Паметник на прехода
Текстът е част от четвъртият годишен алманах на сп. " dВерсия ", озаглавен " Времето е наше? " и отдаден на случилото се в България през миналите 30 години. Ще бъде показан на 16 октомври, от 18:30, в Студентския дом на пл. " Народно заседание ". Книгата комбинира персонални истории и критически разбори, с цел да стигне до нужния взор към бъдещето.
Паметник на прехода
Ми ми фа сол сол фа ми ре
В тази къща имаше пиано. До тогава бях виждала пиано единствено по малкия екран. Не разбрах по кое време го докараха, един ден просто се появи. Аз прекарвах доста време в тая къща. Това беше детската библиотека в квартала. Беше доста безшумно вътре. Нямаше доста деца. Често бяхме единствено аз и библиотекарката. – Искаш ли да се запишеш на уроци по пиано? – ме попита тя. – Искам! – бързо отговорих аз. Толкова бях разчувствана. Тази къща беше против РУМ Изгрев. От едната ù страна беше детската градина „ Искрица “, където работеше баба ми, а от другата страна в една редица бяха подредени фризьорски салон, химическо почистване и магазин за домашни използва. Къщата приличаше доста на къщите на село. Червено-кафяви тухли, на два етажа, с външни стълби, несъмнено имаше ниска ограда – някак си оставаше незабележима измежду многочислените бели блокове, оранжевата кутия на РУМ-а и оживените детски площадки. – Ти по какъв начин си ги въобразяваш тия работи бе, дете? Пиано?! Къде ще го сложим това пиано? То за нас няма място тук, ти пиано искаш!
– Ами-и-и… Аз може единствено на уроци да ходя… – Ама за какво? Какъв е смисълът да вървиш един път в седмицата на уроци по пиано, в случай че нямаш пиано? Иди на уроци по британски! Всички учат британски в този момент. Ние живеехме на осмия етаж на един от високите блокове до детската библиотека. Едностаен апартамент за баба, дядо, мама, тати, брат ми и мен. Наистина нямаше място за нас, камо ли за пиано. Почувствах се отговорна, че дори попитах. Но пианото си стоеше в библиотеката и аз все дрънках по малко. Библиотекарката ме научи на тази мелодия, която доста харесвах… Европейският химн... Ми ми фа сол сол фа ми ре. До до ре ми. ми. ре…
Печени пилета, цигари и рок-енд-рол
Библиотекарката я редуцираха. Прекалено доста библиотеки имало в квартала, по тази причина реалокираха книгите в другата библиотека, която беше малко по-далеч от нас. Библиотекарката и книгите към този момент ги нямаше, само че пианото остана. Беше се раздрънкало обаче. И нямаше кой да го оправи. Затова го затвориха в една от по-малките стаи и към този момент не разрешаваха „ да си играем “ на него. Вторият етаж към момента беше отворен за публично прилагане. Беше нещо като читалня, само че без книги. Използваше се, с цел да има къде да се събират пенсионери – за игри на карти и такива неща. Даже ни разрешаваха да го употребяваме за концерти на квартални рокери и металяги. Долният етаж обаче го използваха къде-къде по-успешно за процъфтяващо предприемачество. Направиха „ Нон-стоп 24 часа “. Продаваха цигари, алкохол и списания с голи дами.
Даже започнаха да продават и наложителни застраховки за коли, с бонус гратис печено пиле. Скарата омирисваше целия квартал и постоянно привличаше гладните погледи на изморени съкварталци. Алъш-веришът вървеше доста добре за известно време.
Тука има, тука няма
Обаче е мъчно да поддържаш денонощен бизнес за пласиране на цигари и алкохол в жилищен квартал. Конкуренцията доста бързо стана жестока. Появиха се магазинчета на всеки ъгъл, на всеки блок. Беше доста комфортно за тези, които търсеха да си купят цигари, алкохол или списание с голи дами, само че притежателите не забогатяваха толкоз бързо, колкото им се искаше. За да продължава да цъфти бизнесът в някогашната библиотека, трябваше да измислят и нещо друго да продават на хората. Затова на втория етаж на „ нон-стоп “-а отвориха магазин за фантазии. Казино с две покер машини и една маса за жива игра. За защита назначиха двама от дядовците, които преди този момент играеха карти там. Обаче и тази скица работеше единствено за известно време. Друг тип конкуренция се появи на хоризонта. Най-накрая се материализира стремежи вложител, който да купи с години празния РУМ Изгрев. Отвориха фабрика за шивачки. Водеха по няколко автобуса с дами от Асеновград и ги вкарваха в голямата оранжева кутия всеки работен и почивен ден. Вратите на високата ограда, която бяха построили, се отваряха единствено на влизане, на излизане и по време на обедната отмора.
