Как умират нелегалните хора в София
Текстът на Константин Мравов е оповестен в самостоятелния уебсайт за мнения, разбори и истории " Клин/Клин ".
Продължаваме историята на Ребин Митран, преселник с йезидско име от Ирак, умрял в нощта сред 1 и 2 март 2018 година в Центъра за спешно настаняване на бездомни хора в кв. „ Захарна фабрика “.
При температури под -10 градуса Митран е открит на „ Ботевградско шосе “ на първо време от патрул на Трето районно ръководство. На място идва и кола за спешна помощ. Паралелно с това сигнал за премръзнал човек е подаден и до мобилния екип на центъра за бездомни хора.
„ При неизяснени условия, неразбираемо от кого тъкмо, е решено Ребин да бъде предаден на мобилния екип, а не да получи незабавна помощ. Той е бил в безпомощно положение, на място е имало кола за спешна помощ, само че все пак не е бил взет в незабавен център. По чия преценка аз не можах да схвана. Предстои прокуратурата да обясни този въпрос. Докато са го качвали в буса на мобилния екип, колата за спешна помощ си е тръгнала “, споделя Радослав Стоянов от БХК, който наблюдава случая. Прокурорската инспекция продължава и сега.
В центъра Ребин е в безпомощно положение. Това е открито и от доктор, който всяка вечер преглежда настанените хора със здравословни проблеми. Повторно е извикана кола за спешна помощ, която имигрантът не дочаква.
„ Социалните служащи настояват, че е честа процедура чиновниците на незабавната помощ да не взимат бездомни, даже когато се отзовават по сигнал. Оставят ги там или ги оставят на мобилните екипи на центъра “, споделя Радослав Стоянов.
Така завършва животът на Ребин Митран – избягал от ИДИЛ, които умъртвили майка му, озовал се в България, с психически проблеми и алкохолна взаимозависимост, без документи, „ несполучливо интегриран “ и незаслужаващ болнична помощ.
Щрихи от живота на незаконните хора
Във втората част на историята на Ребин Митран ще се спрем няколко съпътстващи я ориси. Тези на други незаконни – хора без дом и документи, само че с доста и разнородни проблеми.
Човек, който помни Ребин с положително, е афганистанецът Саид Мохамеди. Запознават се по улиците към Женския пазар. Тогава Саид е на ръба на отчаянието. Той и фамилията му са настанени Регистрационно-приемателния център „ Военна рампа “ на Държавната организация за бежанците. Ежедневно би трябвало да се оправя с принуждение сред живеещите вътре в самия център и опцията да бъде ограбен и обичай на открито. Поради липса на статут за протекция не може да откри работа, а оттова и средства, с които да устоя майка си и по-малките братя и сестри.
Седнал е на някакъв бордюр, когато някакъв човек, иракчанинът Ребин, идва и го пита какво му е. „ Изненадах се, че някой ми приказва на фарси “, спомня си Саид след това. Ребин не може да откри работа на афганистанеца, само че го води в солидарната кухня, където да оказва помощ и да може най-малко да взима храна за фамилията му. Двамата стават нещо като другари.
„ Той пиеше, само че не беше неприятен човек. Имаше огромна доброта у него. Виждах го да проси пред джамията. „ Дайте ми 1 лев, апелирам “. Изглеждаше замърсен, някои хора го удряха – и бежанци, и българи. Всеки път му взимах цигари и чай. Опитваше да ми целува ръцете, само че за мен това не беше нищо “, спомня си Саид Мохамеди. Седмица след една такава среща схваща за гибелта на приятеля си.
Самият Саид е притежател на недописаната история на хиляди афганистанци, минали през България в последните 4 години.
Семейна покруса на път за Европа
Саид идва у нас през есента на 2016 година. Преди да изоставен Афганистан, той учи висше обучение и работи в маркетингова компания в Кабул. Живее със фамилията си в прилежащата източна провинция Каписа. Както в огромна част от страната, и тук наличието на талибаните и други фактори вършат насилието всекидневие. С татко му, майка му и още 6 негови братя и сестри потеглят към Европа и на първо време доближават Турция.
