По буквите: Дън, Борисов, Цонев
Тексът е препубликуван от.
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" За кого бие камбаната " от Джон Дън
Превод от британски Александър Шурбанов, София: изд. " Лист ", 2021
В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе " богопосвещенията " на Джон Дън! Наоколо ни: освен болест, а и боязън, който предшества заболяването и неведнъж умножава носените от нея мъки; освен болест, а и самотата на заболяването в страха от болестта. Не единствено болест, а и метаморфози на страха, който играе от ден на ден функции на сцената към нас и в нас. Прочетете какъв брой доста ни схваща Дън:
" Аз следя лекаря със същото усърдие, с което той следи заболяването. Виждам, че се опасява - и аз се опасявам с него; застигам го, задминавам го в неговия боязън и забързвам [...] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да замязя на обич, обич към имането, само че е единствено боязън, ревностен и недоверчив боязън от загубата. Може да наподоби героизъм, като презира и подценява заплахата, а е просто боязън, който надценява хорското мнение и оценка, и боязън да не ги изгуби. "
Писано е през 1623 година Дън е от огромните имена в британската, а и в международната литература; съвсем връстник на Шекспир, само че към този момент от друга епоха; католик по генезис (от рода на Томас Мор), в светската си младост създател на любовна лирика със комплицирана и динамична изразност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на значително модерни читатели. След като приема англиканството, става просветител в най-голямата лондонска катедрала - " Свети Павел ". Именно по това време написа " богопосвещенията ". Ето по какъв начин.
За кого бие камбанатаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Дън е тежко и като че ли неизлечимо болен; даже изпратените от краля лекари не знаят по какъв начин да оказват помощ. В заболяването си обаче той усеща задача - да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят посредством мисълта за гибелта. Същата задача ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата " Свети Павел " и ще приказва за дуела със гибелта и за упованието. Опитвам се да си показва какво е било да го слушаш там и тогава, измежду тогавашните богомолци.
Каква разтуха може да предложи Дън на актуалния четец? На оня, който не има вяра, или на оня, чиято религия е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че протяга ръка към вярата като към опиат, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че същинският опиат е безверието, тъй като то носи концепцията за безотговорност.) Каква разтуха може да даде на циника, който мечтае да не бъде безсрамник и да не има вяра, че близостта с обичаните му хора е обречена на крах? Каква разтуха може да даде на оня, който се усеща като затворен в себе си остров - остров, потъващ в морето?
Ето тази: да бъдеш в наличието на същински набожен човек, даже и вярата му да е комплицирана и нееднозначна. На този, който приказва за душата и нейното бъдеще в Бога по този начин, че част от неговата увереност да прелее в теб и да стартира да се превежда на твоя вътрешен език.
Джон Дън се пробва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде - да му напомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, само че и в общността, в същинската увереност, че нашата угнетяваща, последна самотност е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем дружно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият вероятен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към различен, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.
" Цялото човечество е от един създател и е един том; когато почине един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава би трябвало да бъде по този начин преведена; Бог наема разнообразни преводачи; някои елементи се превеждат от напреднала възраст, някои от болест, някои от война, някои от правораздаването, само че ръката на Бог е във всеки превод и отново неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други. "
Прочетете безусловно послеслова на проф. Шурбанов към превъзходния му превод на " богопосвещенията ", а също допълнете с " Анаграмата " - преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, оповестени през 1999 година от издателство " Обсидиан ". Бих приканила да обърнете особено внимание на " Свещените сонети ". И да очаквате идната седмица в " Тоест " изявление с проф. Шурбанов за смисъла и подтекста на тази книга.
" Откаченият вагон " от Георги Борисов
Велико Търново: изд. " Фабер ", 2021
Ако можех да сформира едно-единствено пособие за проучване на културна история, щях да го кръстя " Кратък речник на самопонятните неща ". Самопонятни за едно потомство, неразбираеми за идващото - гледаш партитурата на паметта, а там не написа в кой ключ да се свири.
Откаченият вагонС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Самопонятното в събраните мемоари и свидетелства за делото на Георги Борисов е " другата " съветска и руска литература, сериозният, само че и буен интерес към писателите дисиденти, освен това - споделеният апетит нацяло литературно потомство за... истина. За храброст. Това потомство освен ще изрецитира остатъка от " Товарищ Сталин, вы большой ученый ", а ще има осезателен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае за какво са толкоз значими литературните диалози по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са позволени всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито разбиране е доверието в тези времена.
Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама другари да създадат челна стойка на двора - когато единият е Константин Павлов, когато " звездите са им одраскали петите ". Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, с цел да не го " изнудват с жена и деца ". Защо толкоз натрапливо всички скачат като попарени от думата " политкоректност ". И за какво е толкоз предопределен смехът - оня карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски показва на Рангел Вълчанов сякаш присъстващите на прилежащите маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на създателите - те сформират един различен канон, който няма да видите в учебниците.
Другото, което сякаш се схваща от единствено себе си, е смяната в медиите. По-точно казано - променената визия за това кое е и не е неприемливо. През 80-те, през 90-те и в този момент. Георги Борисов е разгласил свои разногласия с разнообразни редакции - и това е в директна връзка с въпроса за публичността и доверието. За сякаш незабележимите промени в разбирането за достолепието на специалността. В книгата хем е събрано в действителност впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се очертания на времето, за което към момента бихме могли да развием осезание.
Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози даже, разногласия с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло - ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.
" Баща ми, бояджията " от Васил Цонев
София: изд. " Лист ", 2021
Не търсете трагични разлики сред духа на кино лентата и духа на книгата - създателят Васил Цонев е и сценарист на кино лентата, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо обичано няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с обич и носталгия към фантастичния облик на бащата, към характера, въображението, силата, смеха и тяхното абсолютно превъзходство над бита.
Баща ми - бояджията. Едно време в „ Овча купел ”С код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Носталгия и любов будят и второстепенните персонажи - и във кино лентата, и в книгата. И въпреки всичко едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е спомен, въпреки и мощно белетризиран. Той е доста любопитен и като удостоверение за времето - тъкмо в тези елементи, които са изпаднали при филмирането. Ще научите да вземем за пример какъв брой етнически пъстра е Овча купел по това време - българи, гърци, евреи и роми, и по какъв начин поддържат връзка тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните препоръки от накачулените по оградата зяпачи по какъв начин се организира една същинска добруджанска женитба... до момента в който сватбарите не се предадат и не почерпят.
Българите прочее се оказват най-вече добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата - " О, добруджански край ". Това ме кара леко да се колебая в упоменатата във кино лентата дата - там се приказва за новата 1932 година, а в книгата героите шумно честват свободна Добруджа, което значи 1940-та Очевидно целият квартал е цялостен с бежанци, тъй като всички - от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия собственик на крушовата градина - пощуряват при новината за освобождението.
Ако е 40-та година обаче, забавно за какво не се загатва войната - другояче е разумно пояснение за какво всички са чак толкоз небогати. Можем да се досетим единствено по намиращите се наоколо трудоваци - нали на техните хранителни боклуци се разчита за развъждането на прасето.
Още нещо, което прави усещане в книгата, само че не толкоз във кино лентата: топлото и пулсиращо възприятие за виновност - за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), само че най-много за дара на обичта, за който ответен подарък към този момент не може да има. Освен може би самият роман, самата памет.
Не мога да пропусна превъзходното оформление на Милена Вълнарова, което отдава респект на историята, на времето, само че и на знаковия филм: ужасно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат описа, да те накарат да завъртиш книгата, с цел да видиш историята от различен ъгъл - и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" За кого бие камбаната " от Джон Дън
Превод от британски Александър Шурбанов, София: изд. " Лист ", 2021
В какво болно време е избрал проф. Шурбанов да преведе " богопосвещенията " на Джон Дън! Наоколо ни: освен болест, а и боязън, който предшества заболяването и неведнъж умножава носените от нея мъки; освен болест, а и самотата на заболяването в страха от болестта. Не единствено болест, а и метаморфози на страха, който играе от ден на ден функции на сцената към нас и в нас. Прочетете какъв брой доста ни схваща Дън:
" Аз следя лекаря със същото усърдие, с което той следи заболяването. Виждам, че се опасява - и аз се опасявам с него; застигам го, задминавам го в неговия боязън и забързвам [...] Страхът може да наподоби всяко заболяване на душата. Той може да замязя на обич, обич към имането, само че е единствено боязън, ревностен и недоверчив боязън от загубата. Може да наподоби героизъм, като презира и подценява заплахата, а е просто боязън, който надценява хорското мнение и оценка, и боязън да не ги изгуби. "
Писано е през 1623 година Дън е от огромните имена в британската, а и в международната литература; съвсем връстник на Шекспир, само че към този момент от друга епоха; католик по генезис (от рода на Томас Мор), в светската си младост създател на любовна лирика със комплицирана и динамична изразност, спечелила му възхищението на Т. С. Елиът, а и на значително модерни читатели. След като приема англиканството, става просветител в най-голямата лондонска катедрала - " Свети Павел ". Именно по това време написа " богопосвещенията ". Ето по какъв начин.