За тези обедни почивки отвориха бърза закуска с кафемашина, с цел да има къде да ядат дамите. Нон-стопът с казиното се трансформира в стопанското кафене на фабриката. Обаче и шивашкия бизнес май банкрутира. Никой не ни даде доклад по какъв начин и за какво, само че стопираха да водят дами в оранжевата кутия и оградата остана затворена вечно.
Тук нищо няма. Само едни хора без дом.
Къщата остана празна. Вече не помня дали в миналото имаше ограда там, само че откакто остана празна, забелязах, че към нея има най-малко няколко реда с тухли. Точно височината на един стол. Много комфортни за сядане. Може би за това там все седеше едно ромско семейство с най-малко пет деца. Не мисля че спяха пред къщата, само че и не мисля, че си имаха тяхно си жилище. Нощно време несъмнено ходеха да спят под някой заслон в Столипиново. През деня работеха неуморно пред някогашната библиотека. Работеха за някой мафиот с полицейска защита. Продаваха опиати и други неща. Продаваха от каквото имат потребност хората –
евтина свирка или просто опцията да се погавриш с някое невръстно ромско момченце или момиченце. Предполагам, че с помощта на тези услуги, походката на огромното им дете показваше, че към този момент не може да си събере краката. Този бизнес най-дълго се задържа. Даже се изненадах, когато предходната година татко ми сподели, че са бутнали къщата. – И за какво са я бутнали бе, баща? Защо не са я дали на някого да живее там? – Не знам. Може тъй като са доста наследници. Не са се разбрали несъмнено. Тази къща я е направил на Надя дядо ù. Ти нали знаеш?
Дядото на Надя бил един от първите, който напуснал нашето село и отишъл в града. Това било малко преди чертожниците да начертаят жилищните планове на квартал „ Изгрев “. Къщата, която дядото на Надя бил построил, станала част от Пловдив едвам откакто множеството хора от село били преместени в града, с цел да работят във фабриките на държавния капитализъм. Взели им къщата на първите заселници от село и в подмяна им дали да си купят два жилището на четвъртия етаж в нашия блок. Сега към този момент единствено ниската ограда е останала от къщата. Огражда няколко по-големи камъка и нахвърлени пластмасови чаши, фасове, празни бутилки, смачкани списания, спринцовки и непечеливши тото билетчета. Сега, като е празно това място, ми е по-лесно да си показва къщата като тези на село. С външна мивка, с изтъркана мушама на масата под асмата и с разхвърляни играчки до розовите шубраци. Сега, като е разрушена тая къща, ми е по-лесно да си показва по какъв начин лъчите на слънцето, шума на листата и песента на гугутките будят Надежда, с която израснах като дете.
Автор: Нина Георгиева
Паметник на прехода
Ми ми фа сол сол фа ми ре
В тази къща имаше пиано. До тогава бях виждала пиано единствено по малкия екран. Не разбрах по кое време го докараха, един ден просто се появи. Аз прекарвах доста време в тая къща. Това беше детската библиотека в квартала. Беше доста безшумно вътре. Нямаше доста деца. Често бяхме единствено аз и библиотекарката. – Искаш ли да се запишеш на уроци по пиано? – ме попита тя. – Искам! – бързо отговорих аз. Толкова бях разчувствана. Тази къща беше против РУМ Изгрев. От едната ù страна беше детската градина „ Искрица “, където работеше баба ми, а от другата страна в една редица бяха подредени фризьорски салон, химическо почистване и магазин за домашни използва. Къщата приличаше доста на къщите на село. Червено-кафяви тухли, на два етажа, с външни стълби, несъмнено имаше ниска ограда – някак си оставаше незабележима измежду многочислените бели блокове, оранжевата кутия на РУМ-а и оживените детски площадки. – Ти по какъв начин си ги въобразяваш тия работи бе, дете? Пиано?! Къде ще го сложим това пиано? То за нас няма място тук, ти пиано искаш!
– Ами-и-и… Аз може единствено на уроци да ходя… – Ама за какво? Какъв е смисълът да вървиш един път в седмицата на уроци по пиано, в случай че нямаш пиано? Иди на уроци по британски! Всички учат британски в този момент. Ние живеехме на осмия етаж на един от високите блокове до детската библиотека. Едностаен апартамент за баба, дядо, мама, тати, брат ми и мен. Наистина нямаше място за нас, камо ли за пиано. Почувствах се отговорна, че дори попитах. Но пианото си стоеше в библиотеката и аз все дрънках по малко. Библиотекарката ме научи на тази мелодия, която доста харесвах… Европейският химн... Ми ми фа сол сол фа ми ре. До до ре ми. ми. ре…
Печени пилета, цигари и рок-енд-рол
Библиотекарката я редуцираха. Прекалено доста библиотеки имало в квартала, по тази причина реалокираха книгите в другата библиотека, която беше малко по-далеч от нас. Библиотекарката и книгите към този момент ги нямаше, само че пианото остана. Беше се раздрънкало обаче. И нямаше кой да го оправи. Затова го затвориха в една от по-малките стаи и към този момент не разрешаваха „ да си играем “ на него. Вторият етаж към момента беше отворен за публично прилагане. Беше нещо като читалня, само че без книги. Използваше се, с цел да има къде да се събират пенсионери – за игри на карти и такива неща. Даже ни разрешаваха да го употребяваме за концерти на квартални рокери и металяги. Долният етаж обаче го използваха къде-къде по-успешно за процъфтяващо предприемачество. Направиха „ Нон-стоп 24 часа “. Продаваха цигари, алкохол и списания с голи дами.
