Откъс от "Самостоятелното дете, или как да стана "мързелива майка" на Анна Бикова
Тази публикация е част от специфичната поредност " На учебно заведение " на " Детски Дневник ". Тази година тя е отдадена на родителските страхове. До края на септември тук ще можете да прочетете препоръките на експерти по най-важните тематики за здравето, развиването и сигурността на учениците.
" Самостоятелното дете, или по какъв начин да стана " мързелива майка " - от тази книга ще разберете:
Как да научим детето да заспива в креватчето си, да си подрежда играчките и да се облича единствено.
Кога би трябвало да помогнем на детето и по кое време ще е по-добре да се въздържим.
Как да изключим " майката перфекционистка " в себе си и да включим " мързеливата майка ".
Защо свръхопеката е рискова и по какъв начин да я избегнем.
И още доста неща.
Авторката Анна Бикова - психолог, възпитател и известен в Русия блогър - е уверена, че похватите на " мързеливата майка " ще я приближат към задачата – да направи децата си независими, инициативни и виновни.
Мили майки и бащи, в случай че си мислите, че след прочитането на тази книга ще можете по през целия ден да гледате телевизия и да бъбрите по телефона, грешите. Отглеждането и възпитанието на едно дете не е лесна работа. И въпреки всичко, в случай че възприемете модела на авторката, в действителност ще ви остава повече персонално време, а дребното ви слънчице ще пораства по-самостоятелно и по-уверено в себе си. Любопитните наблюдения и практичните препоръки на майката на две момчета Анна Бикова оказват помощ да погледнеш сериозно на личните си свръхочаквания и свръхзагриженост, да възпитаваш децата си с по-голяма лекост, с повече наслада и радостна досетливост.
" Самостоятелното дете, или по какъв начин да стана " мързелива майка " изяснява разликата сред " мързи ме да ги изучавам, по тази причина ще го направя сама " и " мързи ме да го върша вместо тях, по тази причина ще ги науча да се оправят сами ". Бикова разпространява възпитателния метод, който отхвърля свръхконтрола, задушаващата и постоянно жертвоготовна родителска обич, и предизвиква поемането на отговорност и образуването на потребни привички от ранна детска възраст.
Книгата в превод на Ася Григорова е на пазара под марката на издателство " Колибри ". Читателите на " Детски Дневник " могат да получат с 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Анна Бикова – " Самостоятелното дете, или по какъв начин да стана " мързелива майка "
АЗ СЪМ МЪРЗЕЛИВА МАЙКА
Докато работех в детска градина, съм виждала прекалено много образци на родителска свръхопека. Особено добре си припомням едно тригодишно момченце – Славик. Тревожните му родители смятаха, че седне ли на масата, синът им е задължен да си изяде всичко. За да не отслабне. Кой знае за какво, в тяхната ценностна система отслабването беше нещо доста ужасно, въпреки че растежът и пухкавите бузки на Славик не предизвикваха безпокойствие, най-малко що се отнася до телесната му маса. Не знам по какъв начин и с какво го хранеха у дома, само че той пристигна в градината с очевидно нарушен вкус. Дресиран от безапелационното родителско условие " Трябва да си изяждаш всичко до дъно! ", той дъвчеше механично и преглъщаше всичко, което беше в чинията му! При това трябваше да го храним, тъй като " той още не може самичък " (!!!).
За своите три години момченцето в действителност не можеше да се храни независимо – нямаше подобен опит. И не щеш ли в първия му ден в детската градина го храня и виждам цялостна липса на страсти. Приближавам лъжичката – Славик си отваря устата, дъвче, гълта... Трябва да кажа, че нашият готвач не беше кой знае какъв занаятчия на кашата. Кашата му беше " антигравитационна ": в случай че обърнеш чинията, тя си оставаше там макар законите на гравитацията, залепнала в плътна маса за дъното. Този ден доста деца не пожелаха да си изядат кашата и аз прелестно ги разбирах. Славик си изяде съвсем всичко.
Питам го:
– Харесва ли ти кашата?
– Не.
Отваря уста, дъвче, гълта.
– Искаш ли още?
Поднасям лъжичката.
– Не.
Отваря уста, дъвче, гълта.
– Ако не ти харесва, не я яж! – му споделям.
Славик се ококори от удивление. Той не знаеше, че може и по този начин. Че може да желае или да не желае. Че може самичък да вземе решение: да я изяде или да я остави. Че може да споделя желанията си. И да чака, че близките ще се съобразят с желанията му.
