Бойко на нивата. Който го снима, той го и пере
Тази равнища тука ще стане седми реактор. Така сподели Бойко. Край него министри и синдикални босове се усмихваха угодно. Бяха щастливи, а есенният дъжд трополеше добродушно по чадърите им. Те чертаеха бъдещето на Родината и трудовият народ. След епохалните събития на пъновете преди дни, когато чухме за рейтинга, в този момент министър председателят разказа своя нов исторически план за построяването на седми реактор на АЕЦ ”Козлодуй ”.
Нова американска технология ще се приложи тука, приятели мои, - уточни равнищата от 55 дка той. Нещо сходно е споделил Аспарух, когато е минал Дунав и е забил кола с конската опашка. Някъде в този регион, както един ден ще потвърдят учените. Нож какво е Аспарух пред исполина на демокрацията, който съобщи: Тук ще се реализира диверсификация в атомната енергетика, посредством други възможности на съветските доставки… Нейде из коридоррите на Кремъл се чу смях...
И други са се опитвали да сътворят нещичко по тематиката „ На равнищата “. Например Пейо Яворов.
Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орис!
Немигнал, ставай: ей, месец още
посред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя като че ли. Какво е време?
Великден иде, отново оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола…
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий —
и отново поглеж:
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
С трънак и бурен се бори,
весден ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орис!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
пастир засвирил, стада заблели,
по всички шубраци пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
за какво ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо по този начин заяло,
че кръв застива в сърцето страдно…
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш към този момент къде ти може?
И кръст изправиш най-накрая, боже,
па вземеш гладен мигом торбата.
И лучец еж,
водица пий —
И отново поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орис!
Дома се връщаш окапал към този момент
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и рев, и врява…
Какво ще бъде? — недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и бедняци — тресе ги тресчица:
„ Не взема единствено от голо риза,
дете от майка! “ — така всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„ Да готвиш толкова! “ О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, какъв брой щеш,
на религия пий,
че то поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
………………
Така си мреш,
по този начин сме ний,
по този начин — поглеж!
Дий…
Дий, краста, дий!
В учебниците, които просветителното министерство на Бойко утвърждава за 11 клас, ще прочетете следния текст.
" На равнищата " (анализ)
Ранната лирика на Яворов е екстровертна, обърната на открито, към индивида и драмата му в социума, а главен лирически воин в нея е селянинът с неговия интензивен труд и непостижим живот страдалчество. Стихотворението „ На нивата” насочва вниманието към убийственото ежедневие на един неизвестен воин, в което удовлетворението от труда е сменено с отмалялост и отвращение.
Жестоко, а? Но няма да се гърчи повече българският селяндур – Бойко строи седми блок! По американски.
Атомният строител изяснява какво ще стане с нищо неподозиращата равнища...
Преди години Антон Страшимиров не е планувал сходен галактически напредък! И по тази причина надраскал на белия лист и той „ На равнищата “.
Зазоряваше се безшумно - с омаята на последна утренна сънливост: сякаш майчина ръка погалваше и пробуждаше всичко живо.
Унесен тъжно, аз гледах по какъв начин из дрезгавината поникваха очертанията на грохналите хижи, осенявани от изглозгани и жилави овощни дръвчета - хижи, които в този момент изглеждаха като присвити плачущи върби по кривулните тесни улици на нашето пръснато село. Никой не крачеше още по тях, никой не шумеше: онемели бяха дори будните псета. А преди час-два те ме оглушаваха още с грозния си писък, който се сливаше с познати мен викове из селската механа и се носеше в глъхналата нощ като лукав майтап над върволицата черни плебеи тук, постоянно безрадостни, безстрастни и превити под затъпителните грижи за безплодността на целогодишния денонощен труд. Вакханалия на дребното определени от многото викани! О, по какъв начин ми гнетяха душата тези викове! Ликуваше победилата старост: оставаше отново предходният господар - не се “размири селото”.
Късната луна напълно избледня и заскърцаха заколвам край плетищата. Една наближи и отмина: в дрезгавината се мярна костеливият растеж на Балчо Дражът, отличих и загорялото му лице с две по страните - не бръчки, а цели вглъбнатини в челюстите. Вчера го нямаше в село - по работа е бил. Може и да не е чул за някакви избори! Наведен, той в този момент водеше дръглив чифт волове, впрегнати на две колелета. На оста седеше - с остен в ръка - дете. То и през днешния ден не ще е на учебно заведение. А това дете беше ярко и възприемчиво: палаво, неуморно, повеждач на игри, гласежи и лудории сред рошавите си другарчета.
Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох - закрачих след Балча. Вървя, а болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да опрощавам - топло и от сърце - това дете, обречено от жестока орис на безжалостно пресушаване; да заприкажа с татко му, та да стопля, в случай че мога, това безстрастно и вцепенено от живота създание със струи от душащата ме тъга. Но скоро ми стана съзнателно... съзнателно за това, че ме задяваше окаяността на един Балчо и на едно обичливо дете, когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм непознат, от които съм негли надуто обособен, над които и от които аз живея със своята разпасаност и горест.
Оброних чело и шавнах в дъбовата кория, която не преди доста беше противоречива сред нашето село и турския й собственик, а в този момент е имане на селския ни кмет.
Шушнеха към този момент под утренния полъх дебелите дъбови листе, придружавани от ромола на непосредствен бързей, а прикрит в гъстака кос допяваше утренната си ария. И в оведрената ми душа все по-ясно се сблъскваха възприятията за хубаво и постоянно със злобливите грижи по безграничната кривда в днешното човешко битие.
Ускорих стъпките си. Дъбовете се разреждаха, ставаха все по-стволести и горди. Под един безформен към този момент исполин аз несъзнателно стопирах и дълго стоях, безпомощен да се отърва от горка мисъл. Вековний великан е окухял: ще грохне. А ще грохна и аз, ще отминем всички ние и ще оставим единствено скърби и кахъри, обети и сълзи по веригата на нашето безрадостно битие.
Слънцето надникна от близка рътлина - ослепително, като разтопено злато. Бях накрай гората. Зад извилистия път се разкриваха нивите, по които, прегънати над оралата си, черни плебеи оряха. Нейде в близост съзрях и Балча - с потно чело, опнал мишци, натиска и управя ралото си. Напред дребният Наню води воловете. Запътих се към тях, вперен в Наня. С какви очи се захласва то по чучулиги или гълъби, които прелитат! А по какъв начин блещи очи по озовал се наоколо лалугер! Гледах го и в душата ми оживя ужас: тази е равнищата, която ще изтърве Балчо - покрай корията е - да, тази ще е тя... Миналата неделя в кръчмата нашият лихвар-гражданин бяха застъпили - с чорбаджият и с други още първенци - Балча: надумваха му, че не си заплаща дълга. Лихварят го гълчеше, а първенците го увещаваха в почтеност. И накрай чорбаджият предложи да купи тази Балчова равнища - покрай корията. Той, чорбаджият, беше към този момент купил тук няколко други ниви, та с Балчовата щеше да окръглн мястото, с цел да си угледно разшири корията. А той, Балчо, имаше единствено три нивички, та беше навел глава и мънкаше половин думи:
- Абе, брате, накрай по този начин и ще сторя: зер, не потръгва наникъде! А дълг е, ще се заплаща по кое време да е. Никому не съм нищо отядал и не е за отядане: сухи пари ми е дал индивидът.
- Знайно е, че не ще отядеш, Балчо - говореше лихварят, - токо ела да вършиш работа, когато ти не заплащат в точния момент. Не ги цепя и аз, поминъка си от вас очаквам: заплати ми!
- Ще ти платя, бай Василе... Ще потърся, че в случай че не найде, ще продам равнищата - на, чорбаджият я желае - свърши тогава Балчо, а устните му трепереха: може да се догаждаше сиромахът, че те са се нещо сговорили - ония...
Гледах го аз в този момент, че гледах и равнищата. Останала е тя от татко и деда. А той ще я изтърве - Балчо! Прахосник ли беше тоя татко, алкохолик или що? Той работеше денонощно - от понеделник до съботата, - а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, върви на воденица, на тепавица или с дърва в града...
Чу се конски тътен и по пътя из корията се появи бай Васил - лихварят.
- Помози господ, Балчо - поздрави той. - Работиш ли, работиш ли?
- Дал господ положително. Ора, какво ще му е.
- Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е равнищата, не чини да я изтървеш - сподели и отмина.
- На добър час - секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.
- Тегли бре! - викна след това той на Наня.
Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек занимателно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, заробен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли отново - да стане. Но то се преви, запротиви се.
- Остави го да поседи, байо - осмелих се аз. - Малко е детето, по му е мястото в учебно заведение.
Балчо ме изгледа отегчен.
- Не се може, ваша благосклонност - сподели, - нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят... - и сбута отново детето.
- Недей ме, тате, молим ти се! - заохка то и се преви надве.
- Остави го за малко! - пришепнах отново аз.
Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню самичък стана, отърси отърканото си потурче, па татко и наследник заораха отново...
Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е равнищата, не чини да се изтърве!
2020 година Докато Бойко разтяга локуми за атомни блокове, в ардинското село Млечино я карат по този начин...
24rodopi.com
Класиците, благите, не са имали разбиране що е спешен ПР. Нашият министър председател обаче е наясно. И работи. С джипката, жълтото яке и синята риза. Върви му с тях: на пънове, църкви, язовири и палячовци. Ще попитате: Кой го пере, завалията? Е, по какъв начин кой? Който го снима – той го и пере... Ръчно.
