Снегът пак ни изненада: за футболните агитки и шокираната общественост
Текстът е препечатан от " Тоест ". Зорница Христова е преводачка, издателка, журналистка, авторка на детски книги, съоснователка на издателство " Точица "
Преди няколко години бях в капан. Прибирах се с децата в събота по обед от архитектурна работилница и забравих, че по същото време свършва мач.
Трамваят ни се оказа покорен на кръстовището до метростанцията на стадион " Васил Левски ", ограден от думкащи, псуващи, пускащи бомбички лумпени, които крещяха закани по какъв начин в този момент ще идат да бият в някой от бежанските лагери.
Едното ми дете беше на три. Разрева се. Опитах се да клекна до него на средата на трамвая, да го скрия някак да вижда и чува по-малко – не помни. Стояхме по този начин най-малко 40 минути – ни трамваят може да мръдне, ни някой може да слезе (другите пасажери също не рискуваха).
На 40-тата минута постепенно се заклати и потегли. Когато въпреки всичко слязохме, отидох при първия изпречил ми се служител на реда и го попитах:
– Няма ли да извършите нещо?
Отговорът беше:
– За какво?
С други думи, ами това е обикновено, футболни ентусиасти, какви да са? Не му отговорих и в този момент ме е гняв. А трябваше да му кажа:
Вие сте служител на реда, какъв би трябвало да сте?
Да, знам я тезата за спорта като сурогат на склонността към принуждение. Но концепцията е заместителят да е самият мач, а не да считаме, че е обикновено някакви хора от време на време да погазват разпоредбите на човешкото. Футболът може да е хубав, може да сплотява, може да е изкуство, игра. Майка ми е била малко момиченце, когато дядо я е водил със себе си на стадиона.
Да, британските почитатели имат неприятна известност, само че съм виждала онлайн какво вършат британските управляващи по въпроса. През 1996 година дружно с още пет девойки на академични продан се оказах преводачка на мачовете на националния тим на Европейското състезание в Англия. Организаторите бяха помолили локалния факултет по славянски филологии да изпрати хора, а ние таман бяхме подръка.
Превеждах на входа, където трябваше да изземат всевъзможни рискови предмети, които биха могли да послужат за вълнения. На стадиона имаше ред за инвалидни колички и стая за преповиване на бебета. Имаше дами с копринени поли и токчета. Спокойно се прибрах пешком до другия завършек на работен Лийдс. Сигурно моят опит е бил инцидентен, а славата на британските хулигани – не. Със сигурност мога да настоявам обаче, че другаде служителите на реда не одобряват безредиците за нещо обикновено.
А ние какво – свикнахме да одобряваме като свое обвързване това да следим по кое време има мач, с цел да се крием. Да предизвестяваме децата си да не са на открито по това време и, за бога, да внимават да не се облекат в неверния цвят. Защото е " обикновено " тринайсетгодишно момиче да бъде с отекло око, тъй като е излязло със синя тениска. Свикнахме да е обикновено да не желаеме полицията да го отбрани. Да ги спре. Да не питаме за какво.
Свикнахме ли, или ни е боязън?
Срам ме е, че ни е боязън. Не от това, че някакви се държали безобразно по стадионите и някакви чужденци ги видели. Аз не давам отговор за дейностите на всеки с български паспорт, нито пък мога действително да чакам от себе си да ида да им се изрепча – и те да спрат. Затова си има полиция.
И ето тук е моят позор. Че още ни е боязън да пожелаваме от полицията и изобщо от правораздавателните органи да ни пазят – но в действителност, не като в прословутия химн. Да ни пазят по този начин, че да можем да се разхождаме в събота по обед в центъра с децата си. Да си обличаме какъвто цвят желаеме фланелки.
И по соцвреме ни беше боязън, и през 90-те не ни идваше мислено да желаяме да озаптят мутрите, и в този момент отново е същото. Въпросните агитки си имат лица, имат си ръководители, те не са безизвестни, нито е безпределно мъчно да се издирят. Да, не е нужно цялостен народ да им бере срама, задоволително е да ги накаже.
Въпросът е, че някой иронично ни пита: " За какво? " И ние си замълчаваме.
Усещаме ли по какъв начин нормализирахме това футболните агитки да са легална форма за събиране на нацита? Усещаме ли по какъв начин стана обикновено на митингите да се изпращат " контрапротестиращи " от същите тия, дето много ефикасно ни " опасяват "?
