Тази книга се посвещава на Дейвид, моя баща, който ме

...
Тази книга се посвещава на Дейвид, моя баща, който ме
Коментари Харесай

Откъс от Изоставени, Коуди Макфейдън

Тази книга се посвещава на Дейвид, моя татко, който ме отгледа и ме научи да бъда мъж. Без него нямаше да мога да намеря противоположния път до брега.
ПЪРВА ЧАСТ:
СЛЪНЦЕТО
1
В наши дни
ВСИЧКИ съдебномедицинска експертиза САМИ. НАВРЕМЕ ОСЪЗНАХ ТОВА.
Не ме разбирайте неправилно. Обичам един мъж. Когато се събудя през нощта и той е до мен, и мога да го докосна, и да го събудя, и да го помириша, и да го блъскам, и да го усещам в себе си, до момента в който се поти и ръцете му ме опипват като твърда почва, съм удовлетворена. Ние сме от малцината (има и други като нас, само че не са много), които познават до болежка възприятието от плътта му върху моята. Кадифената ѝ неотстъпчивост. Познавам и неповторимите ни звуци, шерването, копнежа, стоновете ни, аз и единствено аз, и изпитвам голямо егоистично удовлетворение от всичко това. В тези моменти се усещам като човек, получил скрито знание, като собственик на прикрито богатство.
Но в последна сметка нищо не може да промени истината: той не знае, до момента в който сме в мрака, какво си мисля в най-дълбоките кътчета на съзнанието си, както и аз не знам какво си мисли той. Това е истината. Всички сме независими острови.
Засега нямам проблем с това. Имаше времена, когато бях срещу тази концепция, както, допускам, е бил и всеки различен. Искаме да знаем всичко за колегата си и да си споделяме всяка дребна детайлност. Желаем да четем мозъка му и той да чете нашия. Искаме да премахнем всевъзможни дистанции между тях и да се превърнем в едно цяло, в една персона.
Но ние не сме едно цяло. Колкото и да се сближим, постоянно ще остане известно разстояние посред ни. Любовта, осъзнах аз, не се гради единствено на шерването, само че и на примиряването с тези неща, които в никакъв случай няма да бъдат споделени.
Обръщам се на една страна, облягам буза на ръката си и поглеждам моя мъж. Красив е. Не женствено, а мъжкарски. Благодарение на тази негова грубоватост. Спи надълбоко и със затворена уста. Страхувам се да го зяпам прекомерно дълго. Възможно е да усети погледа ми и да се разсъни. Постоянно е нащрек, тъй като също като мен знае, че гибелта е същинска. Тя е нещо, което може да се случи във всеки един миг. Човек се научава да спи леко, когато е правил и виждал нещата, с които се занимаваме ние.
Обръщам се по тил и поглеждам нощното небе през отворената врата на балкона. Оставихме я отворена, с цел да слушаме океана. Температурата тук го разрешава. На петдневна почивка сме в Хавай, първата ми от цяло десетилетие насам.
Отседнали сме на Големия остров, земята на огъня и леда. Когато напуснахме летище Хило, двамата с Томи се спогледахме и се зачудихме дали не направихме голяма неточност в избора си на остров. Докъдето стигаше погледът, се виждаха само черни вулканични скали. Имахме възприятието, че сме кацнали на повърхността на враждебна луна.
Надеждите ни се позавърнаха, когато пристигнахме в почивната база. В далечината се виждаше вулканът Мауна Кеа, който е висок 4207 метра и беше затрупан със сняг. Почувствахме се необичайно да дойдем в Хавай и да забележим сняг през прозореца на колата ни, само че обстоятелствата бяха пред очите ни. По скалите започваха да се появяват дървета и редки треви, които се бореха за живота си и намекваха за измененията в геоложкото бъдеще. Един ден тревата ще надделее над скалата и ще я трансформира в почва. Тогава нещата ще се трансформират още веднъж. Двамата с Томи и предшествениците ни от дълго време няма да ни има, само че това ще се случи. Животът непрекъснато се бори. Такава е неговата работа.
