Тази година имах стопроцентов успех на София Филм Фест. Отидох

Тази година имах стопроцентов триумф на София Филм Фест. Отидох единствено на един филм и той беше страховит. Това, почтено казано, рядко ми се е случвало. Обикновено на фестивалите е като в хазарта - попаденията са много по-малко.  Защо избрах Цирк Колумбия ли? Защото е на Данис Танович, чийто „ Ничия земя ” постоянно съм желала да виждам.  И тъй като го даваха в НДК, което си е гаранция, че малко или доста филмът става за най-малко 3 000 индивида. Иначе, колкото и да ми е неловко да призная, малко се тревожа от прожекциите за по 50 индивида, шансът аз да съм от неколцината, на които се чака филмът да хареса, не е изключително огромен. 
И по този начин, става въпрос за последните две седмици преди войната в Босна. Действието се развива в едно малко босненско селце, в което има всички условия за божествен живот – слънце, река, китни къщурки в австро-унгарски жанр, общителни съседи и носталгия по детството. В момента обаче, в който Мики Манойлович идва в родното си място от Германия, нещата към този момент са почнали да се скапват. Най-вече се трансформират съседите – довчерашните общителни съграждани си напомнят всичко, което ги разделя, а то по никакъв начин не е малко. Изправят се сърби против босненци, комунисти против фашисти, богаташи против сиромаси. Новото против остарялото. В същото време тече противоположният развой – на фона на публичните разделения сюжетът наблюдава доближаването на едно разпаднало се семейство, връщането на любовта и топлината в него. Старото против новото.
Давам си сметка, че това което споделих нагоре, не е задоволително. Затова ще прибавя, че филмът ви хваща за гърлото и в моментите, в които не се смеете, ви се желае да плачете. Иска ви се и да знаете, че историята е била друга и след тези две седмици война не е имало.  Че е вероятен един различен живот, в който хората избират да не бъдат зли, а раят е безконечен.