Татяна Лолова: Актьорът няма насита, иска още и още
Татяна Лолова показва книгата си „ Дневнициделници “. Събитието ще се състои на 11.10. (петък) 2019 година, от 18:30 часа в книжовен клуб „ Перото “. Специален посетител и водещ ще бъде Георги Тошев, съставител и редактор на книгата.
„ Много съм играла… И съм чела забавни текстове на глас пред аудитория. Актьорът насита няма. Иска още и още! А като спре да желае, значи не е към този момент артист, а желае да стане режисьор, да събере група актьорчета и той да им споделя какво да вършат. Или стартира да написа автобиографии. На всеки му се дописа. Писатели доста, читателите понижиха.
Да не кажа… няма ги. Няма време за четене.
Ей!... Някой прохърка. Тихо… Ще го събудиш и ще вземе да пропише “, споделя неотразимата актриса.
„ Дневнициделници “ е по едно и също време и дневник, и албум, отдаден на публиката. След като обичният брачен партньор Светослав Светославов–Славето си потегля от този свят в края на 2018-а, Татяна Лолова отваря старите тетрадки и изважда забравените фотографии, картички и писма, с цел да си спомня. Част от тиража на „ Дневнициделници “ се популяризира като колекционерско първокласно издание с подпис от любимката на публиката и включва две репродукции на рисунки и една пощенска картичка.
В книгата ще прочетете нейните същински бележки, усещания и прекарвания, случили се през годините – от детството, студентството, първите функции, първата книга, приемането на премията Аскеер. Страниците на „ Дневнициделници “ ще ви опишат и за насладите в персоналния ѝ живот – срещата със Славето, появяването на сина ѝ Сава, на внуците Сава и Матео. Ще се удивите на гения ѝ да рисува, да измисля дизайн на облекла, да прави кукли. Особено забавни са потретните описания на редица актьори като Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Григор Вачков, Невена Коканова, Георги Калоянчев-Калата, Велко Кънев, Калин Сърменов, Цветана Манева, Николай Хайтов, Никола Анастасов, Георги Русев и други В тези къси етюди е побрана цяла палитра от настроения – ще усетите зад думите на Татяна Лолова и хумора, и болките, и любовта ѝ към живота и специалността на актьора. Този самобитен дневник от 240 страници ще ви направи съпричастни към спомените и към умеенето ѝ човек да подреди живота си подобен, какъвто е.
В това занятие немалка е и ролята на съставителя и редактора Георги Тошев. Творческият нюх да подбере най-интересните за публиката и най-ценните за времето пасажи, фотоси и илюстративен материал буди същинско удивление. Чудесният дизайн е дело на Тодор Манолов – показал е ужасно въображение по какъв начин да подреди по най-хубавия метод този пъзел от стотици материали. Някои от фотосите на обичаната актриса се разгласяват за първи път в тази книга. А портретите и автопортретите са най-голямата изненада за художническия ѝ гений – в частта „ Делници “ ще видите скици на Шекспир, Мерсия Макдермот, Иван Цветарски, Светослав Светославов-Славето.
А ето и защо е мечтала Татяна Лолова:
Мечтая да имам черен тоалет и някакъв страховит текст, който да е доста драматичен!
Всъщност да не е доста печален, да има и задявка. Може да има и нещо малко жизнерадостно! Да радостни, да те води към танц, към ария, да демонстрира развиването на целия човешки живот – от започването му до старостта…
Не знам кой ще напише този текст и дали ще се сбъдне тази ми фантазия, само че пък е хубаво да не се сбъдват всичките ти фантазии.
Нека остане и нещо несбъднато.
Много бих се радвала, в случай че мога да направя нещо особено. Не знам по какъв начин ще се споделя, само че желая хората да не помнят мига…
Защото съм АЗ!
Жена ли съм, мъж ли съм, Татяна Лолова ли съм, актриса ли съм, човек ли съм, от Космоса ли съм…
Но да изпитат наслаждение, като ме гледат и слушат.
