Българският песимизъм
Текстът е от портала " Култура "
Непрекъснато се приказва за " черния скептицизъм " на българина, колкото и такива систематизирания на националния ни темперамент да са мъчно доказуеми. Автентично мерило за черногледството най-малко до ден сегашен не е намерено. Ала социологическите изследвания от години открояват – и то със обилни проценти (около 60-70 на сто) – обща наклонност към " асфалтиране " на виталния небосвод при огромна част от сънародниците ни. Сменят се единствено числата, само че заключенията на социолозите са неизменими: " ускорява се скептицизмът на българите ", " скептицизмът на българина гони връх " и така нататък (взимам случайни заглавия, обобщаващи последни изследвания, които " Евробарометър " сетне възпроизвежда). Дори най-новото проучване на " Тренд ", оповестено по-скоро като " оптимистична доктрина за нашия народ " – малко над половината от българите (52%) са оптимисти за развиването на България, до момента в който 39% са на противоположното мнение – се поразмива в другите възрастови дялове. Става ясно, че младите са най-много оптимисти (напълно обикновено и обяснимо), до момента в който с напредването на възрастта наклонността внезапно се обръща (особено след 70 години), а пък България е застаряваща страна.
Нагласи, изправящи ни пред все мъчителни въпроси:
– Защо сме недоволни от себе си и живота си?
– Само до недостиг и неналичието на пари ли опират нещата или аргументите са по-дълбоки?
– Индивидуален ли е казусът на българина или по-скоро групов – в невъзможността му за общественост?
Ето някои от питанията, които все си задаваме и очевидно ще продължим да си задаваме, до момента в който не настъпи поврат.
А обясненията, в най-общ тип, са също добре известни, само че допускат размисъл:
1) Българите постоянно са лъгани, те са народ с сложна историческа орис . Какви други да бъдат тогава с изключение на песимисти? Очевидно е, че (особено след комунизма) те мъчно са склонни да одобряват " козовете " за светлото бъдеще, което ги чака.
Затова лечението при нас не работи, макар потоците от думи и успокоения, с които запълнихме последния четвърт век. Продължаваме да живеем в предишното си и да се мислим за " изконно нещастни ", с убеждението, че няма и не е имало по-клет народ от нас на тази земя. Обясненията, че и други наши съседи са на същия хал, не сгряват сърцата ни. В диалозите на маса могат да се чуят какви ли не вменявания на исторически вини, в това число и на хан Аспарух, основал страна на толкоз " обрулено място ", т.е. на кръстопът. Така че " българският скептицизъм " е алена нишка, втъкана във вековете.
2) Проблемът на българите е синдромът на разделянето . Вината тук е отново историческа: създатели като Васил Златарски или Петър Мутафчиев намерено потеглят от двусъставността на българската нация (прабългари и славяни). Явно от този момент, та до момента живеем в трудно раздвояване. Вероятно всеки е оставал при " своето ": мъчно е да се избере сред кумиса на прабългарите и медовината на славяните, сред конската опашка и овчарската гега, а с времето са се добавили и други утежняващи съставни елементи. Не е ли това повода за края на Първото, че и на Второто българско царство – разпадът вътре постоянно е предшествал нашествието извън? За Третата българска страна по-добре да не приказваме, че на часа ще се изпокараме още преди съответно да сме посочили външния и вътрешен фактор.
И най-после, какво имаме през днешния ден – две или повече Българии: една изпод, друга от горната страна. " Умни и красиви " против " грозни и зли ", а сред тях – цялостен един бул. на добре асфалтирана измама, по който все крачим като че ли по формулата на Ленин – стъпка напред, две обратно. И в случай че предишното ни спъва, а сегашното ни дотяга, наподобява че бъдещето, с неяснотата си, напряко ни пречи. Такъв народ сме – помнещ за предишното, консумативен в сегашното и прекомерно нехаен към бъдещето.
3) Българите са песимисти, защото нямат задоволително доверие едни в други . Тъй се е поставила ориста им, по този начин са оцелявали през вековете поединично, такива сме и ние. Индивиди, мъчно формиращи общности. Песимизъм и обезверение, преминаващо в намерено съмнение.
