алжир (90% от броя им).
Това настройва локалното арабо-берберско население по отношение на Франция и всичко, което даже леко им припомня за нея. Войната има и друга страшна последица – умерените алжирски политически, културни и военни водачи в по-голямата си част или са избити, или са са радикализирали след 8 години зверства и жестокости от страна както на французите, по този начин и на локалните. Когато най-накрая Алжир получава независимостта си, политиката е окупирана от силите за сигурност, които слагат страната в желязна хватка на репресии и надзор. Много сходно на Египет. Силно всемирски, те обаче управляват население, което се пробва да се отърси от загатна за французите, завръщайки се към исляма, в което е подкрепено от учени и учители от Египет, доста от тях членове на Мюсюлманското приятелство. Междувременно Саудитска Арабия също спонсорира редица учебни заведения и ислямски организации.
Обществените настроения против десетилетията на политически репресии, корупция и неприятна дистрибуция на икономическите богатства най-сетне принуждава военните да разгласят демократични избори в страната през 1990-1991 година Избори, които обаче са извоювани от ислямистките партии, които са подкрепени от народа не толкоз тъй като хората ги харесват – макар че и това е по този начин ненапълно - а тъй като хората ненавиждат държавното управление и силите за сигурност.
Армията обаче не харесва този резултат и през 1992 година прави прелом, разпускайки ръководещия Ислямски избавителен фронт (FIS) и изпращайки в 5 затворнически лагера в Сахара сред 6 и 25 хиляди от неговите водачи и редови членове. Избухва война, която трае от 1992 до 2002 година и взема 160 000 жертви. През цялото време армията е подкрепена от Франция, а изгубилите ислямисти бягат в чужбина – Европа или останалата част от Близкия Изток и Северна Африка. Раните от войната за самостоятелност и нейното де факто продължение, гражданската война, оставят своя бездънен отпечатък в алжирската национална памет и измежду голям брой от младежите, които се радикализират поради възмездие, неприятно икономическо и обществено състояние, вяра или други свързани аргументи.
Френски бойци, биещи се в Алжир. Снимка: Wikimedia. Разчленяването на Близкия Изток
Случилото се в Египет и Алжир е от основна значимост, тъй като демонстрира тертипът на деяние на Англия и Франция, който ще окаже въздействие на целия район за епохи. По сходен метод те се отнасят и с останалите окупирани от тях територии след разпада на Османската империя в резултат на ПСВ. Случайно начертаните граници хвърлят страните в стопански и обществен безпорядък още преди да са основани. Съществували от епохи търговски направления и племенни съюзи са унищожени изведнъж. Така да вземем за пример Дамаск и Багдад, които имат толкоз близки търговски връзки, че даже арабските им диалекти са съвсем идентични за денонощие се озовават в две разнообразни страни. Вместо това Багдад е заставен да търгува с Мосул, с който преди този момент не е имал съвсем никаква връзка, а популациите на двата града се разграничават доста етнически, религиозно и даже говорно. Дотогава самият Мосул е търгувал с Анадола, дори за къс интервал Англия обмисля дали да не го остави във притежание на Турция. Йордания пък е основана безусловно изкуствено, с цел да служи като буферна зона сред Саудитска Арабия, Сирия и Израел. Страната няма съвсем никакви значими естествени запаси, неприятна почва за земеделие, оскъдна стратегичска позиция и никакви исторически предпоставки за битие . На всичкото от горната страна е цялостна с всевъзможни бедуински племена (както и Сирия и Ирак впрочем), които даже не схващат концепцията на границите и въобще не признават хашемитските крале, които Англия и Франция слагат да управляват страните им (и които са отстранени с военни преврати по модела на Египет и Либия, водейки до военните диктатури на Асад и Хюсеин).
Шиитското обитаеми на Ливан пък, което е населявало територията сред планината Ливан и новосъздадена Сирия внезапно се оказва, че няма по какъв начин да се препитава и търгува, защото преди този момент огромните градски центрове са били Халеб (Алепо, както е на английски) и Дамаск, които сега са разграничени с нова граница. Вместо това в този момент шиитите са принудени да емигрират към крайбрежието и по-точно Бейрут, което води до ненадейно и съществено обедняване на шиитското население и основаването на така наречен пояс на бедността към Бейрут, което е една от главните аргументи за радикализирането на шиитското население и появяването на Хизбула. Останалите аргументи са революцията в Иран от 1979 (за която Съединени американски щати и Англия имат основна роля също), дискриминирането против мюсюлманите в интерес на маронитското християнско население, която Франция постанова, Израелската инвазия от 1982 година и гражданската война от 1975-1990 година (която е породена от предходните изкуствено основани проблеми).
Създаването на Израел през 1917 година с Декларацията на Балфур (де факто, а де юре това се случва през 1948 г.) от Англия също се трансформира в главен източник на ислямска радикализация на всички страни в района, както и на определяне на военни диктатури. Това е неописуемо поругаване за всички мюсюлмански страни в района . То насочва омразата им освен към израелците, само че и към западните страни, които поддържат еврейската страна. Това води до директното основаване на терористични придвижвания в Палестина, измежду които Хамас (които се развиват от Мюсюлманското приятелство в Египет), както и до възприятието у арабите (и берберите, и персите), че Западът ги ненавижда и желае да ги унищожи. Слабо квалифицираните им страни и армии претърпяват няколко военни краха против добре финансираната, тренирана и въоръжена от Съединени американски щати и Англия израелска войска, което форсира издигането и задържането на военните хунти на власт в Египет, Сирия и Ирак, както и неустойчивостите в Ливан и Йордания. С десетилетия Израел се трансформира в плашилото, държащо на власт диктаторите, които настояват, че са единствената отбрана против Тел Авив. Мюсюлманските организации и радикални групировки пък се афишират за гибел на Израел, което води до изобилен брой искащи да ги поддържат.
