Как е построен Паметникът на Свободата на връх Шипка
Тази година се навършват 85 години от построяването на Паметника на Свободата на връх Шипка.
През 1928 година едвам 26-годишен Пеньо Колев , по прякор Бомбето, приема може би най-важната задача в живота си – тази да приключи градежа на Паметника на Свободата, повдигнат, с цел да увековечи подвига на борците за независимост на България.
„ Казал си е: " Няма да го бъде! " Когато се е качил, обаче на върха, тъй като той не е бил самичък, бил е с няколко от уредниците, измежду които и един опълченец – Тодор Киров, който е взел участие в боевете – тогава. 70-годишен, достоен мъж, с бели коси и брада – паднал на колене в един окоп от тези, които са били към момента са стояли и се разплакал. Първият строител Илия Мъгов е направил всичко допустимо съгласно силите си, само че хората са се отказали другите строители ", споделя Стефка Кьосева, внучка на строителя Пеньо Колев.
Снимка: Стефка Кьосева, персонален списък
" Когато дядо ми е чул опълченеца Киров, като е видял неговата реакция, тъй като опълченеца е споделил: " Аз те апелирам като татко, както моли сина си – " Завърши го! Направи го! " И споделя: " Тогава нещо ме прониза безусловно, все едно аз не бях същия човек и си споделих: " Хората тук са си давали живота, а аз от един вятър ли ще се тревожа?! " И споделил: " Приемам! ", спомня си от разказите на дядо си Стефка.
За да приключи делото, Пеньо имал потребност от съратници. Започнал да събира майстори от околието.
" Качил се с тях, само че още първата нощ една стихия излиза, залива ги с камъчета, с прахуляк, с пясък, с какво ли не. На сутринта те като са се видели в какво състояние се намират, въпреки, че те не са могли и да спят са споделили: " Ние си тръгваме! " И единствено той останал там. Тогава той си споделя, аз ще събера балканджии от региона. Той споделя: " Това бяха изключителни хора. Имаха музикални принадлежности и ги носеха горе. Правехме си концерти, играехме хоро. " Имало е две гъдулки и една гайда ", продължава описа си Стефка.
Паметникът е издигнат с национални дарения и непринуден труд. Освен тежките климатични условия, било доста мъчно и да се доставят строителни материали.
" До върха е имало каменоломна и майстори-каменоделци, които са обработвали камъните за градежа. От една страна изискванията на труд, той ги усъвършенства след известно време, като пригаждат механизъм, който да изкачва с въжета, тези тежък товар.
Като дете Стефка доста обичала да слуша разказите на дядо си. Сред обичаните й истории са тези с магаретата, с които строителите качвали вода.
" При една стихия, обаче завалява сняг, изобилен. Те спят в някаква землянка с врата, която се отваря на открито и тогава идва една мечка стръвница. Било е доста ужасно. В същата нощ, тъй като имало мощна стихия, едно магаре, което било завързано там, се е отвързало и е изяло хляба им, който те са държали в едно чувалче, дружно с чертежите на паметника. Това доста ги затруднило, до момента в който донесат нови чертежи ", споделя още Стефка.
Пеньо Колев е бил освен механически началник на градежа, той персонално е положил триъгълните камъни в основата, на които се дължи устойчивостта на паметника и до през днешния ден.
" Като са строили са намерели черепи, кости, парчета от патрони, гюлета и това след това отива в първия етаж на паметника - има музей костница, където са положени костите на героите от тези строеви. Чувствал се е изключително. И хем ужасно, и хем велико, както споделяше той ", споделя Стефка.
През 1930 година Пеньо слага последния камък на върха на паметника. Официално го откриват, обаче 4 години по-късно, през 1934 година
" На откриването той е бил поканен, само че не е бил извикан горе, където са били формалните лица. Много мъчително му е станало, само че било е толкоз доста народ – 100 0000 човек. Баща му също е бил дядо ми. Дядо Атанас се е качил горе, с цел да чуе положителни думи за сина си, само че не е чул нищо, тъй като там са били високите посетители ", прибавя Стефка.
Пеньо Атанасов Колев продължава да работи до последния си мирис. Стефка споделя, че не си спомня дядо й да е излизал в отпуск. Умира на 85 годишна възраст в град Попово при фамилията си.
" Той вярваше, че младежите и младежта са този източник на вяра и очакване, че България няма да се затрие, без значение по какъв начин наподобява от страни. Щях да му кажа, дядо ти беше прав, смяната настава някак си, тя не е просто един муден развой на развиване, само че тя натрупва, натрупва и трансформира. Какво ще кажа на дядо ми – ще кажа: " Много ти благодаря, дядо, че стори това велико дело! ", споделя Стефка.