Влизането от южната ни съседка в Европейския съюз им коства по 2000 $ на човек.
„ Първоначално мислехме да влезем в Европа през Гърция, през морето. Но трафикантът сподели, че ще е рисково и предложи да минем през България. Каза, че ще е единствено 5 часа. Вървяхме през горите и планините, през джунглата, три дни и три нощи, без храна и без вода “, разказва Саид влизането си в България. След границата в подготвеност ги чакат хора с коли, които да ги закарат до София.
По пътя „ през джунглата “ обаче бащата на Саид изпада в шоково положение, евентуално от обезводняване. Казва на фамилията си да го остави, само че в последна сметка съумяват да го пренесат до мястото, откъдето ще ги откарат. Стигат до София, където ги оставят в някакво мазе.
„ Беше 4 или 5 часа следобяд. Трафикантът сподели, че ще докара лекар до 7ч. вечерта. Не пристигна. Обадих му се и попитах къде е докторът. Каза ми, че ще е при нас в 9ч. Това не стана. После ни заключиха в това мазе и ни споделиха, че на следващия ден някой ще пристигна, тъй като в този момент не могат да намерят никого “, споделя афганистанецът за първите си часове в София.
Състоянието на татко му се утежнява и Саид съумява да разбие вратата на мазето. Стига до втора врата, по която още веднъж стартира да блъска. Идва възрастен човек, който не знае британски и очевидно е оставен да ги пази.
„ Възрастният човек се обади на трафиканта, който пристигна и ми сподели, че татко ми е жив, само че е в кома и че ще може да го закара в болничното заведение “, продължава Саид, който няма ясна визия в коя част на българската столица се развива действието.
Пренасят татко му до колата на трафиканта, той се качва с него. Не отиват в болница. Закарва ги в някаква гора.
„ Влязохме в тази гора и аз го питах – за какво не отиваме в болничното заведение? Той ми сподели – „ Млъкни, очаквам мой другар да пристигна. Баща ти към този момент е починал. И теб ще те убием и всичко се завършва. “ Директно ми го сподели, беше много по-едър от мен човек. Аз се разплаках. “
В последна сметка никой различен не идва, а в един миг трафикантът, който съгласно Саид бил българин, оставя него и татко му на някакво място в града. Афганистанецът съумява да извика кола за спешна помощ от телефона на минувачка. Спешна помощ идва след 20 минути, а докторът му споделя, че татко му от дълго време е умрял.
Живот в България
Успява да се събере със фамилията си в районното ръководство, като след 24 часа са препратени към „ Военна рампа “. Към момента на този диалог през 2018 Саид живееше там от 1 година и 8 месеца. Той и фамилията му получават отвод да им бъде възложен бежански или филантропичен статут в България, който пробват да апелират в съда. През 2016 и 2017 молбите за леговище на хиляди афганистанци у нас всеобщо са отхвърляни. Основание за това е, че макар размириците, страната публично не се намира във война.
Първите прекарвания на Саид в Европейския съюз са свързани с опитите да освободи тялото на татко си – няколкодневни обиколки по лечебни заведения, морги и районни ръководства. Успява да го направи, откакто търси помощ, в това число финансова, от хора в джамията „ Баня Баши “. Погребват го в смесено гробище до София, с огромна помощ и от общителна служителка на Червения кръст. Саид към този момент е глава на фамилията си.
В края на 2016 „ Военна рампа “ е място, пренаселено със сирийци, афганистанци, иракчани и пакистанци. Жени и деца съжителстват с „ доста рискови хора “, по думите на Саид. „ За една дума можеха те наранят или убият “, споделя той. Със сигурност средата е много рискова за млади девойки, каквито са сестрите на Саид.
Проблем има освен вътре, само че и към лагера, където бежанците биват дебнати от хора, които вътре назовават „ мафия “.
