Родната полиция и прокуратура ни пазят, ама друг път
Текстът е от седмичния бюлетин на Института за пазарна стопанска система.
В края на юли 2016 година в баварския град Ансбах сириецът Мохамед Далил взривява себе си и ранява още 15 души със самоделна бомба. Във видеото, което самичък е записал, той заявява своята преданост към Ислямска страна (ИД).
На 22 март 2016 година в Брюксел вследствие на три самоубийствени бомбени атентата умират над 30 и са ранени над 300 жители. Още същата година белгийският съд се произнася с неоправдателна присъда (лишаване от независимост за период от 7 години) за Халед Хатаб - сириец с белгийско поданство - за съучастничество в терористична активност. Отговорността за нападението е поета от ИД.
Какво е общото сред двамата, с изключение на Ислямска страна? Друга страна – България.
Първият би трябвало да бъде върнат в България по регламента " Дъблин ", по силата на който първата страна членка, пред която е подадена молба за интернационална протекция, е способена за разглеждането ѝ. В съответния случай това е България. Това значи, че молбата за протекция на сириеца е записана от Държавната организация за бежанците у нас. От това пък следва, че българските управляващи сигурно записват лицето, а представители на Държавната организация за национална сигурност (ДАНС) водят сказка, само че не се усъмняват в него. Във втория случай сириецът с белгийско поданство бяга от правораздаването в Белгия като по пътя за Сирия (накъдето се е запътил) минава необезпокоявано през България. Хванат е чак от турските управляващи.
Примерите са илюстративни, а не изчерпателни. Те разкриват
неналичието на потенциал на българските правоохранителни органи да се оправят с съответна опасност –
откриването на симптомите/проявленията на достоверната радикализация и набирането на обвързвана с това информация.
Когато към горното се добави и друга присъща за родната полиция и прокуратура линия – зрелищните конюнктурни акции за реклама, се стига до институционалната и социална нервност, завихрила се към 16-годишния възпитаник от Пловдив. (И в този случай още веднъж следим разминаване на информацията по отношение на редица обстоятелства. Така да вземем за пример един път Гешев твърди, че сигналът за готвеното нахлуване е подаден от непосредствен до фамилията източник, повторно юристът на момчето показва, че сигналът е подаден от бащата и трети път прокурор Милева оповестява, че родители са помогнали доста, само че " информацията, в началото добита, е за радикализация и тя не е подадена от тях ".) Друг въпрос е, че прекомерно постоянно се оказва, че в началото изнесените обстоятелства се разграничават от действително откритите, а в същото време методът нарушава презумпцията за невиновност (за което България неколкократно е наказана пред Европейския съд за правата на човека).
Но да се върнем към пловдивския младеж - по информация от медиите профилираната прокуратура е повдигнала обвиняване за тероризъм против него. Така жълтите медии
трансформират един малолетен (не без помощта на проверяващите органи) в нещо като мечка на панаир,
в която част от обществото вижда очевидна опасност, а друга изпитва жалост и го възприема като жертва – категория, използвана и от самата прокуратура (Все още обаче не е ясно по какъв начин прокуратурата по едно и също време приема момчето за жертва, а дружно с това апелира мярката за неотклонение " контрол от контрольор на детска педагогическа стая " и желае да му бъде наложена по-строга). И двете крайности обаче са нездравословни. Освен че се плъзгат по повърхността, водят до мощна поляризация на мненията, в която обективната истина неизбежно се губи. А в последна сметка само съдът, с влезнала в действие присъда, може да открие тази истина. Освен това статутът на жертва основава удобни условия за инструментализиране на тази жертва за дадена цел. Именно това се случва и с пловдивския юноша.
Протестът на пловдивските публицисти, мнението на Асоциацията на европейските публицисти – България, както и обособени публикации демонстрират, че имунната система на журналистическата колегия към момента работи. Тя изобличи институционалните и журналистически недъзи. Бързо стана ясно, че когато става дума за малолетни и тяхната идентичност по време на следствие, сходни произволи и необузданост с правото са не просто неприемливи и укорими, те са противозаконни.
