Темата за дълбоки промени в Конституцията или пък за създаването

Темата за дълбоки промени в Конституцията или пък за основаването на напълно нова конституция не е ново събитие в българския публичен и политически живот. Ако се вгледаме обаче обратно във времето, няма по какъв начин да си спомним за обстановка, в която конституционният въпрос да е бил съществено поставян и съществено обсъден, било то в институционален формат, било то на академично равнище или пък от неправителствени и цивилен организации, занимаващи се с наблюдение на правораздаването и положението на човешките права в страната.

Така въпросът за Конституцията наподобява доста повече като девиз, преследващ в избрани обстановки акумулиране на гражданска сила, в сравнение с съществено и добре премислено желание, което да бъде осъществено по планувания законен и законен метод. Не по-различна е и актуалната конюнктура. Темата за задълбочени промени в Конституцията или изцяло нова конституция участва на продължаващите през последните седмици митинги. Тя обаче си остава просто хвърлена в пространството фраза, лишена от капацитет да се развие в абстрактен и изчерпателен проект. И в тази ситуация напълно не става дума новите конституционни текстове да бъдат написани на улицата от протестиращите, до момента в който те се придвижват от " триъгълника на властта " към Орлов мост. Напълно ясно е, че това не може да стане, въпреки че в един от първите дни на митинга пред постройката на президентската администрация чухме, че " ориста на народа " ще се кове на площада през идващите дни и седмици. Тези думи придават на площада исторически темперамент и на практика му вменяват уговорката да замести институциите и вместо тях да задава дневния ред на обществото и да взема и ползва всички решения от компетентността на общественото ръководство.

Разбира се, практическото реализиране на тези думи в епохата на Модерността не е допустимо. Нашата актуалност е ера на представителната народна власт и точно това е повода, заради която няма по какъв начин да чакаме новите конституционни текстове да дойдат от протестиращите на улицата и то не тъй като там липсват грамотни хора, в противен случай! Това е значимо събитие, което е добре да бъде осъзнато и спазвано от представителите на българските институции, попаднали в тях след провеждането на избори и поели отговорността, вменена им от институционалната роля. Опитът " ориста на народа " да бъде върната на площада или на улицата, е опит за обезсмисляне на Конституцията. Или с други думи, това е нонсенс - хем искаш да обновиш и модернизираш нещо, хем по едно и също време с това го обезсмисляш.

Освен изложеното дотук би трябвало да се означи, че въпреки всичко всеки митинг има своите уредници и водачи, или най-малко такива лица, които претендират за сходни функции. Те имат достъп до телевизионни студия, печатни и електронни медии, а това им дава опция най-малко да очертаят насоките на конституционните промени, на които държат. Ако заобикалят да го създадат, то това може да бъде интерпретирано в разнообразни аспекти, главните измежду които обаче са неявяване на каквато и да било концепция за възобновяване на Конституцията или безпокойство, че огромна част от протестиращите могат да не припознаят и да не поддържат замислените промени. Всъщност неналичието даже на най-общи насоки по тематиката за конституционни промени от страна на лидиращите митинга значи тъкмо това, което към този момент беше маркирано, че въпросът само служи за девиз за акумулиране на гражданска сила.

А що се отнася до същинската опция за модернизиране, обогатяване и уплътняване на Конституцията, то тя е институционално налична и е разказана точно в сегашния парламентарен текст. Така да вземем за пример всяко едно пояснение на Конституционния съд обогатява и уплътнява самата Конституция. Именно това е смисълът на опцията, даваща право и на трите управляващи плюс Президента да сезират Конституционния съд и да желаят тълкувания от него. Всяко едно искане за пояснение към Конституционния съд е потребно, тъй като то единствено по себе си създава конституционализъм, добавя пълномощията на обособените управляващи една по отношение на друга, доразвива салдото сред тях и в последна сметка подкрепя обогатяването на техния административен потенциал. Конституционният съд е самобитно огледало на останалите институции и управляващи, заложени в Конституцията. Философията на образуване на неговия състав, в който представители имат Народното събрание, Президента и висшите съдилища, допуска, от една страна, той да бъде хетерогенен и цветен, само че от друга - да съблюдава идентични правила и полезности на работа, чийто източник е самата Конституция.