Приемната зона в почивната база напряко ни спря дъха. Тя беше с панорама към безкрайния океан и съвършените плажове. Приятният бриз целуваше бузите ни, като че ли с цел да ни приветства на едно прелестно място. Младият мъж на рецепцията, чиито зъби напряко блестяха на фона на загорялата му кожа, ни посрещна с „ Алоха “.
Тук сме към този момент от четири дни и не вършим съвсем нищо. Хавай ни одобри с отворени прегръдки, като не обърна никакво внимание на кръвта по ръцете ни, и ни предложи хубостта си, с цел да си отдъхнем най-малко малко. Хотелската ни стая е на третия етаж, а балконът ни е на по-малко от петдесет метра от океана. Прекарваме дните си в лежане на плажа и в правене на обич, а нощите си в разходки по пясъка, в правене на обич и във удивление по поразителната паноплия от звезди в античното небе. Наблюдаваме залезите, до момента в който луната не превземе нощния хоризонт над океана.
Наслаждаваме се на това успокоение. Съвсем скоро ще се върнем в Лос Анджелис, където управлявам локалния клон на Националния център за разбор на жестоки закононарушения, прочут още като НЦАЖП. НЦАЖП е основан в Куантико, Вирджиния, само че във всеки офис на ФБР, във всеки град има по един координатор на този отдел. В доста от тях тази служба не е съществена за него и той я извършва единствено в избрани моменти. В Лос Анджелис обаче е работа на цялостен работен ден и аз съм отпред на отдела към този момент повече от дванайсет години, като ръководя четиричленен екип, в който влиза и моя благосклонност.
Занимаваме се с най-лошите от най-лошите. Мъже и дами, които убиват мъже и дами и (твърде често) деца. Серийни изнасилвачи. Тези, които преследваме, рядко работят импулсивно. Действията им не са моментна особеност, а облекчаване на съществуваща потребност. Те правят това за наслаждение, тъй като да изкормят човешко създание, ги изпълва както нищо друго.
Прекарах живота си в надничане в мрака, където тези хора се спотайват. Този мрак е леден и кондензиран със скимнете, писклив дразнещ смях и ужасни стонове. Убивала съм неприятни хора и съм била преследвана от тях. Изборът да повеждам подобен живот, е мой, по тази причина всяка заран се разсънвам и всяка вечер се прибирам вкъщи с него, лягам си с моя мъж и още веднъж се разсънвам.
Именно поради това рядко ми се случва да си подвигна главата и да видя звездите. Всички живеем и умираме под тях, само че аз съм по-отдадена на частта с умирането. Често сънувам жертвите, легнали по тил и борещи се за последните глътки въздух, до момента в който се взират в тези безмилостни и безконечни точки светлина.
Тук, в Хавай, имам задоволително време да виждам звездите. Взирам се в тях всяка вечер. Те ми припомнят, че нещо красиво е горяло доста по-дълго, в сравнение с ще просъществува човешката грозотия.
Затварям очи за миг и се заслушвам. Океанът се блъска в брега на открито, сходно на безкрайна въздишка на по-велико от нас създание. Ако бях сигурна, че Бог съществува, щях да си помисля, че този тон е сърцетуптенето му. Но двамата с него не сме в изключително положителни връзки и въпреки към този момент да сме по-близки, в сравнение с преди години, рядко си приказваме.
Има нещо там. Нещо постоянно и безспорно, което язди вълните в пясъка в темп със международния пулс. Този океан е прекомерно възвишен и прелестен, прекомерно чист и хубав, с цел да е случайност. Не знам дали на това нещо му пука за нас, каквото и да е то, само че евентуално кара света да се върти, до момента в който ние взимаме своите решения, и може би това е най-хубавото, на което можем да се надяваме.
