Учебниците, паметта и историята
Текстът е от портала " Култура ".
Поддържаме повече от сложни връзки с предишното и абсурдът с учебниците по история за десети клас го потвърди. Преди да дам съответните образци по какъв начин, може би е редно да се опитам да обясня за какво е по този начин.
Първият проблем е с паметта – групова, само че и самостоятелна. Как помним близкото минало – на Народна република България и на прехода? Всички ние – освен историците, създателите на учебници или учителите на децата ни. Съответно: по какъв начин да се съвмести в едно паметта за закононарушения, вини и контузии от близкото минало, явно разбунваща и отваряща рани измежду конфликтни групи в обществото, където от десетилетия се води " война на спомените "? И още: по какъв начин обстоятелствата, по какъв начин събитията, случили се преди седемдесет, петдесет, а и тридесет години в България, да влязат в учебника по история и да се навържат в роман, разбираем и за десетокласници?
Вторият проблем е не малко основен: по какъв начин учебницитенормализират предишното предвид на сегашното. Веднага желая да уточня, че въобще нямам поради реидеологизация на историята, сходна с писането на учебници по времето на комунизма. В случая последвам методологията на нашия съотечественик Цветан Тодоров, който в книгата си " Памет за злото, изкушения на положителното " слага тези проблеми таман предвид на учебниците. Цветан Тодоров търси оня модус на писането на предишното (историята е постоянно конструкция), тъй че то да бъде урок, а не отплата, само че в същото време – да бъде достоверна памет, а не давност. Затова измежду доста вероятни памети за тоталитаризмите, за нацизма и комунизма, той извежда казуса за справедливата памет, за паметта-образец, която би трябвало да надделее над личностни или политически пристрастия.
Особено предлагам тази книга на някои създатели на учебници, разпалено отстояващи тези дни тезата, че и те като историци имат право на своите си политически пристрастия. В персонално качество, да. Демокрацията им подсигурява това право. Но е повече от несъмнено, че по този начин те помнят " това време ", по този начин то е част от тях. И надлежно, в случай че използваме една формула на френския историк Марк Феро, те постановат " безмълвие, обвързвано с правилото на легитимността ".
Само че в тази ситуация спорим не за дадена публикация, монография, за персонален или професионален мироглед.
Спорим за оценката на комунистическото минало
което трийсет години след 1989 година към този момент би трябвало да е придобило чертите на от малко малко " консенсусен роман ", с цел да може да влезе в учебниците по история. Спорим за оценки на тоталитарната система, която (пак ще изтъквам Цветан Тодоров), " твърдеше, че пази Човека, само че принасяше в жертва хора " – " за нас " враговете на народа " не са човешки същества ". За това спорим сега.
Спорим за учебника по история за десети клас. И за това какво биха разбрали от него учениците, за " клопките на паметта ", които ги дебнат на едно или друго място.
За да бъда по-конкретен и да спра с теоретизацията, разтварям учебника по история за десети клас на издателство " Булвест ", чиято " модерна част " разбуни най-вече разногласия.
Първото усещане е, че в раздела " България след Втората международна война да 1989 година " (с създател проф. Евгения Калинова) методологическата рамка, препоръчана за интервала 1944–1989 година, е общо взето спазена. Описана е тоталитарната страна в България, приказва се за всеобщите репресии и съветизацията на страната, в рубриката " Речник " е обяснено какво са лагерите (ТВО) и така нататък
Ала дяволът е в детайлите
И не щеш ли още в първите страници на раздела (с.305) погледът ми попада на рубриката " Когато обстоятелствата приказват ". А там четем следното: " Още в първите дни след 9 септември 1944 година стартират арести на хора, принадлежали към локалните органи на властта, полицията и жандармерията. Българска работническа партия насърчава репресиите като възмездие поради убийствата на нейни фрагменти в предходния интервал, само че ги употребява и за кавга с политическите съперници ".
Смущаващото в тази ситуация е, че репресиите в " кървавата есен на 1944 година " се свеждат единствено до " хора, принадлежали към локалните органи на властта, полицията и жандармерията ". Такива ли обаче са " обстоятелствата "? А многото избити публицисти и интелектуалци – като Данаил Крапчев или Йордан Бадев? А десетките свещеници и духовници? Те къде остават? В коя рубрика попада примерно казусът на писателя хуморист Борис Руменов (Борю Зевзека), погубен в Радио София от пролетарския стихотворец Станислав Вихров, който след това признава, че го сбъркал с Елин Пелин, който в действителност желал да ликвидира?