Добре, българинът не има вяра на страната (тази " най-черна мащеха " ), не има вяра на управниците (които и да са те), ненавижда данъчните (тези " бирници " ), кмета, полицията и всевъзможни там институции. Ала за какво няма доверие в съседа си? И надлежно съседът в него? Явно и тук нещата са по-дълбоки. Другият (съседът) е също евентуална опасност, кой го знае какъв бандит е, по тази причина по-далеч от него. И тогава остава какво? Семейството, на което би трябвало най-малко да се има доверие. Въпреки че и там социологията в последно време съзира проблеми: отчуждение сред родители и деца, мъчно осмисляне на новите функции сред мъжа и дамата, в които нито тя е единствено до печката, нито той само печели пари.
Ама най-малко българинът е работлив, тук ще бележит някои – знае се това, че и потвърдено през вековете. Не опровергава ли туй изначалното ни обезверение? Някои споделят по този начин, други настояват друго. Известният български общественик и посланик Георги Кьосеиванов (1884-1960) да вземем за пример свидетелства пред журналиста Стефан Танев таман противоположното: " Българинът напълно не е работлив. Трудолюбива е българската жена, само че не и мъжът. Нашият служащ гледа на работата като служител, постоянно шмекерува. Мързелив е и селянинът. Спри се в някое на прилежащите на София села. Мизерия. Ако техните жители положат единствено малко труд, биха могли да живеят в благоденствие. " (Стефан Танев, Дневник, 1940 г.)
Ами в този момент? Говори по този начин, щото е бил политик, ще си рекат мнозина, а пък на политиците не трябва да се има вяра. Нали те са главният извор на българския скептицизъм.
4) България е страна на политиката и на политиката по предимство, което поражда скептицизъм . Твърдението може и да стряска, но си има учредения. Още след Освобождението, т.е. надалеч преди 1944 година, да не приказваме за 1989 година, излиза наяве, че в България се пробива посредством политиката и се печели от политиката. Казано с други думи: политиката носи в себе си опредметени преимущества, недостъпни за останалите по различен метод.
Българският модел е " етатистки ". Държавата си вре носа и където би трябвало, и където не би трябвало, което очевидно усилва общото обезверение. Държавният глава (монарх или не) наложително се бърка в военните доставки (срещу комисионна или не). Примери – колкото щете с всякакви афери от царстванията на Фердинанд или Борис, надалеч преди завръщането на Симеон Сакскобургготски (и договорката с външния дълг), и надалеч преди сегашните разногласия за " Грипен " -ите. Комунистическият интервал въобще не е изнасяне на казуса пред скоби, а е неговото " компресиране ": сливането за половин век на еднопартийно и политическо (със стопроцентовите привилегии от това) е контузия, от която днешното българско общество въобще не може да се съвземе, още повече когато вижда по какъв начин се възпроизвеждат по места същите партийно-родови йерархии.
5) Неприязънта сред " народ " и " хайлайф " (мислен като правоприемник на аристокрацията) е най-силното предизвикателство, пораждащо скептицизъм .
Нещо, което не датира от през вчерашния ден и през днешния ден, то е израз на дълбокия егалитаризъм на българина, нетърпящ обществени и йерархични разслоения. Особено остри, в тази връзка, са настроенията против " избраниците на народа ". Социологическите изследвания след 1989 година сочат фрапантна рецесия на съмнение към Народното събрание, преминаваща в трайна злоба към тези " нови елити ".
И въпреки всичко разлики има: по времето на Великото национално заседание бяха мощно недолюбвани " тези с брадите " (родната интелигенция), мислеща себе си за освен това от масите и за техен " лидер ". Затова в идващите два Народното събрание те бяха изметени от националния избор. После пристигна ред на ненавистта към " безжалостните реформатори ", сетне – към технократите и еврократите, които не приказват на езика на народа, а на някакъв " брюкселски " (както благоволи да се изрази актуалният държавен глава). Явно става дума за " вносен хайлайф ", от който народът тегли. И най-малко от два Народното събрание тези лица са на скамейката на историята. Оттогава нацията все си избира " хора от народа ", които приказват като индивида от кръчмата, държат се не по-скандално от него и евентуално мислят по подобен метод. Но пък в случай че се съди по приземения рейтинг на начеващия парламент, и тези " национални избраници " – на които и приказката им е приказка, и юнашкият им тип сякаш вдъхва доверие – отново са люто ненавистни на българския гласоподавател. И можем единствено да гадаем кого (какво) народът ще избере на тяхно място при едни последващи избори. Засега (поне) законът попречва гласуването за домашни любимци или неодушевени предмети, които биха вдъхнали политически оптимизъм на нацията.