Усещаме, само че се вършим, че нищо не виждаме. Защото в случай че виждаме, само че нищо не вършим, няма на кого да се сърдим, че снегът отново ни е изненадал. До непроходимост.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Скандалът след мача България - Англия (45)
Преди няколко години бях в капан. Прибирах се с децата в събота по обед от архитектурна работилница и забравих, че по същото време свършва мач.
Трамваят ни се оказа покорен на кръстовището до метростанцията на стадион " Васил Левски ", ограден от думкащи, псуващи, пускащи бомбички лумпени, които крещяха закани по какъв начин в този момент ще идат да бият в някой от бежанските лагери.
Едното ми дете беше на три. Разрева се. Опитах се да клекна до него на средата на трамвая, да го скрия някак да вижда и чува по-малко – не помни. Стояхме по този начин най-малко 40 минути – ни трамваят може да мръдне, ни някой може да слезе (другите пасажери също не рискуваха).
На 40-тата минута постепенно се заклати и потегли. Когато въпреки всичко слязохме, отидох при първия изпречил ми се служител на реда и го попитах:
– Няма ли да извършите нещо?
Отговорът беше:
– За какво?
С други думи, ами това е обикновено, футболни ентусиасти, какви да са? Не му отговорих и в този момент ме е гняв. А трябваше да му кажа:
Вие сте служител на реда, какъв би трябвало да сте?
Да, знам я тезата за спорта като сурогат на склонността към принуждение. Но концепцията е заместителят да е самият мач, а не да считаме, че е обикновено някакви хора от време на време да погазват разпоредбите на човешкото. Футболът може да е хубав, може да сплотява, може да е изкуство, игра. Майка ми е била малко момиченце, когато дядо я е водил със себе си на стадиона.
Да, британските почитатели имат неприятна известност, само че съм виждала онлайн какво вършат британските управляващи по въпроса. През 1996 година дружно с още пет девойки на академични продан се оказах преводачка на мачовете на националния тим на Европейското състезание в Англия. Организаторите бяха помолили локалния факултет по славянски филологии да изпрати хора, а ние таман бяхме подръка.
Превеждах на входа, където трябваше да изземат всевъзможни рискови предмети, които биха могли да послужат за вълнения. На стадиона имаше ред за инвалидни колички и стая за преповиване на бебета. Имаше дами с копринени поли и токчета. Спокойно се прибрах пешком до другия завършек на работен Лийдс. Сигурно моят опит е бил инцидентен, а славата на британските хулигани – не. Със сигурност мога да настоявам обаче, че другаде служителите на реда не одобряват безредиците за нещо обикновено.
А ние какво – свикнахме да одобряваме като свое обвързване това да следим по кое време има мач, с цел да се крием. Да предизвестяваме децата си да не са на открито по това време и, за бога, да внимават да не се облекат в неверния цвят. Защото е " обикновено " тринайсетгодишно момиче да бъде с отекло око, тъй като е излязло със синя тениска. Свикнахме да е обикновено да не желаеме полицията да го отбрани. Да ги спре. Да не питаме за какво.
Свикнахме ли, или ни е боязън?
Срам ме е, че ни е боязън. Не от това, че някакви се държали безобразно по стадионите и някакви чужденци ги видели. Аз не давам отговор за дейностите на всеки с български паспорт, нито пък мога действително да чакам от себе си да ида да им се изрепча – и те да спрат. Затова си има полиция.
И ето тук е моят позор. Че още ни е боязън да пожелаваме от полицията и изобщо от правораздавателните органи да ни пазят – но в действителност, не като в прословутия химн. Да ни пазят по този начин, че да можем да се разхождаме в събота по обед в центъра с децата си. Да си обличаме какъвто цвят желаеме фланелки.
И по соцвреме ни беше боязън, и през 90-те не ни идваше мислено да желаяме да озаптят мутрите, и в този момент отново е същото. Въпросните агитки си имат лица, имат си ръководители, те не са безизвестни, нито е безпределно мъчно да се издирят. Да, не е нужно цялостен народ да им бере срама, задоволително е да ги накаже.
Въпросът е, че някой иронично ни пита: " За какво? " И ние си замълчаваме.
Усещаме ли по какъв начин нормализирахме това футболните агитки да са легална форма за събиране на нацита? Усещаме ли по какъв начин стана обикновено на митингите да се изпращат " контрапротестиращи " от същите тия, дето много ефикасно ни " опасяват "?
Усещаме, само че се вършим, че нищо не виждаме. Защото в случай че виждаме, само че нищо не вършим, няма на кого да се сърдим, че снегът отново ни е изненадал. До непроходимост.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Скандалът след мача България - Англия (45)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