Имаме ли тогава подозрения по какъв начин учениците в десети клас, при по този начин заложената " фактология ", ще отговорят на заложения по-долу въпрос " за работа в клас ": Срещу кого са ориентирани репресиите? Обяснете за какво.
Ясно е по какъв начин ще отговорят. Ще повторят нещо от рода, че очевидно е имало някакви отмъщения " око за око и зъб за зъб ". И ще се кокорят по-сетне, когато в главата за " Българската просвета и новите технологии през втората половина на ХХ век " (с.336) ни в чеп, ни в ръкав съзрат фотографията на карикатуриста Райко Алексиев, за който е маркирано, че е " жертва на репресиите през есента на 1944 година ". Нали, следвайки логиката на ревюто, жертви бяха единствено кметове, регионални шефове, служители на реда и жандармеристи, а пък в този момент изниква и някакъв си там карикатурист? И забележете, въпросът е даден с напътствието: Потърсете информация и обсъдете в клас за какво е премахнат отвластта.
Извинете, само че в случай че учениците би трябвало сами да търсят обстоятелствата (навярно в " Уикипедия " ), за какво е тогава учебникът? И посредством разискване в клас ли ще се обясни ориста на едно от най-острите пера в българската подигравка, трансфорат в " парче месо " посредством побоища в Дома на слепите от видни дейци на комунистическата власт?
Най-скръбното е, че в обяснението си до МОН издателство " Булвест " се базира таман на съществуването на фотографията на Райко Алексиев и дадената " задача в клас ", като доказателство, че са били отметнати " репресиите против интелигенцията ".
Вярно, по-надолу се приказва за неразрешени пиеси на Валери Петров и Недялко Йорданов, за спрени филми на Бинка Желязкова и Христо Ганев, за унищожаването на " Люти чушки " на Радой Ралин и Борис Димовски. Но в споменаването за дарованията, излезли в интервала на либерализацията (Константин Павлов, Стефан Цанев), не се обелва нито дума за десетилетния идеологическия тормоз над Константин Павлов, унищожил живота на един от най-големите български поети от втората половина от ХХ в.
Да, в действителност, цитира се фрагмент от есе на Георги Марков за превратните връзки власт–интелигенция, само че представянето му като " Личност от епохата " приключва със смайващата дефиниция, че " умира след нападение, за което и през днешния ден има разнопосочни версии ".
Обяснението, което ни се дава, е, че това бил " уравновесен метод към обстоятелствата ". Всяко нещо трябвало да се покаже с плюсовете и минусите.
Добре, по този начин да бъде. Но къде тогава са " минусите " в представянето на активността на Людмила Живкова, за която се пеят само дитирамби, че " отваря българската просвета към света "? Аз най-малко не откривам такива.
Напротив. Следвайки образователния материал, десетокласниците би трябвало трайно да усвоят " обстоятелството ", че " людмилието " (както го наричаше Вера Мутафчиева) е последният златен век на българската просвета.
Къде, запитвам отново, са " минусите " в " плюсовете " в рубриката " Още за самодейностите на Людмила Живкова "? Откъдето научаваме само следното:
" Те (инициативите – б.м.) целят да бележит античните корени на българската просвета и да я разпространяват в чужбина. Най-значими са изложбите на тракийски съкровища, български икони, средновековно и модерно българско изкуство. Живкова има заслуга за основаването на Галерията за задгранично изкуство в София, на Националната гимназия за антични езици и култури, за изграждане на Националния замък на културата. По нейна самодейност в България са показани стратегии за творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и други и се организира Международната детска асамблея " Знаме на мира ".
Следват въпросите за " работа в клас ": Как бихте оценили културната политика, свързанас името на Л. Живкова? Кои фактори са я направиливъзможна? Сравнете постигнатото с предходнитепериоди.
Оркестърът свири туш и следват овации. А ние се връщаме в детството си, когато се спускаха средношколски реферати за " ролята на всестранно развитата персона в развитото социалистическо общество " и на ролята на други Живкова в него. При това в комбиниране с " огнените ѝ вихри " и конските опашки по ренационализацията на " 1300 години България ", подготвила прочее " Възродителния развой ".