Заслужава си да направиш едно такова нещо, да зарадваш другите… Много е трудно…
Какво е да си спомняш?
Да подреждаш минали случки, думи, фотоси, тъжни и смешни моменти в прочувствената си памет…
Да си спомняш, може да е благополучие, само че и проклинание.
Животът минава като момент пред очите ти.
И може да схванеш какво си пропуснал.
Татяна Лолова е обичана актриса.
Жена, чийто гений живее от човешките страсти.
Познавам я от години.
Виждал съм я в щастливи моменти, когато се раздава на своята аудитория. И когато се оглежда в очите на обичания си брачен партньор Славето.
Бил съм до нея и когато мълчи от болежка.
Славето!
Дори не мога да си показва в този трошлив свят какво е да споделяш живота си с някого цели 56 години.
Татяна Лолова и Светослав Светославов – Славето са доказателството, че любовта е допустима, „ до момента в който гибелта ни раздели “.
Бях с Таня, Славето и сина им Сава на 25 декември 2018 година
На другия ден Славето си тръгна…
Таня остана.
Сама.
За да си спомня.
И да подреди живота си подобен, какъвто е.
Тя отвори старите тетрадки, извади забравени
фотографии. Спасение от празнотата. След Славето.
Таня е тук.
Сама.
И си спомня.
Георги Тошев
Пиша. От дребна. Записвам всичко, което би трябвало да направя. Предпочитам с молив. Така класифицирам мисли, дни, задания.
Обичам да пиша. И да рисувам.
Мечтаех да повеждам дневник през целия си живот. Да протоколирам всеки ден случки и прекарвания. Не съумях. Животът се случваше по-бързо от желанията и фантазиите ми.
Надбягвахме се.
И той ме изпреварваше всякога, когато помислях, че би трябвало да опиша някое свое прекарване. И въпреки всичко съумях да подредя в тетрадка някои хубави и сложни моменти.
Писането ми оказва помощ да се оправя. И с еуфорията на насладата, и с бездната на тъгата.
Пиша и през днешния ден. Кратко. Задачи, телефони, срещи, имена. Все по-рядко – прекарвания.
Животът е бърз. Думите – къси.
Последното нещо, което написах, беше на Рождество, 2018.
Татяна Лолова
***
САТУРНОВА ДУПКА
Откъде я намирам тази сила? Не знам.
Купувам я. Плащам кеш или ми я дават на юнашко доверие?
Уморих се да подрипвам върху жаравата на всекидневието!
Уморих се да ловя краищата на левовете! И да ги притеглям деликатно, с цел да ги свържа.
Уморих се да скърбя за всеки, който живее по-тежко от мене!
Уморих се да се усещам бодра и да се веселя на всяко разсъмване!
Уморих се да бленувам през зимата за едно нехайно потапяне в морето!
Уморих се да съм изтощена!
Здравей, жизненост!
29.01.2005
***
ГРИШАТА
Нося го всекидневно в мислите си, в спомените си, в очите си, в душата си, в насладите и очакванията си, в огорченията, разочарованията и жизнеността си. Не съм единствена в това. Така живее всеки, който се е докоснал до него и до нещата, които сътвори.
Преди доста години започнахме професионалния си живот, след четири години студентстване.
Гришата Вачков пристигна да става актьор в София. Беше ослепителен, солиден, с дръпнати очи, буйна черна коса, мощен, експресивен глас. Беше роден за актьор. Не можеш да го отминеш. Когато се разминаваш с него, нещо те дръпва за главата и вратът ти се извива, с цел да продължиш да го гледаш.
Заедно завършихме в класа на проф. Стефан Сърчаджиев.
После той отпътува за Враца с Цакето (Дачев), Кольо (Анастасов) и Нина (Дамянова). Аз бях в Русе. След година и половина с Гришата бяхме от хората, които Сърчо извика да основаваме нов спектакъл – Сатиричния.
