И така до следващото Горско Косово
Текстът е препечатан от " Дойче веле ".
Двайсет и четирима възрастни заболели хора с деменция са умряли за една година в профилиран държавен дом в село Горско Косово. Омбудсманът се сезира, медиите нададоха писък, в обществените мрежи се надигна вълна от отвращение – какви са тия садисти, които се грижат за старите хора, по какъв начин може... Телевизиите демонстрираха баби, удовлетворени от личния състав, само че съгласно въздесъщото публично мнение те са заставени да лъжат. Около възрастните хора с деменция се основава напрежение, което те не схващат и което не им понася. Кой е отговорен за всичко това?
В една остаряла сходна история към този момент е ясно кой е виновникът. Шестнайсет години откакто тя се случи и по сходен метод шокира всички, Европейският съд в Страсбург уточни виновника – страната. Държавата в лицето на тогавашния министър на труда и обществените грижи Емилия Масларова, на регионалния шеф на Пловдив Петко Царев, нацяло едно министерство, което остана глухо в тежката зима на 1996/97 година.
Трагедията в Джурково
Поучително е да напомним тази история и да си дадем сметка, че нещата се повтарят. Че съвсем нищо не се е трансформирало, в това число отношението на страната – потвърдения провинен за онази драма.
Наследство от социалистическата страна, която никак не обичаше да ѝ навират в очите недъгави и ненормални хора, беше построяването на домове за грижи надалеч от обществото. Такъв имаше и в родопското село Джурково – високо над Лъки и с единствен път, който в тежките зими ставаше непристъпен, се намираше домът за деца с тежки увреждания. 1996-а и 1997-а бяха години на тежка рецесия за цялата страна, имаше хиперинфлация, митинги, ограничения. Хората трябваше да оцеляват. Бюджетните заведения – също. А парите се обезценяваха с всеки минал ден.
В дома за деца с тежки увреждания в Джурково в границите на три месеца починаха общо 15 деца. Само две от тях са заровени в родните си места от родителите си, останалите лежат в буренясалото гробище на изолираното родопско село. Хората още си спомнят с смут тази зима. Персоналът на дома са дами от селото, шеф беше Стефка Николова от Лъки. Домът имаше фелдшер и основна здравна сестра. Няколко години по- късно те (тримата) бяха изправени на подсъдимата пейка в Пловдивския областен съд с тежки обвинявания. След един трагичен развой, в който истината излезе нескрито, арбитър Галя Георгиева ги разгласи за почтени, а когато четеше присъдата, се разплака. Много пъти плакаха и правосъдният състав, и публиката в залата, до момента в който разпитваха очевидци и предоставяха доказателства. Тези хора не бяха отговорни, те бяха герои поради всичките старания, които бяха положили. Не беше тяхна виновността, че 15 от тежко болните деца не устояха. Виновник беше страната. Тя отпускаше дневно по 56 стотинки на дете – за храна, за отопление, за медикаменти. По времето, когато доларът стигна три хиляди лв., сумата си остана същата.
Мълчанието на институциите
Държавата, която тогава остана глуха за всички опити на директорката Стефка Николова да сигнализира министерството и регионалната администрация, че обстановката в дома е шокираща. Настанени в неремонтирана постройка, децата нямаха задоволително дърва за отопление, храна, медицински консумативи, нищо. И тогава някои медии упрекнаха личния състав в нечовешко отношение! Но истината е, че коравите родопчанки носеха от къщи храна за децата, носеха дърва за отопление от своите си, мъжете им в снега сечаха още дърва, само че те бяха мокри и печките повече пушеха, в сравнение с да топлят. Жените палеха огньове в двора, с цел да сушат одеялата, които замръзваха и ставаха корави – тъкмо както сърцата на хората, към които тя се обръщаше. Чиновникът не беше планувал сушилни за този дом. Запасите от картофи от селските къщи отидоха в кухнята на дома. Седемдесет са тогава тежко болните деца в дома, към които в най-големия мраз бяха трансферирани още десетина деца от друго сходно заведение с още по-тежки условия. Всички те по-късно ще влязат в черната статистика, тъй като не устоят и тежкото пътешестване. Събират децата в няколко стаи единствено, с цел да могат въпреки всичко да ги отопляват. Директорката Стефка Николова беше спасението на този дом, тя беше избавление и за цялата система, само че след всичко, което й се струпа на главата, я напусна. И никой не може да я вини. Самата тя е майка на момче с увреждане, което умира малко преди жестоката зима, тази жена тогава не спря да търси помощ. Обръщаше се към институции, министерства, управи – отвред безмълвие. Отчаяна от това, тя потърси помощ от медиите. В последна сметка същинската смяна стартира, когато сигналът ѝ стигна до немската телевизия RTL – в дълбокия сняг до такава степен стигна екип и снима разтърсващ репортаж. Той сподели сериозната конюнктура, видя се по какъв начин товарят телцето на умряло дете, с цел да го вземат със себе си родителите. Видяха се безпомощните сгърчени телца на децата, които не схващат какво става, само че явно страдат. Самата директорка в този репортаж бе илюстрация на борбеността, която може да те изпепели, само че все пак продължаваш. Цената на тази битка тя заплати по-късно – когато се изправи пред онкологично заболяване.