През 1928 година едвам 26-годишен Пеньо Колев , по прякор Бомбето, приема може би най-важната задача в живота си – тази да приключи градежа на Паметника на Свободата, повдигнат, с цел да увековечи подвига на борците за независимост на България.
„ Казал си е: " Няма да го бъде! " Когато се е качил, обаче на върха, тъй като той не е бил самичък, бил е с няколко от уредниците, измежду които и един опълченец – Тодор Киров, който е взел участие в боевете – тогава. 70-годишен, достоен мъж, с бели коси и брада – паднал на колене в един окоп от тези, които са били към момента са стояли и се разплакал. Първият строител Илия Мъгов е направил всичко допустимо съгласно силите си, само че хората са се отказали другите строители ", споделя Стефка Кьосева, внучка на строителя Пеньо Колев.
Снимка: Стефка Кьосева, персонален списък
" Когато дядо ми е чул опълченеца Киров, като е видял неговата реакция, тъй като опълченеца е споделил: " Аз те апелирам като татко, както моли сина си – " Завърши го! Направи го! " И споделя: " Тогава нещо ме прониза безусловно, все едно аз не бях същия човек и си споделих: " Хората тук са си давали живота, а аз от един вятър ли ще се тревожа?! " И споделил: " Приемам! ", спомня си от разказите на дядо си Стефка.
За да приключи делото, Пеньо имал потребност от съратници. Започнал да събира майстори от околието.
" Качил се с тях, само че още първата нощ една стихия излиза, залива ги с камъчета, с прахуляк, с пясък, с какво ли не. На сутринта те като са се видели в какво състояние се намират, въпреки, че те не са могли и да спят са споделили: " Ние си тръгваме! " И единствено той останал там. Тогава той си споделя, аз ще събера балканджии от региона. Той споделя: " Това бяха изключителни хора. Имаха музикални принадлежности и ги носеха горе. Правехме си концерти, играехме хоро. " Имало е две гъдулки и една гайда ", продължава описа си Стефка.
Паметникът е издигнат с национални дарения и непринуден труд. Освен тежките климатични условия, било доста мъчно и да се доставят строителни материали.
" До върха е имало каменоломна и майстори-каменоделци, които са обработвали камъните за градежа. От една страна изискванията на труд, той ги усъвършенства след известно време, като пригаждат механизъм, който да изкачва с въжета, тези тежък товар.
Като дете Стефка доста обичала да слуша разказите на дядо си. Сред обичаните й истории са тези с магаретата, с които строителите качвали вода.
" При една стихия, обаче завалява сняг, изобилен. Те спят в някаква землянка с врата, която се отваря на открито и тогава идва една мечка стръвница. Било е доста ужасно. В същата нощ, тъй като имало мощна стихия, едно магаре, което било завързано там, се е отвързало и е изяло хляба им, който те са държали в едно чувалче, дружно с чертежите на паметника. Това доста ги затруднило, до момента в който донесат нови чертежи ", споделя още Стефка.
Пеньо Колев е бил освен механически началник на градежа, той персонално е положил триъгълните камъни в основата, на които се дължи устойчивостта на паметника и до през днешния ден.
" Като са строили са намерели черепи, кости, парчета от патрони, гюлета и това след това отива в първия етаж на паметника - има музей костница, където са положени костите на героите от тези строеви. Чувствал се е изключително. И хем ужасно, и хем велико, както споделяше той ", споделя Стефка.
През 1930 година Пеньо слага последния камък на върха на паметника. Официално го откриват, обаче 4 години по-късно, през 1934 година
" На откриването той е бил поканен, само че не е бил извикан горе, където са били формалните лица. Много мъчително му е станало, само че било е толкоз доста народ – 100 0000 човек. Баща му също е бил дядо ми. Дядо Атанас се е качил горе, с цел да чуе положителни думи за сина си, само че не е чул нищо, тъй като там са били високите посетители ", прибавя Стефка.
Пеньо Атанасов Колев продължава да работи до последния си мирис. Стефка споделя, че не си спомня дядо й да е излизал в отпуск. Умира на 85 годишна възраст в град Попово при фамилията си.
" Той вярваше, че младежите и младежта са този източник на вяра и очакване, че България няма да се затрие, без значение по какъв начин наподобява от страни. Щях да му кажа, дядо ти беше прав, смяната настава някак си, тя не е просто един муден развой на развиване, само че тя натрупва, натрупва и трансформира. Какво ще кажа на дядо ми – ще кажа: " Много ти благодаря, дядо, че стори това велико дело! ", споделя Стефка.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