Докато тече това изобличаване обаче,
прокуратурата и службите за сигурност вършат това, което вършат постоянно, когато са сгазили лука.
Първо, не поемат отговорност, а търсят поддръжка от този, който еднолично взема решение всички значими въпроси в страната – министър председателят. Той, несъмнено, ги поддържа, смъмряйки леко публицистите. Второ, употребяват случая (инструментализират жертвата за личния си дневен ред), с цел да оповестят, че страната ще основава " антитерористични центрове ". Почти в един глас за това заговарят и министър председателят, и основният прокурор и неговият заместител, и министърът на вътрешните работи.
Подобно предложение демонстрира институционалното изтощение на останалите органи, в чиито пълномощия влиза битката с проведената престъпност и тероризма, да се оправят с сходен проблем. А те не са малко – ДАНС, ГДБОП, прокуратура (особено специализираната), Министерство на вътрешните работи. На всичко от горната страна към ДАНС има основан и Национален контратерористичен център. Освен институционална обезпеченост има и законодателна такава, която се добавя и от разнообразни стратегически документи. През 2017 година е признат Национален проект за противопоставяне на тероризма. Той планува, че " министерствата и ведомствата, виновни за неговото осъществяване, регионалните шефове и кметовете на общини, притежателите или операторите на стратегически обекти, които са от голяма важност за националната сигурност, изготвят свои проекти за противопоставяне на тероризма ". В него е написан и логаритъм на деяние при положение на постъпване на информация за образуване или настъпване на терористична офанзива.
Предвид възпалението към пловдивския случай, не наподобява някой да е чел проекта.
Така за следващ път страната наподобява, че ще основава нови структури със съмнителна успеваемост, вместо да укрепи потенциала на към този момент съществуващи органи със същите, ясно открити функционалности. Но пък това не е оригиналност – историята със основаването на Специализирания углавен съд и профилираната прокуратура, и с антикорупционната комисия - КПКОНПИ, се повтаря.
В края на юли 2016 година в баварския град Ансбах сириецът Мохамед Далил взривява себе си и ранява още 15 души със самоделна бомба. Във видеото, което самичък е записал, той заявява своята преданост към Ислямска страна (ИД).
На 22 март 2016 година в Брюксел вследствие на три самоубийствени бомбени атентата умират над 30 и са ранени над 300 жители. Още същата година белгийският съд се произнася с неоправдателна присъда (лишаване от независимост за период от 7 години) за Халед Хатаб - сириец с белгийско поданство - за съучастничество в терористична активност. Отговорността за нападението е поета от ИД.
Какво е общото сред двамата, с изключение на Ислямска страна? Друга страна – България.
Първият би трябвало да бъде върнат в България по регламента " Дъблин ", по силата на който първата страна членка, пред която е подадена молба за интернационална протекция, е способена за разглеждането ѝ. В съответния случай това е България. Това значи, че молбата за протекция на сириеца е записана от Държавната организация за бежанците у нас. От това пък следва, че българските управляващи сигурно записват лицето, а представители на Държавната организация за национална сигурност (ДАНС) водят сказка, само че не се усъмняват в него. Във втория случай сириецът с белгийско поданство бяга от правораздаването в Белгия като по пътя за Сирия (накъдето се е запътил) минава необезпокоявано през България. Хванат е чак от турските управляващи.
Примерите са илюстративни, а не изчерпателни. Те разкриват
неналичието на потенциал на българските правоохранителни органи да се оправят с съответна опасност –
откриването на симптомите/проявленията на достоверната радикализация и набирането на обвързвана с това информация.