Има прелестен виц за родителите, които знаят по-добре от самото дете какво му е належащо:
– Петя, незабавно се прибирай!
– Мамо, измръзнах ли?
– Не, огладня!
В началото Славик се наслаждаваше на новопридобитото право да се отхвърля от храната и пиеше единствено компот. После стартира да си желае добавка, когато яденето му харесаше, и умерено да побутва чинийката, в случай че храната не беше измежду обичаните му. Вече можеше да прояви автономия в избора си. Малко по-късно престанахме да го храним с лъжичка и той стартира да яде самичък. Защото храненето е естествена нужда. И гладното дете постоянно ще се храни единствено.
Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня дълго децата си. Навършеха ли годинка, им връчвах лъжицата и сядах до тях. На година и половина децата ми към този момент се справяха и с вилица. Разбира се, до момента в който навикът за независимо хранене се образува дефинитивно, се постановяваше да мия и масата, и пода, и самото дете след всяко ястие.
Но това е моят съзнателен избор сред " мързи ме да ги изучавам, по-добре бързичко да свърша всичко сама " и " мързи ме да го правя сама, по-добре да вложа старания в образованието им ".
Още една естествена нужда е да вървиш по потребност. Славик го правеше в гащите. На оправданото ни неразбиране майка му реагира по този начин: помоли ни да водим детето в тоалетната по часовник – на всеки два часа. " Вкъщи го поставям на гърнето и го държа до тогава, до момента в който не си свърши всичките работи. " Тоест тригодишното дете е очаквало, че и в детската градина, както вкъщи, ще го водят в тоалетната и ще го уговарят " да си свърши работата ".
Недочакал покана, той пълнеше гащите и даже не се сещаше, че мокрите панталонки би трябвало да се смъкват, да се обуят сухи, а за това би трябвало да помоли за помощ учителката. Ако родителите отгатват, предусещат всички стремежи на детето, то още дълго няма да се научи да осъзнава потребностите си и да моли за помощ.
След седмица казусът с мокрите гащи се реши от единствено себе си. " Искам да пИшам! " – гордо обявяваше пред групата Славик и отиваше в детската тоалетна.
Тук няма никакво педагогическо чудо. Физиологически в този миг организмът на момченцето бе към този момент подготвен да управлява процеса. Славик усещаше по кое време му е време да отиде до тоалетната и стигаше до там сам. Вероятно би могъл да го прави и по-рано, само че у дома възрастните са го изпреварвали, слагали са го на гърнето още преди детето да е осъзнало тази своя нужда. Но това, което е било подходящо на една-две години, естествено, не трябва да продължава и на три.
В детската градина всички деца стартират да се хранят независимо, да вървят до тоалетната независимо, да се обличат независимо и независимо да си измислят занимания. Освен това привикват да желаят помощ, в случай че не могат да се оправят сами с казуса си. Изобщо не приканвам да пускате децата на детска градина колкото се може по-рано. Напротив, считам, че за детето е по-добре до три-четири годинки да си остане вкъщи. Просто приказвам за рационално държание на родителите, при което детето не е задушавано от свръхпротекция, а му е предоставено пространство за развиване. Веднъж една другарка ми пристигна на посетители с двегодишното си дете и останаха да пренощуват. Точно в 21,00 тя отиде да го приспи. Момченцето не искаше да си ляга, измъкна се от креватчето, заинати се, само че майка му принудително го върна в леглото. Опитах се да разубедя приятелката си:
– Според мен още не му се спи.
(Нищо чудно, че не желае да ляга. Дойдоха скоро, у нас има с кого да си играе, вижда нови играчки – всичко му е забавно!)
Но приятелката ми продължаваше да го натиска със забележителна непримиримост... Борбата продължи повече от час и в следствие детето въпреки всичко заспа. Малко след него заспа и моят наследник. Много просто: когато се умори, сам си отиде в креватчето и заспа.
Аз съм мързелива майка. Мързи ме да удържам детето в креватчето. Знам, че рано или късно, то ще заспи единствено, тъй като сънят е естествена нужда.
В почивните дни обичам да си поспивам. През седмицата работният ми ден стартира в 6,45, тъй като в 7,00, когато отваря детската градина, първото детенце към този момент чака пред вратата, доведено от бързащия за работа баща. Ранното ставане е грубо за една " сова ". И всяка заран, до момента в който медитирам над чаша кафе, укротявам вътрешната си " сова " с мисълта, че съботата ще ми подари опцията да се наспя до насита.