Критичните маркери към наличието на този учебник не са по никакъв начин малко.
Ала не мога да пропусна една ехидна записка на с.316. Става дума за раздела " България и всестранното доближаване със Съюз на съветските социалистически републики ", където се споделя, че Тодор Живков в края на 1963 година в действителност предлага на Никита Хрушчов " всестранно сплотяване и в вероятност обединение на страната (ни) със Съюз на съветските социалистически републики ". Ала най-отдолу на учениците е сервирано следното резюме: " След 1989 година епизодът е медийно представян като опит за преобразяване на България в " 16-а република " на Съюз на съветските социалистически републики ".
След което " почтено " се слагат следните въпроси на учениците: Как оценявате предложениетона Т. Живков от 1963 г.от гледнаточка на националните интересина България? Аргументирайте отговора си.
Извинявайте, само че това е
" идеологическа причина ", обезсилваща историческата истина.
И е в действителност неприемливо
Както неприемливи са и други " размивания " в историческия роман на прехода, които прави проф. Искра Баева в идващия раздел – " България след 1989 година ". Имам поради оценките, дадени на много противоречиви фигури като Андрей Луканов или Жан Виденов. Ала за тях липсват " разнопосочни версии ".
Кой е Андрей Луканов (1938–1996)? Роден е в Москва. Завършва интернационалните връзки в Съветскиясъюз. Представя България в Организация на обединените нации и вСИВ, а през 1989 година обезпечава руската помощ за отстраняването на Тодор Живков от властта. Съдействаза трансформацията на Българска комунистическа партия в Българска социалистическа партия иза въвеждането на политическия плурализъм в България. Оглавява първите две държавни управления на прехода – отфевруари до ноември 1990 година Принуден е да подаде оставка под натиска на профсъюзите. На 2 октомври1996 година е убит от наемен убиецпред дома си.
Така ли е, или не е по този начин? Представете си по какъв начин дете, родено през 2002–2003 година, чете тази биографична информация. Какво ще научи от нея? Че Луканов е политикът, направил " българския преход ", основател на политическия плурализъм, който, неразбираемо за какво, някакви, евентуално нездравословни, " профсъюзи " (?), са предиздвикали да се отдръпна, вместо да довърши начертания от него " равномерен преход ", пояснен на друго място.
Да е имало някаква " Луканова зима " – този първи и паметен потрес на българския преход, белязал първата вълна на миграция от страната? И кой убива Луканов? Да не би той да става жертва на някакъв трагичен случай, или върху него се стоварват силите на конструирания от него " равномерен преход "? Децата най-вероятно сами ще би трябвало да търсят в интернет отговорите или отново да питат у дома, като едни ще им кажат едно, а други – друго. Ама нали историята е таман това – " живот в плюсове и минуси ", както бе озаглавил записките си първият и паметен председател/президент на Републиката Петър Младенов.
И по този начин си идваме на думата за " танковата касета " – дали е " най-добре танковете да дойдат " или " Станко да пристигна ". На с.348 в учебника Петър Младенов е показан изсъхнало като " Личност на епохата " – политик и общественик, написал остро писмо против Тодор Живков и наследил го на постовете му.
Ала на идната страница имаме " Още за танковата имитация ": На митинга от 14 декември 1989 година поискват анулация на чл.1 от Конституцията. П. Младенов се пробва да успокои множеството, само че не желаят да го чуят и той споделя на близките думи, снимани от Евгений Михайлов. След половин година в избирателен клип на Съюз на демократичните сили проехтява записът с фразата: " По-добре е танковете да дойдат ". Избухва скандал, от Българска социалистическа партия оспорват достоверността на записа и настояват, че Младенов е споделил: " По-добре е Станко (Тодоров – ръководител на НС) да пристигна ". Споровете не престават и до през днешния ден.
Кои " поискват анулация на чл.1 от Конституцията ", не излиза наяве. Съвременниците и хората като мен, студенти тогава, които бяхме на площада, знаем. Учениците обаче би трябвало деликатно да прочетат предната страница, инак подтекстът изцяло ще им избяга. Но още по-екзотично е обобщението за " разногласията, които не престават и до през днешния ден ". Поради което и на учениците се предлага сами да " допишат историята ", както е във френския " нов разказ ", където в една своя книга нобелистът Клод Симон оставя за задачата една бяла страница.
