Окаяната ситуация на хората с психични разстройства е медийно и политически безинтересна
Текстът е препечатан от " Маргиналия ".
В края на април Българският хелзинкски комитет (БХК) разгласява годишния си отчет за положението на правата на индивида в България. Заключенията на отчета удостоверяват свидетелствата на доктор Владимир Сотиров (психиатър) за окаяните и недостойни условия, в които хората с психологични разстройства в България могат да бъдат настанени (някои от тях принудително).
Ситуацията наподобява унизителна. За избран кръг от хора обаче тя може да е още по-дехуманизираща. За това свидетелства няма, тъй като тематиката не е " секси " (в смисъл – медийно и политически безинтересна), а засегнатите хора не са толкоз доста, което я прави и статистически непривлекателна. Става дума за търсещите и получили интернационална протекция, чието психологично здраве страда. Уязвимостта им е многопластова, тъй като с изключение на от психологично разстройство, тя се обуславя и от произхода им – идват от страни, в които войната е или е била всекидневие. А където насилието и експанзията са тотални, се отварят огромни рани – и публични, и самостоятелни.
Защо тяхното състояние е по-тежко и комплицирано:
До какво води всичко това:
Въпреки че във всички организации (неправителствени и международни) и относими държавни институции работят опитни, способени и състрадателни хора, за всеки обособен случай се работи ad hoc и координацията на напъните не всеки път е ефикасна. Т.е. липсва систематичен метод и предвидим логаритъм на деяние. Международните и неправителствени организации имат потребно деяние, само че не могат, а и не следва, да заместват страната в осъществяване на нейни функционалности (като обезпечаването на съответна обществена и психиатрична грижа на мощно уязвими лица). Най-честата цел на множеството взаимни старания е намиране на родственици в друга държава-членка на Европейски Съюз, които биха се съгласили да поставят грижи за лицето и иницииране на процедура по събиране на семейство. Събиране на семейство в страна, където работата с хора с психологични разстройства включва грижа. И тази грижа е систематична, предсказуема, индивидуализирана, задълбочена и почита достолепието на индивида.
У нас на процедура мощната накърнимост (по няколко признака) може да докара до бездомност, до безследно изгубване (винаги остава вярата лицето да е съумяло някак да стигне я до Германия, я до Франция, я до друга държава-членка на ЕС), а от време на време – и до гибел (случаят на Ребин Митран). Може да си визиите какво би станало, в случай че към това се прибавят други категории накърнимост – когато търсещият/получил интернационална протекция с душевен разстройства е непридружен невръстен или малолетен, сама жена, на пределна възраст и други Всички сюжети, които съзнанието ви може да роди, евентуално са се случили. Защото Адът има доста кръгове.
В края на април Българският хелзинкски комитет (БХК) разгласява годишния си отчет за положението на правата на индивида в България. Заключенията на отчета удостоверяват свидетелствата на доктор Владимир Сотиров (психиатър) за окаяните и недостойни условия, в които хората с психологични разстройства в България могат да бъдат настанени (някои от тях принудително).
Ситуацията наподобява унизителна. За избран кръг от хора обаче тя може да е още по-дехуманизираща. За това свидетелства няма, тъй като тематиката не е " секси " (в смисъл – медийно и политически безинтересна), а засегнатите хора не са толкоз доста, което я прави и статистически непривлекателна. Става дума за търсещите и получили интернационална протекция, чието психологично здраве страда. Уязвимостта им е многопластова, тъй като с изключение на от психологично разстройство, тя се обуславя и от произхода им – идват от страни, в които войната е или е била всекидневие. А където насилието и експанзията са тотални, се отварят огромни рани – и публични, и самостоятелни.
Защо тяхното състояние е по-тежко и комплицирано:
До какво води всичко това:
Въпреки че във всички организации (неправителствени и международни) и относими държавни институции работят опитни, способени и състрадателни хора, за всеки обособен случай се работи ad hoc и координацията на напъните не всеки път е ефикасна. Т.е. липсва систематичен метод и предвидим логаритъм на деяние. Международните и неправителствени организации имат потребно деяние, само че не могат, а и не следва, да заместват страната в осъществяване на нейни функционалности (като обезпечаването на съответна обществена и психиатрична грижа на мощно уязвими лица). Най-честата цел на множеството взаимни старания е намиране на родственици в друга държава-членка на Европейски Съюз, които биха се съгласили да поставят грижи за лицето и иницииране на процедура по събиране на семейство. Събиране на семейство в страна, където работата с хора с психологични разстройства включва грижа. И тази грижа е систематична, предсказуема, индивидуализирана, задълбочена и почита достолепието на индивида.
У нас на процедура мощната накърнимост (по няколко признака) може да докара до бездомност, до безследно изгубване (винаги остава вярата лицето да е съумяло някак да стигне я до Германия, я до Франция, я до друга държава-членка на ЕС), а от време на време – и до гибел (случаят на Ребин Митран). Може да си визиите какво би станало, в случай че към това се прибавят други категории накърнимост – когато търсещият/получил интернационална протекция с душевен разстройства е непридружен невръстен или малолетен, сама жена, на пределна възраст и други Всички сюжети, които съзнанието ви може да роди, евентуално са се случили. Защото Адът има доста кръгове.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