Една събота се разсъниха към единайсет. Синът ми, на две години и половина, седеше и гледаше анимационно филмче, дъвчейки курабийка. Беше си пуснал тв приемника самичък (лесно е – единствено да натиснеш копчето), беше разкрил сам и DVD-то с анимацията. Дори си беше намерил кефира и царевичните пръчици. И в случай че се съди по разпилените на пода пръчици, разления кефир и мръсната паница в мивката, беше закусил наред и даже бе разчистил, доколкото е можал, след себе си.
По-голямото ми дете (то е на 8 години) към този момент не беше у дома. Вчера се съгласих да го пусна с негово приятелче и родителите му на кино. Аз съм мързелива майка. Казах на сина си, че ме мързи да ставам прекомерно рано в събота, тъй като по този начин ще се лиша от скъпоценната опция да се наспя, която очаквам цяла седмица. Ако желае да върви на кино, ще би трябвало самичък да си навие будилника, самичък да стане и самичък да се подготви. И ето го, не се е успал...
(Всъщност и аз си навих будилника – сложих го на осцилация и през сън се ослушвах по какъв начин се оправя синът ми. Когато вратата след него се затвори, зачаках есемес от майката на приятеля му, че е дошъл и че всичко е наред, само че за него това остана зад кадър.)
Освен това ме мързи да му ревизирам чантата и раничката за самбо, както и да му суша нещата след басейна. Мързи ме и да изучавам с него (ако той не ме помоли да му помогна). Мързи ме да изхвърлям боклука, по тази причина го хвърля синът ми на път за учебно заведение. Дори имам нахалството да го апелирам да ми направи чай и да ми го донесе при компютъра. Подозирам, че с всяка последваща година ще ставам все по-мързелива...
Но децата претърпяват изненадваща трансформация, когато дойде баба им. Тъй като живее надалеч, тя идва за цяла седмица. Големият незабавно не помни, че може самичък да си учи уроците, самичък да си топли обяда, самичък да си прави сандвич, самичък да си подрежда чантата и да отива на учебно заведение заран. Сега той се опасява даже да заспива самичък: баба му би трябвало да е до него! А нашата баба не е мързелива...
Децата са несамостоятелни, в случай че това е преференциално на възрастните.
Всичко, което би трябвало да знаете за: На учебно заведение 2017 (61)
" Самостоятелното дете, или по какъв начин да стана " мързелива майка " - от тази книга ще разберете:
Как да научим детето да заспива в креватчето си, да си подрежда играчките и да се облича единствено.
Кога би трябвало да помогнем на детето и по кое време ще е по-добре да се въздържим.
Как да изключим " майката перфекционистка " в себе си и да включим " мързеливата майка ".
Защо свръхопеката е рискова и по какъв начин да я избегнем.
И още доста неща.
Авторката Анна Бикова - психолог, възпитател и известен в Русия блогър - е уверена, че похватите на " мързеливата майка " ще я приближат към задачата – да направи децата си независими, инициативни и виновни.
Мили майки и бащи, в случай че си мислите, че след прочитането на тази книга ще можете по през целия ден да гледате телевизия и да бъбрите по телефона, грешите. Отглеждането и възпитанието на едно дете не е лесна работа. И въпреки всичко, в случай че възприемете модела на авторката, в действителност ще ви остава повече персонално време, а дребното ви слънчице ще пораства по-самостоятелно и по-уверено в себе си. Любопитните наблюдения и практичните препоръки на майката на две момчета Анна Бикова оказват помощ да погледнеш сериозно на личните си свръхочаквания и свръхзагриженост, да възпитаваш децата си с по-голяма лекост, с повече наслада и радостна досетливост.
" Самостоятелното дете, или по какъв начин да стана " мързелива майка " изяснява разликата сред " мързи ме да ги изучавам, по тази причина ще го направя сама " и " мързи ме да го върша вместо тях, по тази причина ще ги науча да се оправят сами ". Бикова разпространява възпитателния метод, който отхвърля свръхконтрола, задушаващата и постоянно жертвоготовна родителска обич, и предизвиква поемането на отговорност и образуването на потребни привички от ранна детска възраст.