Посланието към учениците в десети клас е следното: Коя теза за " танковата имитация " приемате?Аргументирайте се. Както се споделяше в една известна телевизионна игра – опциите са " петдесет на петдесет ".
Ала в тази ситуация на Жан Виденов тези благоприятни условия са даже още по-малко.
Кой е Жан Виденов? Роден в Пловдив, приключва външна търговия в Москва и работи в ДКМС (Димитровски комунистически юношески съюз). През 1990 година става народен представител във Велико народно събрание от листата на Българска социалистическа партия, а през декември 1991 година е определен за ръководител на партията. Става министър-председател в миг, когато пред България стоят доста провокации, а държавното управление му се пробва да задоволи упованията за " по-плавен " преход. Той не съумява и през есента на 1996 година против него се афишират множеството политически сили, през декември 1996 година подава оставка като министър председател и като ръководител на партията и се отдръпва от политиката.
Опитал се индивидът да направи нещо, когато пред страната стоели " доста провокации ", но не съумял. Попречили му " множеството политически сили ", които провалили " по-плавния преход ". Злосторници в никакъв случай не липсват! Какво, съгласно вас, ще схванат учениците от това изложение на ръководството на Жан Виденов? За най-големия призрачен сън в най-новата българска история, за ужаса на хиперинфлацията – 3– 4 000 лева за $ (в края на 1996–началото на 1997 г.), когато заплатите се свиха до 5-6 $? За последния и най-крупен банкрут на България, провокиран от икономическата стратегия на Виденов за " възкръсване на производството "?
И по какъв начин ще отговорят съгласно вас на въпросите, заложени от авторката на учебника, която по времето на Виденов е член на Висшия съвет на Българска социалистическа партия и интензивно поддържа описаната от него политика: Кои ограничения на държавното управление му стоят зад определението " по-плавен " преход? Възможен ли етакъв в българските условия? Аргументирайте се.
Струва ми се, че преди учениците, е редно да се аргументират историците.
Вярно е, че при започване на прехода историята небрежно бе разграничена на " алена " и " синя ", на " лява " и " дясна ".
Трийсет години след 1989 година ми се коства обаче безумно да вкарваме в оборот такива учебници, пък всеки преподавател (или родител) да избира каква история ще учи детето му.
Поддържаме повече от сложни връзки с предишното и абсурдът с учебниците по история за десети клас го потвърди. Преди да дам съответните образци по какъв начин, може би е редно да се опитам да обясня за какво е по този начин.
Първият проблем е с паметта – групова, само че и самостоятелна. Как помним близкото минало – на Народна република България и на прехода? Всички ние – освен историците, създателите на учебници или учителите на децата ни. Съответно: по какъв начин да се съвмести в едно паметта за закононарушения, вини и контузии от близкото минало, явно разбунваща и отваряща рани измежду конфликтни групи в обществото, където от десетилетия се води " война на спомените "? И още: по какъв начин обстоятелствата, по какъв начин събитията, случили се преди седемдесет, петдесет, а и тридесет години в България, да влязат в учебника по история и да се навържат в роман, разбираем и за десетокласници?
Вторият проблем е не малко основен: по какъв начин учебницитенормализират предишното предвид на сегашното. Веднага желая да уточня, че въобще нямам поради реидеологизация на историята, сходна с писането на учебници по времето на комунизма. В случая последвам методологията на нашия съотечественик Цветан Тодоров, който в книгата си " Памет за злото, изкушения на положителното " слага тези проблеми таман предвид на учебниците. Цветан Тодоров търси оня модус на писането на предишното (историята е постоянно конструкция), тъй че то да бъде урок, а не отплата, само че в същото време – да бъде достоверна памет, а не давност. Затова измежду доста вероятни памети за тоталитаризмите, за нацизма и комунизма, той извежда казуса за справедливата памет, за паметта-образец, която би трябвало да надделее над личностни или политически пристрастия.
Особено предлагам тази книга на някои създатели на учебници, разпалено отстояващи тези дни тезата, че и те като историци имат право на своите си политически пристрастия. В персонално качество, да. Демокрацията им подсигурява това право. Но е повече от несъмнено, че по този начин те помнят " това време ", по този начин то е част от тях. И надлежно, в случай че използваме една формула на френския историк Марк Феро, те постановат " безмълвие, обвързвано с правилото на легитимността ".
Само че в тази ситуация спорим не за дадена публикация, монография, за персонален или професионален мироглед.