Отварям още веднъж очи и се оттеглям колкото се може по-бавно и по-тихо от Томи. Иска ми се да изляза на балкона, само че вероятно ще го събудя. Освобождавам се от меките като коприна завивки. Стъпвам на килима. Луната осветява стаята, тъй че намирането на халата (който възнамерявам да открадна на тръгване) не съставлява проблем. Обличам го, само че не завързвам колана му. Поглеждам за последно към Томи и излизам на балкона.
Луната, тази постоянно безразлична свидетелка, огрява всичко тази нощ и хвърля над света покров от сребро и кехлибар. Тя е увиснала над океана като грапава перла, на която се любувам с безмълвно учудване. Луната не е нищо повече от каменна топка, която лее своята студена светлина, само че има невероятна мощ, когато небето потъмнее. Пресягам се и се преструвам, че я погалвам с пръсти. Почти чувствам светлината ѝ. Тя тече като тъмни кадифени реки.
Заради моята работа луната ми е също толкоз чест сателит, колкото и слънцето, само че тя не осветява единствено моя път, само че и този на чудовищата. Те я обожават, тъй като е неспособна изцяло да прогони мрака. И аз я обичам, въпреки да е също толкоз зложелател, колкото и другар.
Температурата на открито е чудесна. Обхождам с взор небето. Звездите в Лос Анджелис са просто дребни парченца светлина върху океан от чернота, а тук светлината се опълчва доста съществено на мрака. Успявам да различа Колана на Орион над мен. След малко откривам Голямата мечка, а от нея и Полярната звезда.
– Поларис – промълвям и се усмихвам, тъй като в главата ми се разсънват мемоари за татко ми.
Татко беше от тези мъже, които се вълнуваха от доста неща, с цел да се захванат единствено с едно. Свиреше удовлетворително на китара. Пишеше разкази, които обожавах, само че по този начин и не бяха издадени. Също по този начин обичаше нощното небе и историите за звездите.
– Полярната звезда – припомням си, че ми сподели една вечер и уточни небето – се споделя Поларис. Понякога я назовават „ пътеводна звезда “. Тя не е най-ярката звезда, както считат доста хора. Най-ярката е Сириус. Но Поларис е една от най-важните.
По това време бях на девет години и не ми пукаше изключително за звездите, само че обичах татко си, по тази причина го слушах и го гледах с ококорени от учудване очи. Сега се веселя, че съм го правила. В тези миг баща беше благополучен. Той умря, преди да навърша двайсет и една, и за мен всеки миг с него беше доста скъп.
– Какво си мислиш? – измърморва завален от съня глас зад мен.
– За баща. Падаше си по астрономията.
Томи идва при мен и ме прегръща откъм гърба. Той е гол и топъл. Отпускам главата си на гърдите му. Висока съм единствено метър и половина, тъй че мъжът ми стърчи над мен, само че това ми харесва.
– Не можеш да заспиш ли? – пита ме Томи.
– Не че не мога – измърморвам в отговор аз. – Не е вярно да се каже по този начин. Просто ми е прелестно да съм будна.
Сякаш го слушам да се усмихва и това ми подсказва, както доста други неща, по какъв начин ставаме все по-близки. Довършваме си изреченията и разчитаме знаците под повърхността. Двамата с Томи сме дружно от съвсем три години и връзката ни е нежна и прелестна. До известна степен тази непредвидена обич ме избави.
Преди малко повече от три години и половина преследвах мъж, сериен палач на име Джоузеф Сандс, който проникна в дома ми. Той изтезава брачна половинка ми Мат пред мен и по-късно го умъртви. Сандс ме изнасили и обезобрази, само че това не му беше задоволително, той аргументи гибелта на Алекса, десетгодишната ми щерка.
Прекарах идващите шест месеца в компанията на мъка, която към този момент не си припомням изключително добре. Знам какво се случи, само че мисля, че ние, хората, притежаваме предпазен механизъм, който ни защищава от спомените за същинската болежка, която сме изпитали. Помня, че желаех да умра и бях покрай осъществяването на желанието си.