Нещо повече, българският скептицизъм се удвоява, доколкото към този момент имаме освен " национален скептицизъм ", само че и " скептицизъм на елитите ".
За неприязънта на народа към този момент стана дума, затуй дано забележим нещата и от противоположната им страна: " материалът е неприятен " ; " 80% дебили ". Маса, дето за нищо не става и не ще да се " реформира ". Не желае промени, мечтае единствено да тъне в калта, дето се е родила.
Казано по-мениджърски: няма квалифицирана работна ръка, необразоваността пораства, нацията се стопява, а младите отпътуват.
Езикът на " елитите " обаче нервира. И то не с " аристократизма " си, тъй като в ръководството няма кой знае какви интелектуални върхове (което за гласоподавателите не е проблем), а нервира с претенцията си за " избраност ". Това в България не се прости.
6) Непреодолим ли е " българският скептицизъм "?
Донякъде да, доколкото е израз на от дълго време поставила се обстановка на трайно разделяне. Обществото е мощно политизирано на фона на повърхностната си аполитичност. И по едно и също време с това е надълбоко разединено, доколкото не вижда обща за нацията цел. Повсеместният диалог за корупцията и забележимият дефицит на правдивост още повече утежняват нещата. Онова, което липсва, са съответните решения. А таман тях сегашният " политически хайлайф " нито желае, нито е в положение да предложи, което в допълнение нагнетява общото обезверение.
В някакъв смисъл, в случай че използваме формулировката на френския социолог Марсел Гоше, " народът " вижда нещата в вероятност (съзира проблема), само че не вижда " детайлите " (решенията), до момента в който " елитът " съзира " детайлите " (решенията), само че няма нито волята, нито желанието (поради избрани обвързаности), с цел да промени цялостната вероятност. И по този начин диалогът сред управници и ръководени, оттатък изборния ден, се трансформира в разговор сред глухи и неми.
Затова и най-масовата партия в България е огромната партия на статуквото, която в множеството случаи не гласоподава, само че нейният ропот се усеща все по-ясно. И (при неналичието на смяна или алтернатива) някой ден той ще види бял свят.
Непрекъснато се приказва за " черния скептицизъм " на българина, колкото и такива систематизирания на националния ни темперамент да са мъчно доказуеми. Автентично мерило за черногледството най-малко до ден сегашен не е намерено. Ала социологическите изследвания от години открояват – и то със обилни проценти (около 60-70 на сто) – обща наклонност към " асфалтиране " на виталния небосвод при огромна част от сънародниците ни. Сменят се единствено числата, само че заключенията на социолозите са неизменими: " ускорява се скептицизмът на българите ", " скептицизмът на българина гони връх " и така нататък (взимам случайни заглавия, обобщаващи последни изследвания, които " Евробарометър " сетне възпроизвежда). Дори най-новото проучване на " Тренд ", оповестено по-скоро като " оптимистична доктрина за нашия народ " – малко над половината от българите (52%) са оптимисти за развиването на България, до момента в който 39% са на противоположното мнение – се поразмива в другите възрастови дялове. Става ясно, че младите са най-много оптимисти (напълно обикновено и обяснимо), до момента в който с напредването на възрастта наклонността внезапно се обръща (особено след 70 години), а пък България е застаряваща страна.
Нагласи, изправящи ни пред все мъчителни въпроси:
– Защо сме недоволни от себе си и живота си?
– Само до недостиг и неналичието на пари ли опират нещата или аргументите са по-дълбоки?
– Индивидуален ли е казусът на българина или по-скоро групов – в невъзможността му за общественост?
Ето някои от питанията, които все си задаваме и очевидно ще продължим да си задаваме, до момента в който не настъпи поврат.
А обясненията, в най-общ тип, са също добре известни, само че допускат размисъл:
1) Българите постоянно са лъгани, те са народ с сложна историческа орис . Какви други да бъдат тогава с изключение на песимисти? Очевидно е, че (особено след комунизма) те мъчно са склонни да одобряват " козовете " за светлото бъдеще, което ги чака.