Спорим за оценката на комунистическото минало
което трийсет години след 1989 година към този момент би трябвало да е придобило чертите на от малко малко " консенсусен роман ", с цел да може да влезе в учебниците по история. Спорим за оценки на тоталитарната система, която (пак ще изтъквам Цветан Тодоров), " твърдеше, че пази Човека, само че принасяше в жертва хора " – " за нас " враговете на народа " не са човешки същества ". За това спорим сега.
Спорим за учебника по история за десети клас. И за това какво биха разбрали от него учениците, за " клопките на паметта ", които ги дебнат на едно или друго място.
За да бъда по-конкретен и да спра с теоретизацията, разтварям учебника по история за десети клас на издателство " Булвест ", чиято " модерна част " разбуни най-вече разногласия.
Първото усещане е, че в раздела " България след Втората международна война да 1989 година " (с създател проф. Евгения Калинова) методологическата рамка, препоръчана за интервала 1944–1989 година, е общо взето спазена. Описана е тоталитарната страна в България, приказва се за всеобщите репресии и съветизацията на страната, в рубриката " Речник " е обяснено какво са лагерите (ТВО) и така нататък
Ала дяволът е в детайлите
И не щеш ли още в първите страници на раздела (с.305) погледът ми попада на рубриката " Когато обстоятелствата приказват ". А там четем следното: " Още в първите дни след 9 септември 1944 година стартират арести на хора, принадлежали към локалните органи на властта, полицията и жандармерията. Българска работническа партия насърчава репресиите като възмездие поради убийствата на нейни фрагменти в предходния интервал, само че ги употребява и за кавга с политическите съперници ".
Смущаващото в тази ситуация е, че репресиите в " кървавата есен на 1944 година " се свеждат единствено до " хора, принадлежали към локалните органи на властта, полицията и жандармерията ". Такива ли обаче са " обстоятелствата "? А многото избити публицисти и интелектуалци – като Данаил Крапчев или Йордан Бадев? А десетките свещеници и духовници? Те къде остават? В коя рубрика попада примерно казусът на писателя хуморист Борис Руменов (Борю Зевзека), погубен в Радио София от пролетарския стихотворец Станислав Вихров, който след това признава, че го сбъркал с Елин Пелин, който в действителност желал да ликвидира?
Имаме ли тогава подозрения по какъв начин учениците в десети клас, при по този начин заложената " фактология ", ще отговорят на заложения по-долу въпрос " за работа в клас ": Срещу кого са ориентирани репресиите? Обяснете за какво.
Ясно е по какъв начин ще отговорят. Ще повторят нещо от рода, че очевидно е имало някакви отмъщения " око за око и зъб за зъб ". И ще се кокорят по-сетне, когато в главата за " Българската просвета и новите технологии през втората половина на ХХ век " (с.336) ни в чеп, ни в ръкав съзрат фотографията на карикатуриста Райко Алексиев, за който е маркирано, че е " жертва на репресиите през есента на 1944 година ". Нали, следвайки логиката на ревюто, жертви бяха единствено кметове, регионални шефове, служители на реда и жандармеристи, а пък в този момент изниква и някакъв си там карикатурист? И забележете, въпросът е даден с напътствието: Потърсете информация и обсъдете в клас за какво е премахнат отвластта.
Извинете, само че в случай че учениците би трябвало сами да търсят обстоятелствата (навярно в " Уикипедия " ), за какво е тогава учебникът? И посредством разискване в клас ли ще се обясни ориста на едно от най-острите пера в българската подигравка, трансфорат в " парче месо " посредством побоища в Дома на слепите от видни дейци на комунистическата власт?
Най-скръбното е, че в обяснението си до МОН издателство " Булвест " се базира таман на съществуването на фотографията на Райко Алексиев и дадената " задача в клас ", като доказателство, че са били отметнати " репресиите против интелигенцията ".
Вярно, по-надолу се приказва за неразрешени пиеси на Валери Петров и Недялко Йорданов, за спрени филми на Бинка Желязкова и Христо Ганев, за унищожаването на " Люти чушки " на Радой Ралин и Борис Димовски. Но в споменаването за дарованията, излезли в интервала на либерализацията (Константин Павлов, Стефан Цанев), не се обелва нито дума за десетилетния идеологическия тормоз над Константин Павлов, унищожил живота на един от най-големите български поети от втората половина от ХХ в.