Дън е тежко и като че ли неизлечимо болен; даже изпратените от краля лекари не знаят по какъв начин да оказват помощ. В заболяването си обаче той усеща задача - да осмисли ставащото с него, да му помогне да преобрази душата му, да помогне и на другите да се преобразят посредством мисълта за гибелта. Същата задача ще го движи и няколко години по-късно, когато, две седмици преди да издъхне, ще се изправи пред паството си в катедралата " Свети Павел " и ще приказва за дуела със гибелта и за упованието. Опитвам се да си показва какво е било да го слушаш там и тогава, измежду тогавашните богомолци.
Каква разтуха може да предложи Дън на актуалния четец? На оня, който не има вяра, или на оня, чиято религия е угнетена от скептицизма на другите, от безмилостния им намек, че протяга ръка към вярата като към опиат, с който да приспи болката си? (Чеслав Милош ще каже, че същинският опиат е безверието, тъй като то носи концепцията за безотговорност.) Каква разтуха може да даде на циника, който мечтае да не бъде безсрамник и да не има вяра, че близостта с обичаните му хора е обречена на крах? Каква разтуха може да даде на оня, който се усеща като затворен в себе си остров - остров, потъващ в морето?
Ето тази: да бъдеш в наличието на същински набожен човек, даже и вярата му да е комплицирана и нееднозначна. На този, който приказва за душата и нейното бъдеще в Бога по този начин, че част от неговата увереност да прелее в теб и да стартира да се превежда на твоя вътрешен език.
Джон Дън се пробва не просто да утеши смъртния в себе си, а да придаде смисъл на болката му. Не, не да придаде - да му напомни смисъла на болката и страха, който изпитва. В изправлението на душата, само че и в общността, в същинската увереност, че нашата угнетяваща, последна самотност е привидна.
И ние, които знаем тъжната равносметка на вековете след Дън, можем да го прочетем дружно с Виктор Франкъл, да си спомним, че търсенето на смисъл е единственият вероятен път през страданието. Смисълът, който може да ни обърне като разтворени страници един към различен, да изправи вътрешната ни граматика, да ни направи четими.
" Цялото човечество е от един създател и е един том; когато почине един човек, от книгата не се откъсва глава, а тя се превежда на по-добър език; и всяка глава би трябвало да бъде по този начин преведена; Бог наема разнообразни преводачи; някои елементи се превеждат от напреднала възраст, някои от болест, някои от война, някои от правораздаването, само че ръката на Бог е във всеки превод и отново неговата ръка ще преподвърже в едно всички наши пръснати листове за онази библиотека, в която всички книги ще легнат отворени едни към други. "
Прочетете безусловно послеслова на проф. Шурбанов към превъзходния му превод на " богопосвещенията ", а също допълнете с " Анаграмата " - преведените от Кристин Димитрова стихотворения на Дън, оповестени през 1999 година от издателство " Обсидиан ". Бих приканила да обърнете особено внимание на " Свещените сонети ". И да очаквате идната седмица в " Тоест " изявление с проф. Шурбанов за смисъла и подтекста на тази книга.
" Откаченият вагон " от Георги Борисов
Велико Търново: изд. " Фабер ", 2021
Ако можех да сформира едно-единствено пособие за проучване на културна история, щях да го кръстя " Кратък речник на самопонятните неща ". Самопонятни за едно потомство, неразбираеми за идващото - гледаш партитурата на паметта, а там не написа в кой ключ да се свири.
Самопонятното в събраните мемоари и свидетелства за делото на Георги Борисов е " другата " съветска и руска литература, сериозният, само че и буен интерес към писателите дисиденти, освен това - споделеният апетит нацяло литературно потомство за... истина. За храброст. Това потомство освен ще изрецитира остатъка от " Товарищ Сталин, вы большой ученый ", а ще има осезателен спомен за партийния новговор, от който отскачат тези стихове на Юз Алешковски, за неговата всепроникваща мъгла. Ще знае за какво са толкоз значими литературните диалози по кухни, кръчми и влакове, какво пречи те да се водят на сцената на литературните клубове и до тях да са позволени всички. Ще познава страха. И ще знае какво страховито разбиране е доверието в тези времена.