Бедуинска сватбена върволица. Снимка: Wikimedia. Арабските шейхове и салафизма
Пръст в това има и радикализацията, която стартира да се популяризира от Арабския полуостров, която в последните десетилетия изнася с стремглави мощ и пари своя коренен уахабистки ислям, финансирайки екстремистки групировки по света. Исторически Арабският полуостров е пустиня без значима стопанска система или просвета. Като се изключи съществуването на няколко търговски града по крайбрежието като Оман и религиозните средища Мека и Медина, там с епохи не се е случвало нищо значимо в ислямския и арабския свят. Когато Англия стъпва на него, тя взема решение да употребява територията за свои военни бази, които да ѝ обезпечат надзор над търговията с Индия.
Междувременно от известно време в региона тече яростна война сред другите шейхове, в която основният агресор е фамилята Ал-Сауд, която е идеологически водена от своите радикални вярвания, които възприема от родения през 1703 година Ибн Абб Ал-Уахаб. Чрез фанатизъм и свирепост, а след това и английска помощ, семейството Ал-Сауд съумява да покори по-голямата част от полуострова. Бедуинските бойци на саудитците - ихван, т.е. братството - обаче се оказват толкоз свирепи и кръвожадни, че Кралските въздушни сили на Англия, позиционирани в Ирак, се постанова през 1929 година да правят първото в историята си въздушно нахлуване точно против неконтролируемите си съдружници . Иначе територията, както към този момент споменахме, не съставлява никакъв интерес за британците, които са удовлетворени на своите военни бази по крайбрежието.
До момента, в който там се открива нефт. Възможно най-кратката версия е следната: Катар, Обединените арабски емирства, Кувейт, Оман и Бахрейн стават най-хубави другари с Англия и Съединени американски щати, които в подмяна на нефт оферират застъпничество на арабските кралства. Петролът обаче има доста по-голямо значение в сравнение с чисто финансово.
Петролното проклинание
Много специалисти считат, че съществуването на обилни естествени запаси в действителност може да е благословия и проклинание за страните им. Сред главните аргументи са, че в множеството случаи страните с нефт не диверсифицират своите стопански системи, т.е. те разчитат най-вече на петрола като източник на финанси. Това е неприятно, защото петролът е държавно следен и съотвено основава заплахата от корупция от най-високо равнище, като властимащите могат да подкупват своята съпротива и съперници с доста пари. Ако това не сработи, те имат премного средства да поддържат съвременни и брутални секрети разследващи служби, полиция и войска, които да ги бранят от враговете им и хорското неодобрение. Което също изплащат много сполучливо. Класически образец е този от Саудитска Арабия, където в резултат на наводненията в Джеда през 2009 година и общинската корупция се поражда неодобрение, което прераства в безредици, които съответстват с митингите за настояването на освобождение на политически пандизчии от източните провинции. В отговор обаче кралят вместо да се погрижи за корупцията и политическите репресии, афишира, че ще отпусне 100 милиарда $ за разнообразни инфраструктурни планове , както и ще повдигане заплатите и бонусите на държавните чиновници. Шиитите обаче не престават със своите митинги с искане за равни права с тези на сунитите, които обаче са потушени с още 60 милиарда $ и двумесечен финансов бонус за всички студенти.
Главоломното разпределяне на пари сковава каквото и да било интензивно недоволно гражданско общество в страната, което по този начин или другояче се опасява да стачкува поради репресиите. Хората в доста от тези страни си мълчат и не се опълчват на несправедливостите, защото държавният бранш е най-големият шеф в страната и то с доста, а и не ги кара да заплащат налози. А не плащаш ли налози - нямаш право на глас в ръководството на страната.
През 2014 година петролът е еднакъв на следния % от Брутният вътрешен продукт: 94,4 в Ирак, 93,4 в Либия, 87,9 в Оман, 86,2 в Бахрейн, 80,3 в Катар, 79,8 в Кувейт, 76,8 в Саудитска Арабия, 63,5 в ОАЕ, 59,2 в Алжир, 47,3 в Йемен. За съпоставяне процентът в Норвегия – която е петнадесетият максимален производител на нефт - е 3.
Така монархиите в Персийския залив остават мощно закостенели в своите възгледи и постоянно водят много религиозно крайни политики. Всеки знае за ситуацията в Саудитска Арабия, където до неотдавна дамите даже не можеха да карат кола. Благодарение на петрола си тези страни могат да смазват всевъзможни политически или цивилен опозиции вътре в страната си, както и да заплащат на външни сили като Англия и Съединени американски щати, с цел да ги пазят от задгранични рискове.
Протестиращи в Тунис против визитата на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман. Снимка: alaraby.co.uk. Втората част на разбора се занимава с войните в Афганистан, Ирак и Сирия; основаването на Ал-Кайда от Централно разузнавателно управление на САЩ и нейната еволюция в Ислямска държава; както и с научните предпоставки за радикализирането на мюсюлманските и крайнодесни националисти. Може да прочетете " Раждането на ислямския тероризъм. Част II: Как се радикализират хората " на тази връзка.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