Да, в действителност, цитира се фрагмент от есе на Георги Марков за превратните връзки власт–интелигенция, само че представянето му като " Личност от епохата " приключва със смайващата дефиниция, че " умира след нападение, за което и през днешния ден има разнопосочни версии ".
Обяснението, което ни се дава, е, че това бил " уравновесен метод към обстоятелствата ". Всяко нещо трябвало да се покаже с плюсовете и минусите.
Добре, по този начин да бъде. Но къде тогава са " минусите " в представянето на активността на Людмила Живкова, за която се пеят само дитирамби, че " отваря българската просвета към света "? Аз най-малко не откривам такива.
Напротив. Следвайки образователния материал, десетокласниците би трябвало трайно да усвоят " обстоятелството ", че " людмилието " (както го наричаше Вера Мутафчиева) е последният златен век на българската просвета.
Къде, запитвам отново, са " минусите " в " плюсовете " в рубриката " Още за самодейностите на Людмила Живкова "? Откъдето научаваме само следното:
" Те (инициативите – б.м.) целят да бележит античните корени на българската просвета и да я разпространяват в чужбина. Най-значими са изложбите на тракийски съкровища, български икони, средновековно и модерно българско изкуство. Живкова има заслуга за основаването на Галерията за задгранично изкуство в София, на Националната гимназия за антични езици и култури, за изграждане на Националния замък на културата. По нейна самодейност в България са показани стратегии за творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и други и се организира Международната детска асамблея " Знаме на мира ".
Следват въпросите за " работа в клас ": Как бихте оценили културната политика, свързанас името на Л. Живкова? Кои фактори са я направиливъзможна? Сравнете постигнатото с предходнитепериоди.
Оркестърът свири туш и следват овации. А ние се връщаме в детството си, когато се спускаха средношколски реферати за " ролята на всестранно развитата персона в развитото социалистическо общество " и на ролята на други Живкова в него. При това в комбиниране с " огнените ѝ вихри " и конските опашки по ренационализацията на " 1300 години България ", подготвила прочее " Възродителния развой ".
Критичните маркери към наличието на този учебник не са по никакъв начин малко.
Ала не мога да пропусна една ехидна записка на с.316. Става дума за раздела " България и всестранното доближаване със Съюз на съветските социалистически републики ", където се споделя, че Тодор Живков в края на 1963 година в действителност предлага на Никита Хрушчов " всестранно сплотяване и в вероятност обединение на страната (ни) със Съюз на съветските социалистически републики ". Ала най-отдолу на учениците е сервирано следното резюме: " След 1989 година епизодът е медийно представян като опит за преобразяване на България в " 16-а република " на Съюз на съветските социалистически републики ".
След което " почтено " се слагат следните въпроси на учениците: Как оценявате предложениетона Т. Живков от 1963 г.от гледнаточка на националните интересина България? Аргументирайте отговора си.
Извинявайте, само че това е
" идеологическа причина ", обезсилваща историческата истина.
И е в действителност неприемливо
Както неприемливи са и други " размивания " в историческия роман на прехода, които прави проф. Искра Баева в идващия раздел – " България след 1989 година ". Имам поради оценките, дадени на много противоречиви фигури като Андрей Луканов или Жан Виденов. Ала за тях липсват " разнопосочни версии ".
Кой е Андрей Луканов (1938–1996)? Роден е в Москва. Завършва интернационалните връзки в Съветскиясъюз. Представя България в Организация на обединените нации и вСИВ, а през 1989 година обезпечава руската помощ за отстраняването на Тодор Живков от властта. Съдействаза трансформацията на Българска комунистическа партия в Българска социалистическа партия иза въвеждането на политическия плурализъм в България. Оглавява първите две държавни управления на прехода – отфевруари до ноември 1990 година Принуден е да подаде оставка под натиска на профсъюзите. На 2 октомври1996 година е убит от наемен убиецпред дома си.
Така ли е, или не е по този начин? Представете си по какъв начин дете, родено през 2002–2003 година, чете тази биографична информация. Какво ще научи от нея? Че Луканов е политикът, направил " българския преход ", основател на политическия плурализъм, който, неразбираемо за какво, някакви, евентуално нездравословни, " профсъюзи " (?), са предиздвикали да се отдръпна, вместо да довърши начертания от него " равномерен преход ", пояснен на друго място.