„ Групи от по 10 до 20 индивида нападат по двама-трима бежанци. Бият ни, взимат ни парите, телефоните. Мен на два пъти са ме нападали. Татуирани са, гологлави. От тях има бели, има и роми. Смятам, че атакуват бежанци, тъй като в случай че атакуван българи, то те могат да позвънят в полицията. Ние не можем. “
Тази среда, претърпяното на път за Европа и загубата на татко му, наред с отговорността да се грижи за още 7 души, отключват психически проблеми у афганистанското момче. Описва обстановки, при които измежду нощ става, крещи и блъска с юмруци стената в коридора на центъра.
Различни травматични синдроми засягат огромен брой поданици на раздирани от война страни като Сирия, Йемен, Ирак и Афганистан. Най-уязвими са децата, само че ужасът да си обкръжен от гибел и принуждение, в това число на близки, няма по какъв начин да не засегне и хора в 20-те и 30-те им години като Ребин или Саид. Някои губят мозъка си, някои се обръщат към алкохола, някои дават отговор на насилието с принуждение.
„ Бих останал в България “
Макар в началото да не намира сигурност тук, през 2018 Саид твърдеше, че би живял у нас, в случай че му дадат документи. След първичния потрес, през 2017 и по-късно съумява да откри две краткотрайни работни места, подобаващи за чакащи статут. Посещава Варна, Балчик, Пловдив. Участва с епизодична роля във филм на режисьор-афганистанец, сниман в София, за която му дават 50 лв..
В рамките на престоя му ситуацията в лагера на „ Военна рампа “ също по този начин се успокоява и той става един от отговорниците на своя етаж. Познава се с всички, в това число с личния състав и служителите на реда.
Нищо от това обаче не оказва помощ на него и фамилията му да получат публична протекция в България. Статутът им е отхвърлен и на две правосъдни инстанции. В момента се намират в Босна и Херцеговина, като крайната им цел е Германия. В Сърбия Саид прекарва 5 дни в болница поради психическите си проблеми. Казва, че в Босна не може да си откри работа и че в България е бил по-добре. Тук му се коства уместно място за бизнес, един път човек да се откри.
„ От всички неприятни обстановки ми идваше доста нагорно. Сега съм по-добре – мисля за други хора, намирам какво да върша, с цел да оказвам помощ. Надявам се в неприятна обстановка и на мен някой да ми помогне. Искаше ми се Ребин някой да го беше завел в болничното заведение, да го беше приютил, да му помогне. Той беше добър човек – на мен ми оказа помощ, когато нямах работа. Ако имаше кой да му помогне, той можеше да е доста повече “, споделя Саид Мохамеди от Афганистан за своя умрял в София другар.
Финал в „ Захарна фабрика “
В края на тази история се връщаме към едно от местата, където Ребин Митран от Ирак търси подслон и помощ и където в последна сметка умира – Центъра за спешно настаняване на бездомни хора в „ Захарна фабрика “. Тук кардинално не е място за бежанци, а българското поданство и персоналната карта са наложително изискване за банкет, с което обаче се позволяват взаимни отстъпки.
Всяка нощ през астрономическата зима центърът предлага заслон и скромна вечеря на към 160 души, какъвто е потенциалът му. Намира се в постройката на община „ Илинден “. Близо до нея е гниещият мъртвец на Захарната фабрика, към която в миналото е основан и едноименният квартал.
Днес в тази най-стара част от него царува сюреалистично чувство. Олющените жилищни здания по едно и също време са обитаеми и наподобяват като че ли никой не е припарвал до тях от десетилетия. Зелените линии сред жилищните блокове не са обект на строителен интерес, какъвто биха били другаде в града. Тук не би се появил „ Златен век “. Центрове за бездомни, наркомани и други незаконни хора се намират на такива места, тъй като другаде жителите се подвигат на митинги.
Градинките, тесните улици и централната алея с пейки приютяват обществено разнообразие – възрастни дами, млади фамилии с детски колички, компании от здрави български момчета в спортни екипи, наркомани и пияници с изменчив взор, неконтролирана популация от улични кучета.
Коридорите на остарялата постройка и луминисцентното осветяване в центъра основават чувство за изоставена болница. Реално скоро е имало ремонт, като чиновниците се оплакват от отношението на самите жители – демонстрират две продънени кревати и счупени кранчета в тоалетните и баните, които били в „ изрядно положение “ преди „ сезона “. Топла вода към момента тече. Чаршафите се сменят.