След това двамата с Томи се събрахме. Той беше някогашен чиновник на тайните служби, който ми дължеше услуга. Обадих му се, с цел да я потърся, до момента в който работехме по случай, и някак си се озовахме в леглото. Това беше последното нещо, което чаках да се случи. Не единствено тъй като към момента скърбях за Мат и тъй като Томи беше убийствено хубав мъж от латински генезис, само че и поради това, което ми беше породено.
Джоузеф Сандс беше нарязал лицето ми с един огромен остарял нож, стори го с нужните централизация, гняв и наслаждение. Той остави своите следи върху мен, жигоса ме с кръв и стомана.
Белегът е огромен. Започва в средата на челото ми. Спуска се надолу и минава сред веждите ми, след което завива на съвсем съвършени деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда. Сандс я изряза, до момента в който се забавляваше с лицето ми. Белегът продължава през слепоочието ми, където прави ленив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едвам горната му част и още веднъж се връща, като разрязва по диагонал лявата ми ноздра и профучава през челюстта надолу към врата и свършва на ключицата ми.
Спомням си, че когато завърши, спря за момент. Аз пищях, а Сандс ме погледна и приближи лицето си на сантиметри от моето.
– Да – сподели той. – Много добре. Получи се тъкмо както би трябвало още от първия път.
Никога не съм се считала за красива жена, само че съм се чувствала комфортно в личната си кожа. След онази вечер започнах да се опасявам от огледалото като Фантома от операта. За мен съществуваха два разновидността за бъдещето: да се самоубия или да прекарам остатъка от живота си надалеч от очите на света.
Затова, когато Томи ме целуна... а по-късно ме води в леглото и целуна белезите ми... е... не бяха тъкмо целувките, които ме накараха да се трансформира, а езикът на тялото му, който ми показваше, че ме желае мощно. Той беше мъж, освен това необикновен хубавец, и ме желаеше. Не тъй като бях засегната, задачата му не беше да ме утеши, а тъй като си беше фантазирал, че е с мен, и искаше да реализира тези мечти.
Времето минаваше и тези първи мигове се трансфораха в нещо доста по-голямо. Вече живеем дружно. Обичаме се и даже си го казахме. Бони, осиновената ми щерка, също го обича и той отвръща на възприятията ѝ. Най-хубавото от всичко е, че това е една почтена връзка, която не е белязана от призраците на предишното ми.
– Господи, красиво е – прошепва Томи. – Нали, Смоуки?
– Нереално е даже.
– Също като мен. По-скоро обаче бих се определил като брилянтен.
Ухилвам се.
– Внимавай с егото, приятелче. Това е положително попадение, само че не очаквай да ти се разминава с него в бъдеще.
Ръцете му запълзяват по тялото ми и намират своя път под халата.
– Предполагам, че ще би трябвало да разгадавам на секса за това.
– Може би... си на прав път – измърквам аз и затварям очи.
Томи ме целува по врата и ме кара да потреперя макар топлото време.
– Е? – пита ме той.
Обръщам се към него и наклонявам глава на една страна в отговор. Устните му намират моите под зоркия взор на луната. Целуваме се и чувствам вътрешно разпалване, до момента в който се търка в мен.
– Искам те тук – измънквам с ръце в косата му.
Томи подвига глава, с цел да си поеме въздух, и повдига вежда.
– Имаш поради в действителност тук? На балкона?
Посочвам дългия шезлонг.
– По-скоро там.
Той оглежда тревата долу, което ме кара да го сграбча за главата и да го придърпам още веднъж към себе си.
– Престани да мислиш толкоз доста. Три сутринта е. Тук сме единствено ние и луната.
Не е нужно дълго да го увещавам. В последна сметка се озовавам от горната страна му и зад мен са единствено луната и Полярната звезда. Океанът продължава да боботи, когато Томи ме поглежда с очи, в които няма толкоз доста апетит, колкото пристрастеност. Към края се привеждам над него и му промълвям двете думи, които ми е доста мъчно да кажа на мъж, който не е Мат. Намирам отговора в очите му и двамата заспиваме на балкона, загърнати в халата ми.
 
Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР