"Ще те открадне циганката". Как една фалшива новина оцеля цели пет века
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ". Диана Иванова е публицист, откривател, куратор. Съавтор и основател на редица планове в региона на самостоятелната памет за близкото минало като " Аз живях социализма ", интернационалния фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка. Изследва психическите последствия от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като колективен терапевт в Германия.
Митът за " ромите ", които крадат " бели " деца, е на цели 500 години. Това споделя Радмила Младенова, докторантка в университета в Хайделберг, където работи по своята дисертация " Бялата и " циганска " маска в евроцентричния филм ". Радмила Младенова е родена през 1977 година в София, приключила е британска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ", а след това и магистратура в Манхайм. В момента е теоретичен помощник в изследователския център за антициганизъм в Университета Хайделберг по план за образните измерения на атнициганизма.
Историята за " бялото " дете, откраднато от " роми ", а по-късно открито, поражда за първи път през 16-и век в португалската и испанска литература. Едва новелата на Сервантес обаче, наречена " La Gitanilla " ( " Циганката " ) и оповестена в сборника " Поучителни новели " през 1613 година, я трансформира в книжовен шлагер, който по-късно ще въодушеви учудващо огромен брой европейски писатели, художници, музиканти и кино режисьори.
В новелата основната героиня Пресиоса е показана като млада " циганка " със " светла кожа и златни коси ", която изкарва прехраната си из улиците на Мадрид, където предлага своите гении - танцува, пее, рецитира, предсказва бъдещето. В нея се влюбва благородникът Дон Хуан, който е подготвен да се откаже от обществения си статут, с цел да се ожени за нея. Пресиоса приема, само че при изискване, че Дон Хуан прекара две години като " ром " дружно с нейните хора. Дон Хуан се съгласява, само че по време на пробния интервал е упрекнат неправилно в кражба и изпратен в пандиза. За да го освободи, бабата на Пресиоса признава пред магистрата и брачната половинка му, че Пресиоса е тяхната изгубена щерка, която тя е откраднала като бебе. Като едно от доказателствата за самоличността на Пресиоса тя показва ръчно написана записка, в която се показват точният ден и час на кражбата, както и имената на детето. Другите свидетелства са ковчеже с накитите на бебето, едно бяло леке под лявата гърда, както и две сраснали се пръстчета на крайници. Родителите разпознават щерка си, пред сватбата към този момент няма спънки.
Трансформациите на упорития мит във образните медии
Изследването на Радмила Младенова е първото по рода си, което наблюдава трансформациите на този толкоз твърдоглав мит във образните медии - от неговата поява в новелата на Сервантес, през интерпретацията му в холандската живопис от 18-и век и печатните медии на 19-и век, та чак до нямото кино и неочакваното му изгубване по-късно от киното.
В новелата на Сервантес е отделено малко място на самата кражба. Фокусът на новелата е разкриването и доказването на същинската еднаквост на героинята, нейното различаване.
Именно тази сцена въодушевява след това голям брой нови тълкования в европейската литература - кражбата на " бяло " дете от страна на тъмнокожи " роми " като опит да се прекъсне " чистотата " на родовата християнска " бяла " история.
От днешна позиция, познавайки случилото се с ромите в Европа по време на националсоциализма и отношението към тях сега, можем да гледаме на Сервантес като публицист, който несъзнателно е подхранил етноцентризма и научния расизъм на идващите епохи.
Защото точно по този начин се ражда антициганизмът - със стигматизиращия етикет " роми " да се отбелязва много огромна и разнородна група, в която влизат синти, роми, калдараши, кале и така нататък Независимо от многообразието на тези общности, структурата " ром " постоянно ги показва като една хомогенна група, белязана с черен цвят, обособена или антагонистична на огромното " ние ", в никакъв случай не принадлежаща на това " ние ", въобразявано постоянно като еднородно хомогенно национално " бяло " голям брой.
" Доброто и лошотонемското и циганскотоне могат да се помирят, те са в непрекъсната битка ", написа да вземем за пример Тобиас Порчи, националсоциалистическият политик, създател на " Циганският въпрос ", програмната публикация, която ще докара до унищожаването в газовите камери на хиляди синти и роми.
Генезис на антициганизма
Антициганизмът, разбиран като характерна форма на расизъм, ориентиран против хора и групи, стигматизирани с етикета " роми ", е относително ново и към момента дискусионно разбиране, което през последните години обаче добива все по-голяма известност. Университетът в Хайделберг е първият в Германия и в света, който основава през 2017 проучвателен интердисциплинарен център за исторически проучвания върху антициганизма. Изследването на Радмила Младенова, докторантка в Хайделберг, е първото от научната поредност " Интердисциплинарни проучвания на антициганизма ".
" В проучването си разказвам генезиса на претекста ", споделя Младенова. Тя слага акцент върху разпространяването му във образните медии и функционалностите, които има в другите столетия от Сервантес насам: по какъв начин този претекст се употребява в холандската историческа живопис през 18 век за образуване на идентичността на аристократичната каста, по какъв начин през 19 век, когато се появяват всеобщите медии, останалите обществени прослойки ре-интерпретират претекста, с цел да утвърдят себе си като " бели ".
" В нямото кино, което има доста общо с метафоричния език на театъра, тази история е извънредно известна, да не приказваме че е и доста доходна. С идването на звуковото кино обаче претекстът съвсем мигновено изчезва от огромния екран ", споделя Младенова.
Тя прибавя, че е търсила отговор и на различен въпрос - за какво през днешния ден всички европейци, без значение от обществената си принадлежност, са възприемани и възприемат себе си като " бели "? В епохата на феодализма " бялата " кожа е била монопол на аристокрацията, припомня тя.
" Вторият водещ за мен въпрос, който е тясно обвързван с първия въпрос, е за какво литературната структура " ром " автоматизирано извиква визия за " черен " човек в случай, че измежду хората от ромското малцинство има руси и светли човеци ", прибавя Младенова. " Фенотипно представителите на това мацинство не са по-различни от другите европейски общности, измежду тях има и по-светли и по-тъмни хора ".
Как митът стига до България, където се трансформира?
" Мотивът потегля от новелата на Сервантес и доста бързо се популяризира в цяла Европа чрез преводи, литературни акомодации, театрални постановки, опери, картини, графики, илюстрации, литературни творби, в това число детски романи, броилки и люлчини песни, филми и така нататък Естествено стига и до България и Румъния, тъй като през този претекст, който на процедура съставлява символен обред на инициация, се създава концепцията, че една група хора - обществена каста и/или нация е " бяла ", споделя Младенова.
Що се отнася до известността на този мит в нямото кино, Радмила Младенова дава образци с 39 неми кино лентата от Европа и Съединени американски щати, създадени сред 1905 и 1923 година. И с още 10 кино лентата след края на нямото кино, последният от които е 2016 година
Според изследователката претекстът последователно изчезва в киното, " тъй като равнището на натурализъм в звуковото кино е доста по-високо: появява се тон, а с него тирада и разговор. Действието изисква психически натурализъм и надлежно митични/приказни истории като тази за откраднатото и откритото дете се разпознават като приказни; няма по какъв начин да се показват и възприемат като същински на огромния екран и надлежно губят функционалността си. "
Радмила Младенова задава нелеки и радикални въпроси - по какъв начин близо 500 години една подправена вест, появила се като книжовен роман, съумява да въвлича в своята мощна фикция толкоз доста хора? Осъзнаваме ли самите ние къде сме във връзка с тази фикция?
*Mladenova, Radmila: Patterns of Symbolic Violence: The Motif of `Gypsy` Child-theft across Visual Media, Heidelberg: Heidelberg University Publishing, 2019 (Antiziganismusforschung interdisziplinär - Schriftenreihe der Forschungsstelle Antiziganismus, Band 1).
Митът за " ромите ", които крадат " бели " деца, е на цели 500 години. Това споделя Радмила Младенова, докторантка в университета в Хайделберг, където работи по своята дисертация " Бялата и " циганска " маска в евроцентричния филм ". Радмила Младенова е родена през 1977 година в София, приключила е британска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ", а след това и магистратура в Манхайм. В момента е теоретичен помощник в изследователския център за антициганизъм в Университета Хайделберг по план за образните измерения на атнициганизма.
Историята за " бялото " дете, откраднато от " роми ", а по-късно открито, поражда за първи път през 16-и век в португалската и испанска литература. Едва новелата на Сервантес обаче, наречена " La Gitanilla " ( " Циганката " ) и оповестена в сборника " Поучителни новели " през 1613 година, я трансформира в книжовен шлагер, който по-късно ще въодушеви учудващо огромен брой европейски писатели, художници, музиканти и кино режисьори.
В новелата основната героиня Пресиоса е показана като млада " циганка " със " светла кожа и златни коси ", която изкарва прехраната си из улиците на Мадрид, където предлага своите гении - танцува, пее, рецитира, предсказва бъдещето. В нея се влюбва благородникът Дон Хуан, който е подготвен да се откаже от обществения си статут, с цел да се ожени за нея. Пресиоса приема, само че при изискване, че Дон Хуан прекара две години като " ром " дружно с нейните хора. Дон Хуан се съгласява, само че по време на пробния интервал е упрекнат неправилно в кражба и изпратен в пандиза. За да го освободи, бабата на Пресиоса признава пред магистрата и брачната половинка му, че Пресиоса е тяхната изгубена щерка, която тя е откраднала като бебе. Като едно от доказателствата за самоличността на Пресиоса тя показва ръчно написана записка, в която се показват точният ден и час на кражбата, както и имената на детето. Другите свидетелства са ковчеже с накитите на бебето, едно бяло леке под лявата гърда, както и две сраснали се пръстчета на крайници. Родителите разпознават щерка си, пред сватбата към този момент няма спънки.
Трансформациите на упорития мит във образните медии
Изследването на Радмила Младенова е първото по рода си, което наблюдава трансформациите на този толкоз твърдоглав мит във образните медии - от неговата поява в новелата на Сервантес, през интерпретацията му в холандската живопис от 18-и век и печатните медии на 19-и век, та чак до нямото кино и неочакваното му изгубване по-късно от киното.
В новелата на Сервантес е отделено малко място на самата кражба. Фокусът на новелата е разкриването и доказването на същинската еднаквост на героинята, нейното различаване.
Именно тази сцена въодушевява след това голям брой нови тълкования в европейската литература - кражбата на " бяло " дете от страна на тъмнокожи " роми " като опит да се прекъсне " чистотата " на родовата християнска " бяла " история.
От днешна позиция, познавайки случилото се с ромите в Европа по време на националсоциализма и отношението към тях сега, можем да гледаме на Сервантес като публицист, който несъзнателно е подхранил етноцентризма и научния расизъм на идващите епохи.
Защото точно по този начин се ражда антициганизмът - със стигматизиращия етикет " роми " да се отбелязва много огромна и разнородна група, в която влизат синти, роми, калдараши, кале и така нататък Независимо от многообразието на тези общности, структурата " ром " постоянно ги показва като една хомогенна група, белязана с черен цвят, обособена или антагонистична на огромното " ние ", в никакъв случай не принадлежаща на това " ние ", въобразявано постоянно като еднородно хомогенно национално " бяло " голям брой.
" Доброто и лошотонемското и циганскотоне могат да се помирят, те са в непрекъсната битка ", написа да вземем за пример Тобиас Порчи, националсоциалистическият политик, създател на " Циганският въпрос ", програмната публикация, която ще докара до унищожаването в газовите камери на хиляди синти и роми.
Генезис на антициганизма
Антициганизмът, разбиран като характерна форма на расизъм, ориентиран против хора и групи, стигматизирани с етикета " роми ", е относително ново и към момента дискусионно разбиране, което през последните години обаче добива все по-голяма известност. Университетът в Хайделберг е първият в Германия и в света, който основава през 2017 проучвателен интердисциплинарен център за исторически проучвания върху антициганизма. Изследването на Радмила Младенова, докторантка в Хайделберг, е първото от научната поредност " Интердисциплинарни проучвания на антициганизма ".
" В проучването си разказвам генезиса на претекста ", споделя Младенова. Тя слага акцент върху разпространяването му във образните медии и функционалностите, които има в другите столетия от Сервантес насам: по какъв начин този претекст се употребява в холандската историческа живопис през 18 век за образуване на идентичността на аристократичната каста, по какъв начин през 19 век, когато се появяват всеобщите медии, останалите обществени прослойки ре-интерпретират претекста, с цел да утвърдят себе си като " бели ".
" В нямото кино, което има доста общо с метафоричния език на театъра, тази история е извънредно известна, да не приказваме че е и доста доходна. С идването на звуковото кино обаче претекстът съвсем мигновено изчезва от огромния екран ", споделя Младенова.
Тя прибавя, че е търсила отговор и на различен въпрос - за какво през днешния ден всички европейци, без значение от обществената си принадлежност, са възприемани и възприемат себе си като " бели "? В епохата на феодализма " бялата " кожа е била монопол на аристокрацията, припомня тя.
" Вторият водещ за мен въпрос, който е тясно обвързван с първия въпрос, е за какво литературната структура " ром " автоматизирано извиква визия за " черен " човек в случай, че измежду хората от ромското малцинство има руси и светли човеци ", прибавя Младенова. " Фенотипно представителите на това мацинство не са по-различни от другите европейски общности, измежду тях има и по-светли и по-тъмни хора ".
Как митът стига до България, където се трансформира?
" Мотивът потегля от новелата на Сервантес и доста бързо се популяризира в цяла Европа чрез преводи, литературни акомодации, театрални постановки, опери, картини, графики, илюстрации, литературни творби, в това число детски романи, броилки и люлчини песни, филми и така нататък Естествено стига и до България и Румъния, тъй като през този претекст, който на процедура съставлява символен обред на инициация, се създава концепцията, че една група хора - обществена каста и/или нация е " бяла ", споделя Младенова.
Що се отнася до известността на този мит в нямото кино, Радмила Младенова дава образци с 39 неми кино лентата от Европа и Съединени американски щати, създадени сред 1905 и 1923 година. И с още 10 кино лентата след края на нямото кино, последният от които е 2016 година
Според изследователката претекстът последователно изчезва в киното, " тъй като равнището на натурализъм в звуковото кино е доста по-високо: появява се тон, а с него тирада и разговор. Действието изисква психически натурализъм и надлежно митични/приказни истории като тази за откраднатото и откритото дете се разпознават като приказни; няма по какъв начин да се показват и възприемат като същински на огромния екран и надлежно губят функционалността си. "
Радмила Младенова задава нелеки и радикални въпроси - по какъв начин близо 500 години една подправена вест, появила се като книжовен роман, съумява да въвлича в своята мощна фикция толкоз доста хора? Осъзнаваме ли самите ние къде сме във връзка с тази фикция?
*Mladenova, Radmila: Patterns of Symbolic Violence: The Motif of `Gypsy` Child-theft across Visual Media, Heidelberg: Heidelberg University Publishing, 2019 (Antiziganismusforschung interdisziplinär - Schriftenreihe der Forschungsstelle Antiziganismus, Band 1).
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