Книгата в превод на Ася Григорова е на пазара под марката на издателство " Колибри ". Читателите на " Детски Дневник " могат да получат с 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Анна Бикова – " Самостоятелното дете, или по какъв начин да стана " мързелива майка "
АЗ СЪМ МЪРЗЕЛИВА МАЙКА
Докато работех в детска градина, съм виждала прекалено много образци на родителска свръхопека. Особено добре си припомням едно тригодишно момченце – Славик. Тревожните му родители смятаха, че седне ли на масата, синът им е задължен да си изяде всичко. За да не отслабне. Кой знае за какво, в тяхната ценностна система отслабването беше нещо доста ужасно, въпреки че растежът и пухкавите бузки на Славик не предизвикваха безпокойствие, най-малко що се отнася до телесната му маса. Не знам по какъв начин и с какво го хранеха у дома, само че той пристигна в градината с очевидно нарушен вкус. Дресиран от безапелационното родителско условие " Трябва да си изяждаш всичко до дъно! ", той дъвчеше механично и преглъщаше всичко, което беше в чинията му! При това трябваше да го храним, тъй като " той още не може самичък " (!!!).
За своите три години момченцето в действителност не можеше да се храни независимо – нямаше подобен опит. И не щеш ли в първия му ден в детската градина го храня и виждам цялостна липса на страсти. Приближавам лъжичката – Славик си отваря устата, дъвче, гълта... Трябва да кажа, че нашият готвач не беше кой знае какъв занаятчия на кашата. Кашата му беше " антигравитационна ": в случай че обърнеш чинията, тя си оставаше там макар законите на гравитацията, залепнала в плътна маса за дъното. Този ден доста деца не пожелаха да си изядат кашата и аз прелестно ги разбирах. Славик си изяде съвсем всичко.
Питам го:
– Харесва ли ти кашата?
– Не.
Отваря уста, дъвче, гълта.
– Искаш ли още?
Поднасям лъжичката.
– Не.
Отваря уста, дъвче, гълта.
– Ако не ти харесва, не я яж! – му споделям.
Славик се ококори от удивление. Той не знаеше, че може и по този начин. Че може да желае или да не желае. Че може самичък да вземе решение: да я изяде или да я остави. Че може да споделя желанията си. И да чака, че близките ще се съобразят с желанията му.
Има прелестен виц за родителите, които знаят по-добре от самото дете какво му е належащо:
– Петя, незабавно се прибирай!
– Мамо, измръзнах ли?
– Не, огладня!
В началото Славик се наслаждаваше на новопридобитото право да се отхвърля от храната и пиеше единствено компот. После стартира да си желае добавка, когато яденето му харесаше, и умерено да побутва чинийката, в случай че храната не беше измежду обичаните му. Вече можеше да прояви автономия в избора си. Малко по-късно престанахме да го храним с лъжичка и той стартира да яде самичък. Защото храненето е естествена нужда. И гладното дете постоянно ще се храни единствено.
Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня дълго децата си. Навършеха ли годинка, им връчвах лъжицата и сядах до тях. На година и половина децата ми към този момент се справяха и с вилица. Разбира се, до момента в който навикът за независимо хранене се образува дефинитивно, се постановяваше да мия и масата, и пода, и самото дете след всяко ястие.
Но това е моят съзнателен избор сред " мързи ме да ги изучавам, по-добре бързичко да свърша всичко сама " и " мързи ме да го правя сама, по-добре да вложа старания в образованието им ".
Още една естествена нужда е да вървиш по потребност. Славик го правеше в гащите. На оправданото ни неразбиране майка му реагира по този начин: помоли ни да водим детето в тоалетната по часовник – на всеки два часа. " Вкъщи го поставям на гърнето и го държа до тогава, до момента в който не си свърши всичките работи. " Тоест тригодишното дете е очаквало, че и в детската градина, както вкъщи, ще го водят в тоалетната и ще го уговарят " да си свърши работата ".
Недочакал покана, той пълнеше гащите и даже не се сещаше, че мокрите панталонки би трябвало да се смъкват, да се обуят сухи, а за това би трябвало да помоли за помощ учителката. Ако родителите отгатват, предусещат всички стремежи на детето, то още дълго няма да се научи да осъзнава потребностите си и да моли за помощ.
След седмица казусът с мокрите гащи се реши от единствено себе си. " Искам да пИшам! " – гордо обявяваше пред групата Славик и отиваше в детската тоалетна.