След репортажа на RTL швейцарска благотворителна организация се намеси и промени ситуацията в дома неузнаваемо. Но децата нямаше по какъв начин да промени. Сред тях имаше такива на 15-16 години, тежащи едвам по десетина кг. Намериха се медии в България, които твърдяха, че това било от недохранване, а негласният извод гласеше, че личният състав краде от храната им. По-голяма неистина и по-долна клюка от тази не можеше да се измисли, изключително когато знаеш каква е действителността. Просто някои публицисти тогава злоупотребиха.
Домът за деца с тежки увреждания в родопското село Джурково по-късно беше закрит, на негово място проработи дом за възрастни с тежки увреждания. В който обаче нищо не се беше трансформирало във връзка с достъпа до профилирана здравна помощ – може би единствено ситуацията беше малко по-добра.
Всичко се повтаря
Тази конюнктура явно не е добра в Дома за възрастни хора с деменция в село Горско Косово. Държавата поддържа сходни заведения на границата на допустимото и явно с вярата, че хората нямат доста искания. Разчита на личен състав от локалното население, мъчно обезпечава здравна помощ. Системата, основана преди години с концепцията недъгави и остарели хора да бъдат скрити от очите на обществото, с минимални средства, продължава да работи. Сега прекомерно евентуално ще се намерят средства за ремонт на дома в Горско Косово. Както се откриха за Могиляне. Както се намират ненадейно, когато някое от тия места влезе в светлината на прожекторите. Ще се намерят ли обаче и за по-високи заплати на личния състав, за неговата подготовка, за обезпечаването на здравна помощ там, където тя е най- нужна, ще се промени ли отношението въобще към болните и слабите???
През 2013 година Европейският съд в Страсбург осъди България за гибелта на 15 деца в село Джурково. Тогава, през 1997 година, първият отговор на Министерството на труда и обществената политика на обезверените молби от страна на директорката Стефка Николова пристигна през април. Когато върху дребните гробове в селското гробище към този момент беше поникнала трева.
Двайсет и четирима възрастни заболели хора с деменция са умряли за една година в профилиран държавен дом в село Горско Косово. Омбудсманът се сезира, медиите нададоха писък, в обществените мрежи се надигна вълна от отвращение – какви са тия садисти, които се грижат за старите хора, по какъв начин може... Телевизиите демонстрираха баби, удовлетворени от личния състав, само че съгласно въздесъщото публично мнение те са заставени да лъжат. Около възрастните хора с деменция се основава напрежение, което те не схващат и което не им понася. Кой е отговорен за всичко това?
В една остаряла сходна история към този момент е ясно кой е виновникът. Шестнайсет години откакто тя се случи и по сходен метод шокира всички, Европейският съд в Страсбург уточни виновника – страната. Държавата в лицето на тогавашния министър на труда и обществените грижи Емилия Масларова, на регионалния шеф на Пловдив Петко Царев, нацяло едно министерство, което остана глухо в тежката зима на 1996/97 година.
Трагедията в Джурково
Поучително е да напомним тази история и да си дадем сметка, че нещата се повтарят. Че съвсем нищо не се е трансформирало, в това число отношението на страната – потвърдения провинен за онази драма.
Наследство от социалистическата страна, която никак не обичаше да ѝ навират в очите недъгави и ненормални хора, беше построяването на домове за грижи надалеч от обществото. Такъв имаше и в родопското село Джурково – високо над Лъки и с единствен път, който в тежките зими ставаше непристъпен, се намираше домът за деца с тежки увреждания. 1996-а и 1997-а бяха години на тежка рецесия за цялата страна, имаше хиперинфлация, митинги, ограничения. Хората трябваше да оцеляват. Бюджетните заведения – също. А парите се обезценяваха с всеки минал ден.
В дома за деца с тежки увреждания в Джурково в границите на три месеца починаха общо 15 деца. Само две от тях са заровени в родните си места от родителите си, останалите лежат в буренясалото гробище на изолираното родопско село. Хората още си спомнят с смут тази зима. Персоналът на дома са дами от селото, шеф беше Стефка Николова от Лъки. Домът имаше фелдшер и основна здравна сестра. Няколко години по- късно те (тримата) бяха изправени на подсъдимата пейка в Пловдивския областен съд с тежки обвинявания. След един трагичен развой, в който истината излезе нескрито, арбитър Галя Георгиева ги разгласи за почтени, а когато четеше присъдата, се разплака. Много пъти плакаха и правосъдният състав, и публиката в залата, до момента в който разпитваха очевидци и предоставяха доказателства. Тези хора не бяха отговорни, те бяха герои поради всичките старания, които бяха положили. Не беше тяхна виновността, че 15 от тежко болните деца не устояха. Виновник беше страната. Тя отпускаше дневно по 56 стотинки на дете – за храна, за отопление, за медикаменти. По времето, когато доларът стигна три хиляди лв., сумата си остана същата.