През деня хората би трябвало да се връщат в другия си дом – улицата, само че някои остават с благоволението на обществените служащи. В този ден тук са останали един ром в инвалидна количка и баба Ленче – заспала жена, която на прозореца над себе си е подредила оцет, олио и други нужди.
По думите на шефа Йорданка Темелкова, главното предизвикателство за центъра не е подобряването на изискванията, а самите гости.
„ Те са доста комплицирани хора. По някакъв метод са изгубили дом, контакт с близки, живеят на улицата години наред. Когато се опитваме да ги социализираме, не всеки път съумяваме “, споделя Темелкова, която оправдава „ комплицираното “ състояние при по-възрастни и хора с увреждания, само че не и при по-младите бездомници в работоспособна възраст и физическо положение.
Според Темелкова общината „ прави и невъзможното “ хората да са обгрижени задоволително добре – в студените месеци им дава легло, вечеря, закуска и лекарски обзор всяка вечер. Постоянна здравна помощ няма, психическа не се предлага. При потребност се вика полиция или незабавна помощ.
Пред БХК и свои познати в обществената кухня умрелият тук преди година Ребин Митран твърди, че в центъра е преживявал принуждение и насила, а е станал и очевидец на ликвидиране. В комитета и кухнята е имало и други такива недоволства от бездомни хора. Основно Ребин се оплаквал от чиновник на центъра, който преди този момент бил измежду настанените, а след това упражнявал принуждение върху други бездомни и ги карал да му купуват марихуана.
Бившият шеф Пепи Джуренов споделя, че Ребин е бил изключително тежък случай – приемали го, макар че нямал каквито и да е документи и тъй като не желал да отиде в имигрантския център на „ Военна рампа “. Понякога са го гонили, тъй като е пийнал. Не отхвърля, че произшествия сред настанените са възниквали (разбира се – не и убийство), само че акцентира, че при ниските заплати е невероятно да се намерят задоволително чиновници.
Темелкова, която поема ръководството през идващия сезон, споделя, че няма проблеми с бюджета. Налага се обаче, с цел да бъде окомплектован личният състав, към момента да се наемат бездомни хора – процедура, на която тя „ не е почитател “. И която се дължи на неналичието на искащи да работят там.
По думите на Темелкова, не оставят никого в студа, даже да няма документи, за което честата причина била, че индивидът ги е продал. Тази зима има един смъртен случай в центъра – възрастен човек, за който в предходни вечери няколко пъти е викана незабавна помощ, само че очевидно не трябва признат в болница.
„ Някои от години живеят на улицата, нямат персонален доктор, тотално са неглижирали здравето си. Имаше човек, който в никакъв случай не е имал персонална карта. Живее си със зеления паспорт отпреди време “, дава образец Темелкова.
Около 6 часа вечерта, когато през март към този момент се притъмнява, бездомните стартират да се събират пред центъра и да чакат да влязат. След края на месеца няма да имат тази опция. Горе ще получат вечеря – една чорба и малко самун. Притежанията им са събрани в найлонови торби, които носят. По пътеките през „ Захарна фабрика “, посока общината, се стичат всевъзможни – множеството мургави, има от тези баби с брада и мустаци, има видове, които си приказват сами, има млади девойки и момчета, които към този момент нямат зъби и здрав тип, има и хора, които не знаят български.
Да се озовеш в тази обстановка е композиция от условия – някои имат забележими здравословни, включително и психически проблеми, които ги вършат несъвместими с „ естествен “ живот. Някои имат зависимости. Някои са нямали родители, множеството нямат никакви близки. Има такива, които са изгубили околните и работата си и по-късно са попаднали в сегашната си обстановка.
Те съществуват в този спешен център, на няколко километра от центъра на града, по тротоари, подлези и канафки, на процедура – в паралелна галактика. Паралелната галактика на нуждаещите се, само че незадоволително легални хора. Веднъж попаднали в нея, по-голям наподобява шансът да умрат там, в сравнение с да се измъкнат.