Даже започнаха да продават и наложителни застраховки за коли, с бонус гратис печено пиле. Скарата омирисваше целия квартал и постоянно привличаше гладните погледи на изморени съкварталци. Алъш-веришът вървеше доста добре за известно време.
Тука има, тука няма
Обаче е мъчно да поддържаш денонощен бизнес за пласиране на цигари и алкохол в жилищен квартал. Конкуренцията доста бързо стана жестока. Появиха се магазинчета на всеки ъгъл, на всеки блок. Беше доста комфортно за тези, които търсеха да си купят цигари, алкохол или списание с голи дами, само че притежателите не забогатяваха толкоз бързо, колкото им се искаше. За да продължава да цъфти бизнесът в някогашната библиотека, трябваше да измислят и нещо друго да продават на хората. Затова на втория етаж на „ нон-стоп “-а отвориха магазин за фантазии. Казино с две покер машини и една маса за жива игра. За защита назначиха двама от дядовците, които преди този момент играеха карти там. Обаче и тази скица работеше единствено за известно време. Друг тип конкуренция се появи на хоризонта. Най-накрая се материализира стремежи вложител, който да купи с години празния РУМ Изгрев. Отвориха фабрика за шивачки. Водеха по няколко автобуса с дами от Асеновград и ги вкарваха в голямата оранжева кутия всеки работен и почивен ден. Вратите на високата ограда, която бяха построили, се отваряха единствено на влизане, на излизане и по време на обедната отмора.
За тези обедни почивки отвориха бърза закуска с кафемашина, с цел да има къде да ядат дамите. Нон-стопът с казиното се трансформира в стопанското кафене на фабриката. Обаче и шивашкия бизнес май банкрутира. Никой не ни даде доклад по какъв начин и за какво, само че стопираха да водят дами в оранжевата кутия и оградата остана затворена вечно.
Тук нищо няма. Само едни хора без дом.
Къщата остана празна. Вече не помня дали в миналото имаше ограда там, само че откакто остана празна, забелязах, че към нея има най-малко няколко реда с тухли. Точно височината на един стол. Много комфортни за сядане. Може би за това там все седеше едно ромско семейство с най-малко пет деца. Не мисля че спяха пред къщата, само че и не мисля, че си имаха тяхно си жилище. Нощно време несъмнено ходеха да спят под някой заслон в Столипиново. През деня работеха неуморно пред някогашната библиотека. Работеха за някой мафиот с полицейска защита. Продаваха опиати и други неща. Продаваха от каквото имат потребност хората –
евтина свирка или просто опцията да се погавриш с някое невръстно ромско момченце или момиченце. Предполагам, че с помощта на тези услуги, походката на огромното им дете показваше, че към този момент не може да си събере краката. Този бизнес най-дълго се задържа. Даже се изненадах, когато предходната година татко ми сподели, че са бутнали къщата. – И за какво са я бутнали бе, баща? Защо не са я дали на някого да живее там? – Не знам. Може тъй като са доста наследници. Не са се разбрали несъмнено. Тази къща я е направил на Надя дядо ù. Ти нали знаеш?
Дядото на Надя бил един от първите, който напуснал нашето село и отишъл в града. Това било малко преди чертожниците да начертаят жилищните планове на квартал „ Изгрев “. Къщата, която дядото на Надя бил построил, станала част от Пловдив едвам откакто множеството хора от село били преместени в града, с цел да работят във фабриките на държавния капитализъм. Взели им къщата на първите заселници от село и в подмяна им дали да си купят два жилището на четвъртия етаж в нашия блок. Сега към този момент единствено ниската ограда е останала от къщата. Огражда няколко по-големи камъка и нахвърлени пластмасови чаши, фасове, празни бутилки, смачкани списания, спринцовки и непечеливши тото билетчета. Сега, като е празно това място, ми е по-лесно да си показва къщата като тези на село. С външна мивка, с изтъркана мушама на масата под асмата и с разхвърляни играчки до розовите шубраци. Сега, като е разрушена тая къща, ми е по-лесно да си показва по какъв начин лъчите на слънцето, шума на листата и песента на гугутките будят Надежда, с която израснах като дете.
Автор: Нина Георгиева
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