Ех, в случай че не бяха митингите, яйцата и резолюцията на Екологичен потенциал... Подем да видите!
Фрог нюз
Нова американска технология ще се приложи тука, приятели мои, - уточни равнищата от 55 дка той. Нещо сходно е споделил Аспарух, когато е минал Дунав и е забил кола с конската опашка. Някъде в този регион, както един ден ще потвърдят учените. Нож какво е Аспарух пред исполина на демокрацията, който съобщи: Тук ще се реализира диверсификация в атомната енергетика, посредством други възможности на съветските доставки… Нейде из коридоррите на Кремъл се чу смях...
И други са се опитвали да сътворят нещичко по тематиката „ На равнищата “. Например Пейо Яворов.
Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орис!
Немигнал, ставай: ей, месец още
посред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя като че ли. Какво е време?
Великден иде, отново оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола…
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий —
и отново поглеж:
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
С трънак и бурен се бори,
весден ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орис!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
пастир засвирил, стада заблели,
по всички шубраци пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
за какво ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо по този начин заяло,
че кръв застива в сърцето страдно…
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш към този момент къде ти може?
И кръст изправиш най-накрая, боже,
па вземеш гладен мигом торбата.
И лучец еж,
водица пий —
И отново поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орис!
Дома се връщаш окапал към този момент
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и рев, и врява…
Какво ще бъде? — недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и бедняци — тресе ги тресчица:
„ Не взема единствено от голо риза,
дете от майка! “ — така всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„ Да готвиш толкова! “ О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, какъв брой щеш,
на религия пий,
че то поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
………………
Така си мреш,
по този начин сме ний,
по този начин — поглеж!
Дий…
Дий, краста, дий!
В учебниците, които просветителното министерство на Бойко утвърждава за 11 клас, ще прочетете следния текст.
" На равнищата " (анализ)
Ранната лирика на Яворов е екстровертна, обърната на открито, към индивида и драмата му в социума, а главен лирически воин в нея е селянинът с неговия интензивен труд и непостижим живот страдалчество. Стихотворението „ На нивата” насочва вниманието към убийственото ежедневие на един неизвестен воин, в което удовлетворението от труда е сменено с отмалялост и отвращение.
Жестоко, а? Но няма да се гърчи повече българският селяндур – Бойко строи седми блок! По американски.
Атомният строител изяснява какво ще стане с нищо неподозиращата равнища...
Преди години Антон Страшимиров не е планувал сходен галактически напредък! И по тази причина надраскал на белия лист и той „ На равнищата “.
Зазоряваше се безшумно - с омаята на последна утренна сънливост: сякаш майчина ръка погалваше и пробуждаше всичко живо.
Унесен тъжно, аз гледах по какъв начин из дрезгавината поникваха очертанията на грохналите хижи, осенявани от изглозгани и жилави овощни дръвчета - хижи, които в този момент изглеждаха като присвити плачущи върби по кривулните тесни улици на нашето пръснато село. Никой не крачеше още по тях, никой не шумеше: онемели бяха дори будните псета. А преди час-два те ме оглушаваха още с грозния си писък, който се сливаше с познати мен викове из селската механа и се носеше в глъхналата нощ като лукав майтап над върволицата черни плебеи тук, постоянно безрадостни, безстрастни и превити под затъпителните грижи за безплодността на целогодишния денонощен труд. Вакханалия на дребното определени от многото викани! О, по какъв начин ми гнетяха душата тези викове! Ликуваше победилата старост: оставаше отново предходният господар - не се “размири селото”.
Късната луна напълно избледня и заскърцаха заколвам край плетищата. Една наближи и отмина: в дрезгавината се мярна костеливият растеж на Балчо Дражът, отличих и загорялото му лице с две по страните - не бръчки, а цели вглъбнатини в челюстите. Вчера го нямаше в село - по работа е бил. Може и да не е чул за някакви избори! Наведен, той в този момент водеше дръглив чифт волове, впрегнати на две колелета. На оста седеше - с остен в ръка - дете. То и през днешния ден не ще е на учебно заведение. А това дете беше ярко и възприемчиво: палаво, неуморно, повеждач на игри, гласежи и лудории сред рошавите си другарчета.
Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох - закрачих след Балча. Вървя, а болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да опрощавам - топло и от сърце - това дете, обречено от жестока орис на безжалостно пресушаване; да заприкажа с татко му, та да стопля, в случай че мога, това безстрастно и вцепенено от живота създание със струи от душащата ме тъга. Но скоро ми стана съзнателно... съзнателно за това, че ме задяваше окаяността на един Балчо и на едно обичливо дете, когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм непознат, от които съм негли надуто обособен, над които и от които аз живея със своята разпасаност и горест.