Конституцията може да бъде променяна от Народното събрание. Разбира се механизмите и болшинствата за това са много комплицирани. В политическата процедура надали е допустимо просто по този начин, те да бъдат действително изпълними и използвани. Тъй като България е република с парламентарно ръководство, то Конституцията извежда Народното събрание, т.е. законодателната власт, пред скоби по отношение на останалите. И й вменява да бъде главен дирек на този вид държавно ръководство, който е заложен в самия парламентарен текст. Или казано с други думи, от една страна Парламентът се явява главен поръчител за формата на общественото ръководство, а от друга - методът му на образуване, посредством общодостъпни избори, подсигурява неговата работа като работещ на конкурентна основа, образувана от цивилен сили с висока степен на динамичност. Именно тези сили не разрешават той да оформи собствен личен институционален интерес, а да действа като институционализиран формат на ползите, свързани с гражданските сили.

Именно тук е мястото още веднъж да се върнем към комплицираните механизми и болшинства, нужни за превозване на конституционни промени в Народното събрание. Те могат да се случат само, в случай че гражданските сили по неоспорим метод образуват подобен вид общ интерес, който не може да бъде институционализиран посредством актуалната институционална рамка и това постанова появяването на нова такава, което точно стимулира нуждата от конституционни промени. Предвид общодостъпния темперамент на изборите за Народно заседание, няма подозрение, че в случай че е на разположение огромна гражданска сила за конституционни промени, то тя ще откри своето огромно парламентарно посланичество и от там нататък задействането на процедурата би било просто една условност. Политическата система не търпи празни и кухи пространства. Именно за това, в случай че се появи явен цивилен интерес, сигурно ще се появи и политическа групировка или обединения, които да отразят неговото битие в институциите на обществената власт и най-много в Народното събрание.

Конституцията разрешава и на Президента да инициира изменение или допълнение на нейните текстове. Това е доста значимо конституционно право на тази институция и то може да бъде операционализирано изключително в случай че бъде съчетано с някои други права и характерности на Президентската институция. Разбира се и при конституционни промени, инициирани от Президента, тяхното пробутване още веднъж зависи от Народното събрание и комплицираните болшинства и механизми, за които към този момент стана дума. Президентът обаче има право на обръщения към народа и Народното събрание и също така неговото избиране става посредством общодостъпни избори на мажоритарен принцип. Това значи, че с цел да бъде определен един претендент за Държавен глава, то безусловно зад този избор би трябвало да стои много солидна гражданска сила, която към този момент определеният Президент има шанса да развива и оформя посредством упражняването на пълномощията си във вътрешен и външнополитически проект. Всяко едно свое решение или желание, Президентът на страната може да оформи като послание към народа и да запознае оптимално необятни групи от хора, като го изясни и аргументира, тъй че да убеди хората, че то е в техен интерес. Това в цялостна степен важи и за конституционните промени при положение, че Държавният глава би желал да инициира такива. Ако Президентът успее да убеди сериозна маса от хора в своите разбирания, то конституционните промени на практика биха се трансформирали в необратим развой, тъй като нужната гражданска сила към този момент е реалност. Така под огромен цивилен напън Парламентът ще бъде заставен да стартира разглеждане на препоръчаните конституционни промени и в случай че не се оправи, то в идващия мандат гражданската сила ще получи нужното политическо посланичество, с цел да може процедурата действително да бъде задвижена. Същия метод Президентът би следвало да схване и в случай че желанието му е обвързвано не просто с конституционни промени, а с напълно нова конституция, тъй като би било рисковано една конституция внезапно да бъде отстранена и сменена с друга. За това е нужен преход, който се показва точно в промени в актуалната Конституция, в посока към правилата и полезностите, които ще залегнат в новата. Всяка конституция може да бъде изменена или гладко сменена с нова, само че за това има едно основна фразеология - гражданска сила в нужния мащаб и с нужната резистентност. Не тематиката за конституционните промени следва да служи за образуване на гражданска сила посредством лозунгови подходи, а предварителното съществуване на гражданска сила е предпоставката, нужна за достигането до конституционни промени.

В умозаключение може да се означи, че всяка една Конституция най-малкото има нужда от ободряване през избран интервал от време или във връзка със случили се основни събития за съответната страна. Това с цялостна мощ важи и за Конституцията на Р. България. Ако да вземем за пример са планувани такива институти, които в избрани обстановки прекалено затрудняват политическия развой, без това да е обективно належащо, то несъмнено има потребност от преосмисляне. Конституцията не е набор от застинали правила, които не подлежат на развиване. Съвсем естествено и разбираемо е обаче, измененията да са вероятни единствено в случай че са в полза на жителите и това да стават постепенно и последователно, тъй като единствено по този начин може да се подсигурява стабилността и публичната сигурност.