Продължаваме историята на Ребин Митран, преселник с йезидско име от Ирак, умрял в нощта сред 1 и 2 март 2018 година в Центъра за спешно настаняване на бездомни хора в кв. „ Захарна фабрика “.
При температури под -10 градуса Митран е открит на „ Ботевградско шосе “ на първо време от патрул на Трето районно ръководство. На място идва и кола за спешна помощ. Паралелно с това сигнал за премръзнал човек е подаден и до мобилния екип на центъра за бездомни хора.
„ При неизяснени условия, неразбираемо от кого тъкмо, е решено Ребин да бъде предаден на мобилния екип, а не да получи незабавна помощ. Той е бил в безпомощно положение, на място е имало кола за спешна помощ, само че все пак не е бил взет в незабавен център. По чия преценка аз не можах да схвана. Предстои прокуратурата да обясни този въпрос. Докато са го качвали в буса на мобилния екип, колата за спешна помощ си е тръгнала “, споделя Радослав Стоянов от БХК, който наблюдава случая. Прокурорската инспекция продължава и сега.
В центъра Ребин е в безпомощно положение. Това е открито и от доктор, който всяка вечер преглежда настанените хора със здравословни проблеми. Повторно е извикана кола за спешна помощ, която имигрантът не дочаква.
„ Социалните служащи настояват, че е честа процедура чиновниците на незабавната помощ да не взимат бездомни, даже когато се отзовават по сигнал. Оставят ги там или ги оставят на мобилните екипи на центъра “, споделя Радослав Стоянов.
Така завършва животът на Ребин Митран – избягал от ИДИЛ, които умъртвили майка му, озовал се в България, с психически проблеми и алкохолна взаимозависимост, без документи, „ несполучливо интегриран “ и незаслужаващ болнична помощ.
Щрихи от живота на незаконните хора
Във втората част на историята на Ребин Митран ще се спрем няколко съпътстващи я ориси. Тези на други незаконни – хора без дом и документи, само че с доста и разнородни проблеми.
Човек, който помни Ребин с положително, е афганистанецът Саид Мохамеди. Запознават се по улиците към Женския пазар. Тогава Саид е на ръба на отчаянието. Той и фамилията му са настанени Регистрационно-приемателния център „ Военна рампа “ на Държавната организация за бежанците. Ежедневно би трябвало да се оправя с принуждение сред живеещите вътре в самия център и опцията да бъде ограбен и обичай на открито. Поради липса на статут за протекция не може да откри работа, а оттова и средства, с които да устоя майка си и по-малките братя и сестри.
Седнал е на някакъв бордюр, когато някакъв човек, иракчанинът Ребин, идва и го пита какво му е. „ Изненадах се, че някой ми приказва на фарси “, спомня си Саид след това. Ребин не може да откри работа на афганистанеца, само че го води в солидарната кухня, където да оказва помощ и да може най-малко да взима храна за фамилията му. Двамата стават нещо като другари.
„ Той пиеше, само че не беше неприятен човек. Имаше огромна доброта у него. Виждах го да проси пред джамията. „ Дайте ми 1 лев, апелирам “. Изглеждаше замърсен, някои хора го удряха – и бежанци, и българи. Всеки път му взимах цигари и чай. Опитваше да ми целува ръцете, само че за мен това не беше нищо “, спомня си Саид Мохамеди. Седмица след една такава среща схваща за гибелта на приятеля си.
Самият Саид е притежател на недописаната история на хиляди афганистанци, минали през България в последните 4 години.
Семейна покруса на път за Европа
Саид идва у нас през есента на 2016 година. Преди да изоставен Афганистан, той учи висше обучение и работи в маркетингова компания в Кабул. Живее със фамилията си в прилежащата източна провинция Каписа. Както в огромна част от страната, и тук наличието на талибаните и други фактори вършат насилието всекидневие. С татко му, майка му и още 6 негови братя и сестри потеглят към Европа и на първо време доближават Турция.
Влизането от южната ни съседка в Европейския съюз им коства по 2000 $ на човек.