Мълчанието на институциите
Държавата, която тогава остана глуха за всички опити на директорката Стефка Николова да сигнализира министерството и регионалната администрация, че обстановката в дома е шокираща. Настанени в неремонтирана постройка, децата нямаха задоволително дърва за отопление, храна, медицински консумативи, нищо. И тогава някои медии упрекнаха личния състав в нечовешко отношение! Но истината е, че коравите родопчанки носеха от къщи храна за децата, носеха дърва за отопление от своите си, мъжете им в снега сечаха още дърва, само че те бяха мокри и печките повече пушеха, в сравнение с да топлят. Жените палеха огньове в двора, с цел да сушат одеялата, които замръзваха и ставаха корави – тъкмо както сърцата на хората, към които тя се обръщаше. Чиновникът не беше планувал сушилни за този дом. Запасите от картофи от селските къщи отидоха в кухнята на дома. Седемдесет са тогава тежко болните деца в дома, към които в най-големия мраз бяха трансферирани още десетина деца от друго сходно заведение с още по-тежки условия. Всички те по-късно ще влязат в черната статистика, тъй като не устоят и тежкото пътешестване. Събират децата в няколко стаи единствено, с цел да могат въпреки всичко да ги отопляват. Директорката Стефка Николова беше спасението на този дом, тя беше избавление и за цялата система, само че след всичко, което й се струпа на главата, я напусна. И никой не може да я вини. Самата тя е майка на момче с увреждане, което умира малко преди жестоката зима, тази жена тогава не спря да търси помощ. Обръщаше се към институции, министерства, управи – отвред безмълвие. Отчаяна от това, тя потърси помощ от медиите. В последна сметка същинската смяна стартира, когато сигналът ѝ стигна до немската телевизия RTL – в дълбокия сняг до такава степен стигна екип и снима разтърсващ репортаж. Той сподели сериозната конюнктура, видя се по какъв начин товарят телцето на умряло дете, с цел да го вземат със себе си родителите. Видяха се безпомощните сгърчени телца на децата, които не схващат какво става, само че явно страдат. Самата директорка в този репортаж бе илюстрация на борбеността, която може да те изпепели, само че все пак продължаваш. Цената на тази битка тя заплати по-късно – когато се изправи пред онкологично заболяване.
След репортажа на RTL швейцарска благотворителна организация се намеси и промени ситуацията в дома неузнаваемо. Но децата нямаше по какъв начин да промени. Сред тях имаше такива на 15-16 години, тежащи едвам по десетина кг. Намериха се медии в България, които твърдяха, че това било от недохранване, а негласният извод гласеше, че личният състав краде от храната им. По-голяма неистина и по-долна клюка от тази не можеше да се измисли, изключително когато знаеш каква е действителността. Просто някои публицисти тогава злоупотребиха.
Домът за деца с тежки увреждания в родопското село Джурково по-късно беше закрит, на негово място проработи дом за възрастни с тежки увреждания. В който обаче нищо не се беше трансформирало във връзка с достъпа до профилирана здравна помощ – може би единствено ситуацията беше малко по-добра.
Всичко се повтаря
Тази конюнктура явно не е добра в Дома за възрастни хора с деменция в село Горско Косово. Държавата поддържа сходни заведения на границата на допустимото и явно с вярата, че хората нямат доста искания. Разчита на личен състав от локалното население, мъчно обезпечава здравна помощ. Системата, основана преди години с концепцията недъгави и остарели хора да бъдат скрити от очите на обществото, с минимални средства, продължава да работи. Сега прекомерно евентуално ще се намерят средства за ремонт на дома в Горско Косово. Както се откриха за Могиляне. Както се намират ненадейно, когато някое от тия места влезе в светлината на прожекторите. Ще се намерят ли обаче и за по-високи заплати на личния състав, за неговата подготовка, за обезпечаването на здравна помощ там, където тя е най- нужна, ще се промени ли отношението въобще към болните и слабите???
През 2013 година Европейският съд в Страсбург осъди България за гибелта на 15 деца в село Джурково. Тогава, през 1997 година, първият отговор на Министерството на труда и обществената политика на обезверените молби от страна на директорката Стефка Николова пристигна през април. Когато върху дребните гробове в селското гробище към този момент беше поникнала трева.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