Когато към горното се добави и друга присъща за родната полиция и прокуратура линия – зрелищните конюнктурни акции за реклама, се стига до институционалната и социална нервност, завихрила се към 16-годишния възпитаник от Пловдив. (И в този случай още веднъж следим разминаване на информацията по отношение на редица обстоятелства. Така да вземем за пример един път Гешев твърди, че сигналът за готвеното нахлуване е подаден от непосредствен до фамилията източник, повторно юристът на момчето показва, че сигналът е подаден от бащата и трети път прокурор Милева оповестява, че родители са помогнали доста, само че " информацията, в началото добита, е за радикализация и тя не е подадена от тях ".) Друг въпрос е, че прекомерно постоянно се оказва, че в началото изнесените обстоятелства се разграничават от действително откритите, а в същото време методът нарушава презумпцията за невиновност (за което България неколкократно е наказана пред Европейския съд за правата на човека).
Но да се върнем към пловдивския младеж - по информация от медиите профилираната прокуратура е повдигнала обвиняване за тероризъм против него. Така жълтите медии
трансформират един малолетен (не без помощта на проверяващите органи) в нещо като мечка на панаир,
в която част от обществото вижда очевидна опасност, а друга изпитва жалост и го възприема като жертва – категория, използвана и от самата прокуратура (Все още обаче не е ясно по какъв начин прокуратурата по едно и също време приема момчето за жертва, а дружно с това апелира мярката за неотклонение " контрол от контрольор на детска педагогическа стая " и желае да му бъде наложена по-строга). И двете крайности обаче са нездравословни. Освен че се плъзгат по повърхността, водят до мощна поляризация на мненията, в която обективната истина неизбежно се губи. А в последна сметка само съдът, с влезнала в действие присъда, може да открие тази истина. Освен това статутът на жертва основава удобни условия за инструментализиране на тази жертва за дадена цел. Именно това се случва и с пловдивския юноша.
Протестът на пловдивските публицисти, мнението на Асоциацията на европейските публицисти – България, както и обособени публикации демонстрират, че имунната система на журналистическата колегия към момента работи. Тя изобличи институционалните и журналистически недъзи. Бързо стана ясно, че когато става дума за малолетни и тяхната идентичност по време на следствие, сходни произволи и необузданост с правото са не просто неприемливи и укорими, те са противозаконни.
Докато тече това изобличаване обаче,
прокуратурата и службите за сигурност вършат това, което вършат постоянно, когато са сгазили лука.
Първо, не поемат отговорност, а търсят поддръжка от този, който еднолично взема решение всички значими въпроси в страната – министър председателят. Той, несъмнено, ги поддържа, смъмряйки леко публицистите. Второ, употребяват случая (инструментализират жертвата за личния си дневен ред), с цел да оповестят, че страната ще основава " антитерористични центрове ". Почти в един глас за това заговарят и министър председателят, и основният прокурор и неговият заместител, и министърът на вътрешните работи.
Подобно предложение демонстрира институционалното изтощение на останалите органи, в чиито пълномощия влиза битката с проведената престъпност и тероризма, да се оправят с сходен проблем. А те не са малко – ДАНС, ГДБОП, прокуратура (особено специализираната), Министерство на вътрешните работи. На всичко от горната страна към ДАНС има основан и Национален контратерористичен център. Освен институционална обезпеченост има и законодателна такава, която се добавя и от разнообразни стратегически документи. През 2017 година е признат Национален проект за противопоставяне на тероризма. Той планува, че " министерствата и ведомствата, виновни за неговото осъществяване, регионалните шефове и кметовете на общини, притежателите или операторите на стратегически обекти, които са от голяма важност за националната сигурност, изготвят свои проекти за противопоставяне на тероризма ". В него е написан и логаритъм на деяние при положение на постъпване на информация за образуване или настъпване на терористична офанзива.
Предвид възпалението към пловдивския случай, не наподобява някой да е чел проекта.
Така за следващ път страната наподобява, че ще основава нови структури със съмнителна успеваемост, вместо да укрепи потенциала на към този момент съществуващи органи със същите, ясно открити функционалности. Но пък това не е оригиналност – историята със основаването на Специализирания углавен съд и профилираната прокуратура, и с антикорупционната комисия - КПКОНПИ, се повтаря.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