„ Първоначално мислехме да влезем в Европа през Гърция, през морето. Но трафикантът сподели, че ще е рисково и предложи да минем през България. Каза, че ще е единствено 5 часа. Вървяхме през горите и планините, през джунглата, три дни и три нощи, без храна и без вода “, разказва Саид влизането си в България. След границата в подготвеност ги чакат хора с коли, които да ги закарат до София.
По пътя „ през джунглата “ обаче бащата на Саид изпада в шоково положение, евентуално от обезводняване. Казва на фамилията си да го остави, само че в последна сметка съумяват да го пренесат до мястото, откъдето ще ги откарат. Стигат до София, където ги оставят в някакво мазе.
„ Беше 4 или 5 часа следобяд. Трафикантът сподели, че ще докара лекар до 7ч. вечерта. Не пристигна. Обадих му се и попитах къде е докторът. Каза ми, че ще е при нас в 9ч. Това не стана. После ни заключиха в това мазе и ни споделиха, че на следващия ден някой ще пристигна, тъй като в този момент не могат да намерят никого “, споделя афганистанецът за първите си часове в София.
Състоянието на татко му се утежнява и Саид съумява да разбие вратата на мазето. Стига до втора врата, по която още веднъж стартира да блъска. Идва възрастен човек, който не знае британски и очевидно е оставен да ги пази.
„ Възрастният човек се обади на трафиканта, който пристигна и ми сподели, че татко ми е жив, само че е в кома и че ще може да го закара в болничното заведение “, продължава Саид, който няма ясна визия в коя част на българската столица се развива действието.
Пренасят татко му до колата на трафиканта, той се качва с него. Не отиват в болница. Закарва ги в някаква гора.
„ Влязохме в тази гора и аз го питах – за какво не отиваме в болничното заведение? Той ми сподели – „ Млъкни, очаквам мой другар да пристигна. Баща ти към този момент е починал. И теб ще те убием и всичко се завършва. “ Директно ми го сподели, беше много по-едър от мен човек. Аз се разплаках. “
В последна сметка никой различен не идва, а в един миг трафикантът, който съгласно Саид бил българин, оставя него и татко му на някакво място в града. Афганистанецът съумява да извика кола за спешна помощ от телефона на минувачка. Спешна помощ идва след 20 минути, а докторът му споделя, че татко му от дълго време е умрял.
Живот в България
Успява да се събере със фамилията си в районното ръководство, като след 24 часа са препратени към „ Военна рампа “. Към момента на този диалог през 2018 Саид живееше там от 1 година и 8 месеца. Той и фамилията му получават отвод да им бъде възложен бежански или филантропичен статут в България, който пробват да апелират в съда. През 2016 и 2017 молбите за леговище на хиляди афганистанци у нас всеобщо са отхвърляни. Основание за това е, че макар размириците, страната публично не се намира във война.
Първите прекарвания на Саид в Европейския съюз са свързани с опитите да освободи тялото на татко си – няколкодневни обиколки по лечебни заведения, морги и районни ръководства. Успява да го направи, откакто търси помощ, в това число финансова, от хора в джамията „ Баня Баши “. Погребват го в смесено гробище до София, с огромна помощ и от общителна служителка на Червения кръст. Саид към този момент е глава на фамилията си.
В края на 2016 „ Военна рампа “ е място, пренаселено със сирийци, афганистанци, иракчани и пакистанци. Жени и деца съжителстват с „ доста рискови хора “, по думите на Саид. „ За една дума можеха те наранят или убият “, споделя той. Със сигурност средата е много рискова за млади девойки, каквито са сестрите на Саид.
Проблем има освен вътре, само че и към лагера, където бежанците биват дебнати от хора, които вътре назовават „ мафия “.
