Тази година навърших 30 години. Аз съм обикновен човек –

Тази година навърших 30 години. Аз съм елементарен човек – работя доста, спечелвам прилични пари. Живея като мнозина в нашата страна.

Но през всичките си 30 години в никакъв случай не съм виждал личния си татко. Майка ми ме отгледа сама и нямах добър образец за татко. Това обаче няма значение – това не ми попречи да израсна като естествен и пълностоен мъж.

Но напълно неотдавна татко ми ненадейно се появи в живота ми. Напълно ненадейно. Както в миналото си потегли без причина, по този начин ненадейно се появи.

Не знам от кое място тъкмо, само че откри телефона ми и се обади. Молеше ме за среща.

Това беше изненада за мен и първоначално даже не знаех по какъв начин да отвръщам на появяването на блудния татко.

Не мога да нарека този човек баща, той е изцяло чужд за мен. Той не е взел участие в моето образование. Той изостави майка ми с бебе на ръце и не се интересуваше по какъв начин сме живели през всичките тези години.

А майка ми ме подвигна на крайници напълно сама. Колко доста трябваше да преживее, какъв брой трябваше да работи и да се откаже от всичко, с цел да ме направи заслужен човек. Само на нея, майка ми, дължа всичко в този живот. Винаги съм усещал нейната религия, поддръжка и грижа.

И в този момент, когато към този момент съм възрастен мъж, утвърдил се в специалността и постигнал доста в живота, татко ми се появява от нищото. Изведнъж той има огромна потребност от мен. Въпреки обстоятелството, че не се нуждаеше от мен през всичките 30 години.

След неговото позвъняване и къс диалог разбрах, че срещата ни не вещае нищо положително за мен.

Но в този миг си спомних детството си и сърцето ми се сви мощно в гърдите. Спомних си по какъв начин постоянно съм мечтал за баща, по какъв начин си представях, че с него играем футбол и по какъв начин ме води на лов на риба. Исках да съм като другите момчета.

В този миг даже се надявах, че татко ми желае да помоли за амнистия и да оправи всичко. Но беше наивно да мисля по този начин, изключително на моята възраст.

Когато най-сетне се срещнахме, се зарадвах, че този човек не живее с нас и че го няма в живота ми. Гледката бе ужасна, опърпана, а изпаренията се усещаха от километър.

Баща ми съвсем незабавно стартира да се оплаква какъв брой неприятен е животът му. Останал напълно самичък – болен и остарял. Той изясни отсъствието си от живота ми с това, че бил млад и лекомислен и още не се е развил.

Сега той е самичък и защото с помощта на него съм се родил, аз съм задължен да му оказвам помощ и да го поддържам.

Той даже не се престори, че съжалява, че в никакъв случай не е бил в живота ми, някак си, с цел да компенсира изгубеното време. Не се опита да поддържа връзка по човешки – да ме попита по какъв начин пребивавам, къде работя. Веднага стартира да желае финансова поддръжка. Все отново ми бил татко. И не изиска, а по-скоро стартира да изисква.

Думите му ме ядосаха в този миг. Наистина ли дължа нещо на този човек? Той в никакъв случай не е бил в живота ми. Когато майка ми се грижеше за мен и работеше на няколко места, с цел да ни храни, по това време той излизаше и пиеше. Сега би трябвало да го поддържам? Единственият човек, на който дължа нещо, е майка ми. Тя е единствената, която има право да желае нещо от мен.

За каква помощ въобще можем да приказваме, в случай че не изпитвам нищо към този човек, с изключение на ненавист? И фактът, че той е моят биологичен татко, не трансформира нищо.

Не познавам възпитанието на мъжа от детството. Нямах дядо. Научих се да не отстъпвам себе си и мога да го направя единствено с помощта на себе си и гнева си. Къде беше този човек, когато ми беше мъчно и самотно?

Разговорът с татко ми ме извади от нормалния ми коловоз и даже не намирах думи да му отговоря. Нито положителни, нито неприятни. Никакви. Просто ме болеше.

Сега не знам какво да върша. От една страна, той в действителност е моят биологичен татко. Но въпреки това, допустимо ли е да наречеш татко човек, който не го е грижа за теб и не го е било грижа към този момент 30 години? Аз му дотрябвам не като наследник, а като торба с пари, с цел да може да продължи да върви и да пие.

Чувствам, че не дължа нищо на този човек. Той направи своя избор преди доста години и аз нямам обвързване да му оказвам помощ. Но към момента ме изтезават подозрения дали действам вярно. Споделете вашите мисли. Помогнете ми да схвана дали съм взел вярното решение.