Оброних чело и шавнах в дъбовата кория, която не преди доста беше противоречива сред нашето село и турския й собственик, а в този момент е имане на селския ни кмет.
Шушнеха към този момент под утренния полъх дебелите дъбови листе, придружавани от ромола на непосредствен бързей, а прикрит в гъстака кос допяваше утренната си ария. И в оведрената ми душа все по-ясно се сблъскваха възприятията за хубаво и постоянно със злобливите грижи по безграничната кривда в днешното човешко битие.
Ускорих стъпките си. Дъбовете се разреждаха, ставаха все по-стволести и горди. Под един безформен към този момент исполин аз несъзнателно стопирах и дълго стоях, безпомощен да се отърва от горка мисъл. Вековний великан е окухял: ще грохне. А ще грохна и аз, ще отминем всички ние и ще оставим единствено скърби и кахъри, обети и сълзи по веригата на нашето безрадостно битие.
Слънцето надникна от близка рътлина - ослепително, като разтопено злато. Бях накрай гората. Зад извилистия път се разкриваха нивите, по които, прегънати над оралата си, черни плебеи оряха. Нейде в близост съзрях и Балча - с потно чело, опнал мишци, натиска и управя ралото си. Напред дребният Наню води воловете. Запътих се към тях, вперен в Наня. С какви очи се захласва то по чучулиги или гълъби, които прелитат! А по какъв начин блещи очи по озовал се наоколо лалугер! Гледах го и в душата ми оживя ужас: тази е равнищата, която ще изтърве Балчо - покрай корията е - да, тази ще е тя... Миналата неделя в кръчмата нашият лихвар-гражданин бяха застъпили - с чорбаджият и с други още първенци - Балча: надумваха му, че не си заплаща дълга. Лихварят го гълчеше, а първенците го увещаваха в почтеност. И накрай чорбаджият предложи да купи тази Балчова равнища - покрай корията. Той, чорбаджият, беше към този момент купил тук няколко други ниви, та с Балчовата щеше да окръглн мястото, с цел да си угледно разшири корията. А той, Балчо, имаше единствено три нивички, та беше навел глава и мънкаше половин думи:
- Абе, брате, накрай по този начин и ще сторя: зер, не потръгва наникъде! А дълг е, ще се заплаща по кое време да е. Никому не съм нищо отядал и не е за отядане: сухи пари ми е дал индивидът.
- Знайно е, че не ще отядеш, Балчо - говореше лихварят, - токо ела да вършиш работа, когато ти не заплащат в точния момент. Не ги цепя и аз, поминъка си от вас очаквам: заплати ми!
- Ще ти платя, бай Василе... Ще потърся, че в случай че не найде, ще продам равнищата - на, чорбаджият я желае - свърши тогава Балчо, а устните му трепереха: може да се догаждаше сиромахът, че те са се нещо сговорили - ония...
Гледах го аз в този момент, че гледах и равнищата. Останала е тя от татко и деда. А той ще я изтърве - Балчо! Прахосник ли беше тоя татко, алкохолик или що? Той работеше денонощно - от понеделник до съботата, - а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, върви на воденица, на тепавица или с дърва в града...
Чу се конски тътен и по пътя из корията се появи бай Васил - лихварят.
- Помози господ, Балчо - поздрави той. - Работиш ли, работиш ли?
- Дал господ положително. Ора, какво ще му е.
- Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е равнищата, не чини да я изтървеш - сподели и отмина.
- На добър час - секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.
- Тегли бре! - викна след това той на Наня.
Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек занимателно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, заробен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли отново - да стане. Но то се преви, запротиви се.
- Остави го да поседи, байо - осмелих се аз. - Малко е детето, по му е мястото в учебно заведение.
Балчо ме изгледа отегчен.
- Не се може, ваша благосклонност - сподели, - нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят... - и сбута отново детето.
- Недей ме, тате, молим ти се! - заохка то и се преви надве.
- Остави го за малко! - пришепнах отново аз.
Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню самичък стана, отърси отърканото си потурче, па татко и наследник заораха отново...
Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е равнищата, не чини да се изтърве!
2020 година Докато Бойко разтяга локуми за атомни блокове, в ардинското село Млечино я карат по този начин...
24rodopi.com
Класиците, благите, не са имали разбиране що е спешен ПР. Нашият министър председател обаче е наясно. И работи. С джипката, жълтото яке и синята риза. Върви му с тях: на пънове, църкви, язовири и палячовци. Ще попитате: Кой го пере, завалията? Е, по какъв начин кой? Който го снима – той го и пере... Ръчно.
Ех, в случай че не бяха митингите, яйцата и резолюцията на Екологичен потенциал... Подем да видите!
Фрог нюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