„ Групи от по 10 до 20 индивида нападат по двама-трима бежанци. Бият ни, взимат ни парите, телефоните. Мен на два пъти са ме нападали. Татуирани са, гологлави. От тях има бели, има и роми. Смятам, че атакуват бежанци, тъй като в случай че атакуван българи, то те могат да позвънят в полицията. Ние не можем. “
Тази среда, претърпяното на път за Европа и загубата на татко му, наред с отговорността да се грижи за още 7 души, отключват психически проблеми у афганистанското момче. Описва обстановки, при които измежду нощ става, крещи и блъска с юмруци стената в коридора на центъра.
Различни травматични синдроми засягат огромен брой поданици на раздирани от война страни като Сирия, Йемен, Ирак и Афганистан. Най-уязвими са децата, само че ужасът да си обкръжен от гибел и принуждение, в това число на близки, няма по какъв начин да не засегне и хора в 20-те и 30-те им години като Ребин или Саид. Някои губят мозъка си, някои се обръщат към алкохола, някои дават отговор на насилието с принуждение.
„ Бих останал в България “
Макар в началото да не намира сигурност тук, през 2018 Саид твърдеше, че би живял у нас, в случай че му дадат документи. След първичния потрес, през 2017 и по-късно съумява да откри две краткотрайни работни места, подобаващи за чакащи статут. Посещава Варна, Балчик, Пловдив. Участва с епизодична роля във филм на режисьор-афганистанец, сниман в София, за която му дават 50 лв..
В рамките на престоя му ситуацията в лагера на „ Военна рампа “ също по този начин се успокоява и той става един от отговорниците на своя етаж. Познава се с всички, в това число с личния състав и служителите на реда.
Нищо от това обаче не оказва помощ на него и фамилията му да получат публична протекция в България. Статутът им е отхвърлен и на две правосъдни инстанции. В момента се намират в Босна и Херцеговина, като крайната им цел е Германия. В Сърбия Саид прекарва 5 дни в болница поради психическите си проблеми. Казва, че в Босна не може да си откри работа и че в България е бил по-добре. Тук му се коства уместно място за бизнес, един път човек да се откри.
„ От всички неприятни обстановки ми идваше доста нагорно. Сега съм по-добре – мисля за други хора, намирам какво да върша, с цел да оказвам помощ. Надявам се в неприятна обстановка и на мен някой да ми помогне. Искаше ми се Ребин някой да го беше завел в болничното заведение, да го беше приютил, да му помогне. Той беше добър човек – на мен ми оказа помощ, когато нямах работа. Ако имаше кой да му помогне, той можеше да е доста повече “, споделя Саид Мохамеди от Афганистан за своя умрял в София другар.
Финал в „ Захарна фабрика “
В края на тази история се връщаме към едно от местата, където Ребин Митран от Ирак търси подслон и помощ и където в последна сметка умира – Центъра за спешно настаняване на бездомни хора в „ Захарна фабрика “. Тук кардинално не е място за бежанци, а българското поданство и персоналната карта са наложително изискване за банкет, с което обаче се позволяват взаимни отстъпки.
Всяка нощ през астрономическата зима центърът предлага заслон и скромна вечеря на към 160 души, какъвто е потенциалът му. Намира се в постройката на община „ Илинден “. Близо до нея е гниещият мъртвец на Захарната фабрика, към която в миналото е основан и едноименният квартал.
Днес в тази най-стара част от него царува сюреалистично чувство. Олющените жилищни здания по едно и също време са обитаеми и наподобяват като че ли никой не е припарвал до тях от десетилетия. Зелените линии сред жилищните блокове не са обект на строителен интерес, какъвто биха били другаде в града. Тук не би се появил „ Златен век “. Центрове за бездомни, наркомани и други незаконни хора се намират на такива места, тъй като другаде жителите се подвигат на митинги.
Градинките, тесните улици и централната алея с пейки приютяват обществено разнообразие – възрастни дами, млади фамилии с детски колички, компании от здрави български момчета в спортни екипи, наркомани и пияници с изменчив взор, неконтролирана популация от улични кучета.
Коридорите на остарялата постройка и луминисцентното осветяване в центъра основават чувство за изоставена болница. Реално скоро е имало ремонт, като чиновниците се оплакват от отношението на самите жители – демонстрират две продънени кревати и счупени кранчета в тоалетните и баните, които били в „ изрядно положение “ преди „ сезона “. Топла вода към момента тече. Чаршафите се сменят.