Ето в този ключ прочетете какво значат напразните опити на двама другари да създадат челна стойка на двора - когато единият е Константин Павлов, когато " звездите са им одраскали петите ". Какво значи решението на Владимир Буковски да няма семейство, с цел да не го " изнудват с жена и деца ". Защо толкоз натрапливо всички скачат като попарени от думата " политкоректност ". И за какво е толкоз предопределен смехът - оня карнавалният, раблезиански смях, с който Алешковски показва на Рангел Вълчанов сякаш присъстващите на прилежащите маси културни величия. Снимай, снимай! Обърнете внимание на подбора на създателите - те сформират един различен канон, който няма да видите в учебниците.
Другото, което сякаш се схваща от единствено себе си, е смяната в медиите. По-точно казано - променената визия за това кое е и не е неприемливо. През 80-те, през 90-те и в този момент. Георги Борисов е разгласил свои разногласия с разнообразни редакции - и това е в директна връзка с въпроса за публичността и доверието. За сякаш незабележимите промени в разбирането за достолепието на специалността. В книгата хем е събрано в действителност впечатляващото дело на Георги Борисов, хем изплъзващите се очертания на времето, за което към момента бихме могли да развием осезание.
Много е нетипично всички тези неща да бъдат събрани в книга. Спомени, некролози даже, разногласия с редакции, слова, прочетени на тази или онази премиера. Като цяло - ефимерни работи. Летливи. Но без тях нищо не е самопонятно.
" Баща ми, бояджията " от Васил Цонев
София: изд. " Лист ", 2021
Не търсете трагични разлики сред духа на кино лентата и духа на книгата - създателят Васил Цонев е и сценарист на кино лентата, а в него, както знаем, играе брат му. Нищо обичано няма да ви липсва. И двете са преизпълнени с обич и носталгия към фантастичния облик на бащата, към характера, въображението, силата, смеха и тяхното абсолютно превъзходство над бита.
Носталгия и любов будят и второстепенните персонажи - и във кино лентата, и в книгата. И въпреки всичко едното е мюзикъл с всички условности на жанра, а другото е спомен, въпреки и мощно белетризиран. Той е доста любопитен и като удостоверение за времето - тъкмо в тези елементи, които са изпаднали при филмирането. Ще научите да вземем за пример какъв брой етнически пъстра е Овча купел по това време - българи, гърци, евреи и роми, и по какъв начин поддържат връзка тези хора, от всички комично-мили иширети при пазаренето на едни обуща до изобилните препоръки от накачулените по оградата зяпачи по какъв начин се организира една същинска добруджанска женитба... до момента в който сватбарите не се предадат и не почерпят.
Българите прочее се оказват най-вече добруджанци, а песента, която най-често звучи по страниците на книгата - " О, добруджански край ". Това ме кара леко да се колебая в упоменатата във кино лентата дата - там се приказва за новата 1932 година, а в книгата героите шумно честват свободна Добруджа, което значи 1940-та Очевидно целият квартал е цялостен с бежанци, тъй като всички - от свещеника, който първо се сърди, че едно хлапе му бие камбаната, до свидливия собственик на крушовата градина - пощуряват при новината за освобождението.
Ако е 40-та година обаче, забавно за какво не се загатва войната - другояче е разумно пояснение за какво всички са чак толкоз небогати. Можем да се досетим единствено по намиращите се наоколо трудоваци - нали на техните хранителни боклуци се разчита за развъждането на прасето.
Още нещо, което прави усещане в книгата, само че не толкоз във кино лентата: топлото и пулсиращо възприятие за виновност - за неспазените обещания (към Кръстницата), за прекъснатата история (на обущаря), само че най-много за дара на обичта, за който ответен подарък към този момент не може да има. Освен може би самият роман, самата памет.
Не мога да пропусна превъзходното оформление на Милена Вълнарова, което отдава респект на историята, на времето, само че и на знаковия филм: ужасно решение е текстовете на песните да разделят и пресичат описа, да те накарат да завъртиш книгата, с цел да видиш историята от различен ъгъл - и да ѝ припяваш. И тя няма да си отиде.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