Тук няма никакво педагогическо чудо. Физиологически в този миг организмът на момченцето бе към този момент подготвен да управлява процеса. Славик усещаше по кое време му е време да отиде до тоалетната и стигаше до там сам. Вероятно би могъл да го прави и по-рано, само че у дома възрастните са го изпреварвали, слагали са го на гърнето още преди детето да е осъзнало тази своя нужда. Но това, което е било подходящо на една-две години, естествено, не трябва да продължава и на три.
В детската градина всички деца стартират да се хранят независимо, да вървят до тоалетната независимо, да се обличат независимо и независимо да си измислят занимания. Освен това привикват да желаят помощ, в случай че не могат да се оправят сами с казуса си. Изобщо не приканвам да пускате децата на детска градина колкото се може по-рано. Напротив, считам, че за детето е по-добре до три-четири годинки да си остане вкъщи. Просто приказвам за рационално държание на родителите, при което детето не е задушавано от свръхпротекция, а му е предоставено пространство за развиване. Веднъж една другарка ми пристигна на посетители с двегодишното си дете и останаха да пренощуват. Точно в 21,00 тя отиде да го приспи. Момченцето не искаше да си ляга, измъкна се от креватчето, заинати се, само че майка му принудително го върна в леглото. Опитах се да разубедя приятелката си:
– Според мен още не му се спи.
(Нищо чудно, че не желае да ляга. Дойдоха скоро, у нас има с кого да си играе, вижда нови играчки – всичко му е забавно!)
Но приятелката ми продължаваше да го натиска със забележителна непримиримост... Борбата продължи повече от час и в следствие детето въпреки всичко заспа. Малко след него заспа и моят наследник. Много просто: когато се умори, сам си отиде в креватчето и заспа.
Аз съм мързелива майка. Мързи ме да удържам детето в креватчето. Знам, че рано или късно, то ще заспи единствено, тъй като сънят е естествена нужда.
В почивните дни обичам да си поспивам. През седмицата работният ми ден стартира в 6,45, тъй като в 7,00, когато отваря детската градина, първото детенце към този момент чака пред вратата, доведено от бързащия за работа баща. Ранното ставане е грубо за една " сова ". И всяка заран, до момента в който медитирам над чаша кафе, укротявам вътрешната си " сова " с мисълта, че съботата ще ми подари опцията да се наспя до насита.
Една събота се разсъниха към единайсет. Синът ми, на две години и половина, седеше и гледаше анимационно филмче, дъвчейки курабийка. Беше си пуснал тв приемника самичък (лесно е – единствено да натиснеш копчето), беше разкрил сам и DVD-то с анимацията. Дори си беше намерил кефира и царевичните пръчици. И в случай че се съди по разпилените на пода пръчици, разления кефир и мръсната паница в мивката, беше закусил наред и даже бе разчистил, доколкото е можал, след себе си.
По-голямото ми дете (то е на 8 години) към този момент не беше у дома. Вчера се съгласих да го пусна с негово приятелче и родителите му на кино. Аз съм мързелива майка. Казах на сина си, че ме мързи да ставам прекомерно рано в събота, тъй като по този начин ще се лиша от скъпоценната опция да се наспя, която очаквам цяла седмица. Ако желае да върви на кино, ще би трябвало самичък да си навие будилника, самичък да стане и самичък да се подготви. И ето го, не се е успал...
(Всъщност и аз си навих будилника – сложих го на осцилация и през сън се ослушвах по какъв начин се оправя синът ми. Когато вратата след него се затвори, зачаках есемес от майката на приятеля му, че е дошъл и че всичко е наред, само че за него това остана зад кадър.)
Освен това ме мързи да му ревизирам чантата и раничката за самбо, както и да му суша нещата след басейна. Мързи ме и да изучавам с него (ако той не ме помоли да му помогна). Мързи ме да изхвърлям боклука, по тази причина го хвърля синът ми на път за учебно заведение. Дори имам нахалството да го апелирам да ми направи чай и да ми го донесе при компютъра. Подозирам, че с всяка последваща година ще ставам все по-мързелива...
Но децата претърпяват изненадваща трансформация, когато дойде баба им. Тъй като живее надалеч, тя идва за цяла седмица. Големият незабавно не помни, че може самичък да си учи уроците, самичък да си топли обяда, самичък да си прави сандвич, самичък да си подрежда чантата и да отива на учебно заведение заран. Сега той се опасява даже да заспива самичък: баба му би трябвало да е до него! А нашата баба не е мързелива...
Децата са несамостоятелни, в случай че това е преференциално на възрастните.
Всичко, което би трябвало да знаете за: На учебно заведение 2017 (61)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