През деня хората би трябвало да се връщат в другия си дом – улицата, само че някои остават с благоволението на обществените служащи. В този ден тук са останали един ром в инвалидна количка и баба Ленче – заспала жена, която на прозореца над себе си е подредила оцет, олио и други нужди.
По думите на шефа Йорданка Темелкова, главното предизвикателство за центъра не е подобряването на изискванията, а самите гости.
„ Те са доста комплицирани хора. По някакъв метод са изгубили дом, контакт с близки, живеят на улицата години наред. Когато се опитваме да ги социализираме, не всеки път съумяваме “, споделя Темелкова, която оправдава „ комплицираното “ състояние при по-възрастни и хора с увреждания, само че не и при по-младите бездомници в работоспособна възраст и физическо положение.
Според Темелкова общината „ прави и невъзможното “ хората да са обгрижени задоволително добре – в студените месеци им дава легло, вечеря, закуска и лекарски обзор всяка вечер. Постоянна здравна помощ няма, психическа не се предлага. При потребност се вика полиция или незабавна помощ.
Пред БХК и свои познати в обществената кухня умрелият тук преди година Ребин Митран твърди, че в центъра е преживявал принуждение и насила, а е станал и очевидец на ликвидиране. В комитета и кухнята е имало и други такива недоволства от бездомни хора. Основно Ребин се оплаквал от чиновник на центъра, който преди този момент бил измежду настанените, а след това упражнявал принуждение върху други бездомни и ги карал да му купуват марихуана.
Бившият шеф Пепи Джуренов споделя, че Ребин е бил изключително тежък случай – приемали го, макар че нямал каквито и да е документи и тъй като не желал да отиде в имигрантския център на „ Военна рампа “. Понякога са го гонили, тъй като е пийнал. Не отхвърля, че произшествия сред настанените са възниквали (разбира се – не и убийство), само че акцентира, че при ниските заплати е невероятно да се намерят задоволително чиновници.
Темелкова, която поема ръководството през идващия сезон, споделя, че няма проблеми с бюджета. Налага се обаче, с цел да бъде окомплектован личният състав, към момента да се наемат бездомни хора – процедура, на която тя „ не е почитател “. И която се дължи на неналичието на искащи да работят там.
По думите на Темелкова, не оставят никого в студа, даже да няма документи, за което честата причина била, че индивидът ги е продал. Тази зима има един смъртен случай в центъра – възрастен човек, за който в предходни вечери няколко пъти е викана незабавна помощ, само че очевидно не трябва признат в болница.
„ Някои от години живеят на улицата, нямат персонален доктор, тотално са неглижирали здравето си. Имаше човек, който в никакъв случай не е имал персонална карта. Живее си със зеления паспорт отпреди време “, дава образец Темелкова.
Около 6 часа вечерта, когато през март към този момент се притъмнява, бездомните стартират да се събират пред центъра и да чакат да влязат. След края на месеца няма да имат тази опция. Горе ще получат вечеря – една чорба и малко самун. Притежанията им са събрани в найлонови торби, които носят. По пътеките през „ Захарна фабрика “, посока общината, се стичат всевъзможни – множеството мургави, има от тези баби с брада и мустаци, има видове, които си приказват сами, има млади девойки и момчета, които към този момент нямат зъби и здрав тип, има и хора, които не знаят български.
Да се озовеш в тази обстановка е композиция от условия – някои имат забележими здравословни, включително и психически проблеми, които ги вършат несъвместими с „ естествен “ живот. Някои имат зависимости. Някои са нямали родители, множеството нямат никакви близки. Има такива, които са изгубили околните и работата си и по-късно са попаднали в сегашната си обстановка.
Те съществуват в този спешен център, на няколко километра от центъра на града, по тротоари, подлези и канафки, на процедура – в паралелна галактика. Паралелната галактика на нуждаещите се, само че незадоволително легални хора. Веднъж попаднали в нея, по-голям наподобява шансът да умрат там, в сравнение с да се измъкнат.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