Затова лечението при нас не работи, макар потоците от думи и успокоения, с които запълнихме последния четвърт век. Продължаваме да живеем в предишното си и да се мислим за " изконно нещастни ", с убеждението, че няма и не е имало по-клет народ от нас на тази земя. Обясненията, че и други наши съседи са на същия хал, не сгряват сърцата ни. В диалозите на маса могат да се чуят какви ли не вменявания на исторически вини, в това число и на хан Аспарух, основал страна на толкоз " обрулено място ", т.е. на кръстопът. Така че " българският скептицизъм " е алена нишка, втъкана във вековете.
2) Проблемът на българите е синдромът на разделянето . Вината тук е отново историческа: създатели като Васил Златарски или Петър Мутафчиев намерено потеглят от двусъставността на българската нация (прабългари и славяни). Явно от този момент, та до момента живеем в трудно раздвояване. Вероятно всеки е оставал при " своето ": мъчно е да се избере сред кумиса на прабългарите и медовината на славяните, сред конската опашка и овчарската гега, а с времето са се добавили и други утежняващи съставни елементи. Не е ли това повода за края на Първото, че и на Второто българско царство – разпадът вътре постоянно е предшествал нашествието извън? За Третата българска страна по-добре да не приказваме, че на часа ще се изпокараме още преди съответно да сме посочили външния и вътрешен фактор.
И най-после, какво имаме през днешния ден – две или повече Българии: една изпод, друга от горната страна. " Умни и красиви " против " грозни и зли ", а сред тях – цялостен един бул. на добре асфалтирана измама, по който все крачим като че ли по формулата на Ленин – стъпка напред, две обратно. И в случай че предишното ни спъва, а сегашното ни дотяга, наподобява че бъдещето, с неяснотата си, напряко ни пречи. Такъв народ сме – помнещ за предишното, консумативен в сегашното и прекомерно нехаен към бъдещето.
3) Българите са песимисти, защото нямат задоволително доверие едни в други . Тъй се е поставила ориста им, по този начин са оцелявали през вековете поединично, такива сме и ние. Индивиди, мъчно формиращи общности. Песимизъм и обезверение, преминаващо в намерено съмнение.
Добре, българинът не има вяра на страната (тази " най-черна мащеха " ), не има вяра на управниците (които и да са те), ненавижда данъчните (тези " бирници " ), кмета, полицията и всевъзможни там институции. Ала за какво няма доверие в съседа си? И надлежно съседът в него? Явно и тук нещата са по-дълбоки. Другият (съседът) е също евентуална опасност, кой го знае какъв бандит е, по тази причина по-далеч от него. И тогава остава какво? Семейството, на което би трябвало най-малко да се има доверие. Въпреки че и там социологията в последно време съзира проблеми: отчуждение сред родители и деца, мъчно осмисляне на новите функции сред мъжа и дамата, в които нито тя е единствено до печката, нито той само печели пари.
Ама най-малко българинът е работлив, тук ще бележит някои – знае се това, че и потвърдено през вековете. Не опровергава ли туй изначалното ни обезверение? Някои споделят по този начин, други настояват друго. Известният български общественик и посланик Георги Кьосеиванов (1884-1960) да вземем за пример свидетелства пред журналиста Стефан Танев таман противоположното: " Българинът напълно не е работлив. Трудолюбива е българската жена, само че не и мъжът. Нашият служащ гледа на работата като служител, постоянно шмекерува. Мързелив е и селянинът. Спри се в някое на прилежащите на София села. Мизерия. Ако техните жители положат единствено малко труд, биха могли да живеят в благоденствие. " (Стефан Танев, Дневник, 1940 г.)
Ами в този момент? Говори по този начин, щото е бил политик, ще си рекат мнозина, а пък на политиците не трябва да се има вяра. Нали те са главният извор на българския скептицизъм.
4) България е страна на политиката и на политиката по предимство, което поражда скептицизъм . Твърдението може и да стряска, но си има учредения. Още след Освобождението, т.е. надалеч преди 1944 година, да не приказваме за 1989 година, излиза наяве, че в България се пробива посредством политиката и се печели от политиката. Казано с други думи: политиката носи в себе си опредметени преимущества, недостъпни за останалите по различен метод.