Да е имало някаква " Луканова зима " – този първи и паметен потрес на българския преход, белязал първата вълна на миграция от страната? И кой убива Луканов? Да не би той да става жертва на някакъв трагичен случай, или върху него се стоварват силите на конструирания от него " равномерен преход "? Децата най-вероятно сами ще би трябвало да търсят в интернет отговорите или отново да питат у дома, като едни ще им кажат едно, а други – друго. Ама нали историята е таман това – " живот в плюсове и минуси ", както бе озаглавил записките си първият и паметен председател/президент на Републиката Петър Младенов.
И по този начин си идваме на думата за " танковата касета " – дали е " най-добре танковете да дойдат " или " Станко да пристигна ". На с.348 в учебника Петър Младенов е показан изсъхнало като " Личност на епохата " – политик и общественик, написал остро писмо против Тодор Живков и наследил го на постовете му.
Ала на идната страница имаме " Още за танковата имитация ": На митинга от 14 декември 1989 година поискват анулация на чл.1 от Конституцията. П. Младенов се пробва да успокои множеството, само че не желаят да го чуят и той споделя на близките думи, снимани от Евгений Михайлов. След половин година в избирателен клип на Съюз на демократичните сили проехтява записът с фразата: " По-добре е танковете да дойдат ". Избухва скандал, от Българска социалистическа партия оспорват достоверността на записа и настояват, че Младенов е споделил: " По-добре е Станко (Тодоров – ръководител на НС) да пристигна ". Споровете не престават и до през днешния ден.
Кои " поискват анулация на чл.1 от Конституцията ", не излиза наяве. Съвременниците и хората като мен, студенти тогава, които бяхме на площада, знаем. Учениците обаче би трябвало деликатно да прочетат предната страница, инак подтекстът изцяло ще им избяга. Но още по-екзотично е обобщението за " разногласията, които не престават и до през днешния ден ". Поради което и на учениците се предлага сами да " допишат историята ", както е във френския " нов разказ ", където в една своя книга нобелистът Клод Симон оставя за задачата една бяла страница.
Посланието към учениците в десети клас е следното: Коя теза за " танковата имитация " приемате?Аргументирайте се. Както се споделяше в една известна телевизионна игра – опциите са " петдесет на петдесет ".
Ала в тази ситуация на Жан Виденов тези благоприятни условия са даже още по-малко.
Кой е Жан Виденов? Роден в Пловдив, приключва външна търговия в Москва и работи в ДКМС (Димитровски комунистически юношески съюз). През 1990 година става народен представител във Велико народно събрание от листата на Българска социалистическа партия, а през декември 1991 година е определен за ръководител на партията. Става министър-председател в миг, когато пред България стоят доста провокации, а държавното управление му се пробва да задоволи упованията за " по-плавен " преход. Той не съумява и през есента на 1996 година против него се афишират множеството политически сили, през декември 1996 година подава оставка като министър председател и като ръководител на партията и се отдръпва от политиката.
Опитал се индивидът да направи нещо, когато пред страната стоели " доста провокации ", но не съумял. Попречили му " множеството политически сили ", които провалили " по-плавния преход ". Злосторници в никакъв случай не липсват! Какво, съгласно вас, ще схванат учениците от това изложение на ръководството на Жан Виденов? За най-големия призрачен сън в най-новата българска история, за ужаса на хиперинфлацията – 3– 4 000 лева за $ (в края на 1996–началото на 1997 г.), когато заплатите се свиха до 5-6 $? За последния и най-крупен банкрут на България, провокиран от икономическата стратегия на Виденов за " възкръсване на производството "?
И по какъв начин ще отговорят съгласно вас на въпросите, заложени от авторката на учебника, която по времето на Виденов е член на Висшия съвет на Българска социалистическа партия и интензивно поддържа описаната от него политика: Кои ограничения на държавното управление му стоят зад определението " по-плавен " преход? Възможен ли етакъв в българските условия? Аргументирайте се.
Струва ми се, че преди учениците, е редно да се аргументират историците.
Вярно е, че при започване на прехода историята небрежно бе разграничена на " алена " и " синя ", на " лява " и " дясна ".
Трийсет години след 1989 година ми се коства обаче безумно да вкарваме в оборот такива учебници, пък всеки преподавател (или родител) да избира каква история ще учи детето му.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