Българският модел е " етатистки ". Държавата си вре носа и където би трябвало, и където не би трябвало, което очевидно усилва общото обезверение. Държавният глава (монарх или не) наложително се бърка в военните доставки (срещу комисионна или не). Примери – колкото щете с всякакви афери от царстванията на Фердинанд или Борис, надалеч преди завръщането на Симеон Сакскобургготски (и договорката с външния дълг), и надалеч преди сегашните разногласия за " Грипен " -ите. Комунистическият интервал въобще не е изнасяне на казуса пред скоби, а е неговото " компресиране ": сливането за половин век на еднопартийно и политическо (със стопроцентовите привилегии от това) е контузия, от която днешното българско общество въобще не може да се съвземе, още повече когато вижда по какъв начин се възпроизвеждат по места същите партийно-родови йерархии.
5) Неприязънта сред " народ " и " хайлайф " (мислен като правоприемник на аристокрацията) е най-силното предизвикателство, пораждащо скептицизъм .
Нещо, което не датира от през вчерашния ден и през днешния ден, то е израз на дълбокия егалитаризъм на българина, нетърпящ обществени и йерархични разслоения. Особено остри, в тази връзка, са настроенията против " избраниците на народа ". Социологическите изследвания след 1989 година сочат фрапантна рецесия на съмнение към Народното събрание, преминаваща в трайна злоба към тези " нови елити ".
И въпреки всичко разлики има: по времето на Великото национално заседание бяха мощно недолюбвани " тези с брадите " (родната интелигенция), мислеща себе си за освен това от масите и за техен " лидер ". Затова в идващите два Народното събрание те бяха изметени от националния избор. После пристигна ред на ненавистта към " безжалостните реформатори ", сетне – към технократите и еврократите, които не приказват на езика на народа, а на някакъв " брюкселски " (както благоволи да се изрази актуалният държавен глава). Явно става дума за " вносен хайлайф ", от който народът тегли. И най-малко от два Народното събрание тези лица са на скамейката на историята. Оттогава нацията все си избира " хора от народа ", които приказват като индивида от кръчмата, държат се не по-скандално от него и евентуално мислят по подобен метод. Но пък в случай че се съди по приземения рейтинг на начеващия парламент, и тези " национални избраници " – на които и приказката им е приказка, и юнашкият им тип сякаш вдъхва доверие – отново са люто ненавистни на българския гласоподавател. И можем единствено да гадаем кого (какво) народът ще избере на тяхно място при едни последващи избори. Засега (поне) законът попречва гласуването за домашни любимци или неодушевени предмети, които биха вдъхнали политически оптимизъм на нацията.
Нещо повече, българският скептицизъм се удвоява, доколкото към този момент имаме освен " национален скептицизъм ", само че и " скептицизъм на елитите ".
За неприязънта на народа към този момент стана дума, затуй дано забележим нещата и от противоположната им страна: " материалът е неприятен " ; " 80% дебили ". Маса, дето за нищо не става и не ще да се " реформира ". Не желае промени, мечтае единствено да тъне в калта, дето се е родила.
Казано по-мениджърски: няма квалифицирана работна ръка, необразоваността пораства, нацията се стопява, а младите отпътуват.
Езикът на " елитите " обаче нервира. И то не с " аристократизма " си, тъй като в ръководството няма кой знае какви интелектуални върхове (което за гласоподавателите не е проблем), а нервира с претенцията си за " избраност ". Това в България не се прости.
6) Непреодолим ли е " българският скептицизъм "?
Донякъде да, доколкото е израз на от дълго време поставила се обстановка на трайно разделяне. Обществото е мощно политизирано на фона на повърхностната си аполитичност. И по едно и също време с това е надълбоко разединено, доколкото не вижда обща за нацията цел. Повсеместният диалог за корупцията и забележимият дефицит на правдивост още повече утежняват нещата. Онова, което липсва, са съответните решения. А таман тях сегашният " политически хайлайф " нито желае, нито е в положение да предложи, което в допълнение нагнетява общото обезверение.
В някакъв смисъл, в случай че използваме формулировката на френския социолог Марсел Гоше, " народът " вижда нещата в вероятност (съзира проблема), само че не вижда " детайлите " (решенията), до момента в който " елитът " съзира " детайлите " (решенията), само че няма нито волята, нито желанието (поради избрани обвързаности), с цел да промени цялостната вероятност. И по този начин диалогът сред управници и ръководени, оттатък изборния ден, се трансформира в разговор сред глухи и неми.
Затова и най-масовата партия в България е огромната партия на статуквото, която в множеството случаи не гласоподава, само че нейният ропот се усеща все по-ясно. И (при неналичието на смяна или алтернатива) някой ден той ще види бял свят.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