Веднъж на ул. „ Солунска “ излизаме група млади актьори от кино „ Славейков “, покрай мястото, където маестро Чапкънов постави да седят Петко и Пенчо Славейкови. Гришата, мощно разчувствуван от кино лентата, прошепна: „ Дойде нашият ред!
Вече ще сме ние! Няма да мине киното през нас! “
Киното не можа да мине без него.
И малкия екран не мина без него. И в Театъра игра доста.
Колкото можа. И на всички места беше „ запазена марка “. Много го обичаше Йордан Радичков. Методи Андонов също го обичаше и ценеше доста. Обичаха го и доста други.
Публиката го боготвореше. И той обичаше доста – доста хора и доста неща. Беше вманиачен за щерка си. Луда любов. Много искаше да има и момче. Син.
Много обичаше да черпи. Да храни и пои другари, близки, познати и непознати.
Беше болен, само че рядко му личеше. Ведър и жизненолюбив. Много надарен. Обичаше да прави дарове. Често и без мотив. Винаги намираше мотив. От него имам един копринен черен шал на цветя, съветски, с дълги ресни. Купи ми го от една галерия на ул. „ Г. С. Раковски “. Беше най-красивият експо-
нат. На петгодишния ми наследник подари страховит туристически нож с кокалена ръкохватка и хубав кожен калъф. Сам не пиеше, малко ядеше, само че се радваше да види, че на всички им е вкусно. Наливаше чашите и викаше: „ Наздраве! “
Камерата го обичаше.
Хубаво ми е да го виждам.
Всеки път търча да го видя и сълзите ми щастливо мокрят лицето, карат ме да примижавам бързо и нагъсто, с цел да не замъгляват облика му. И отново е жив. Жив е.
„ Много съм играла… И съм чела забавни текстове на глас пред аудитория. Актьорът насита няма. Иска още и още! А като спре да желае, значи не е към този момент артист, а желае да стане режисьор, да събере група актьорчета и той да им споделя какво да вършат. Или стартира да написа автобиографии. На всеки му се дописа. Писатели доста, читателите понижиха.
Да не кажа… няма ги. Няма време за четене.
Ей!... Някой прохърка. Тихо… Ще го събудиш и ще вземе да пропише “, споделя неотразимата актриса.
„ Дневнициделници “ е по едно и също време и дневник, и албум, отдаден на публиката. След като обичният брачен партньор Светослав Светославов–Славето си потегля от този свят в края на 2018-а, Татяна Лолова отваря старите тетрадки и изважда забравените фотографии, картички и писма, с цел да си спомня. Част от тиража на „ Дневнициделници “ се популяризира като колекционерско първокласно издание с подпис от любимката на публиката и включва две репродукции на рисунки и една пощенска картичка.
В книгата ще прочетете нейните същински бележки, усещания и прекарвания, случили се през годините – от детството, студентството, първите функции, първата книга, приемането на премията Аскеер. Страниците на „ Дневнициделници “ ще ви опишат и за насладите в персоналния ѝ живот – срещата със Славето, появяването на сина ѝ Сава, на внуците Сава и Матео. Ще се удивите на гения ѝ да рисува, да измисля дизайн на облекла, да прави кукли. Особено забавни са потретните описания на редица актьори като Лили Иванова, Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Григор Вачков, Невена Коканова, Георги Калоянчев-Калата, Велко Кънев, Калин Сърменов, Цветана Манева, Николай Хайтов, Никола Анастасов, Георги Русев и други В тези къси етюди е побрана цяла палитра от настроения – ще усетите зад думите на Татяна Лолова и хумора, и болките, и любовта ѝ към живота и специалността на актьора. Този самобитен дневник от 240 страници ще ви направи съпричастни към спомените и към умеенето ѝ човек да подреди живота си подобен, какъвто е.
В това занятие немалка е и ролята на съставителя и редактора Георги Тошев. Творческият нюх да подбере най-интересните за публиката и най-ценните за времето пасажи, фотоси и илюстративен материал буди същинско удивление. Чудесният дизайн е дело на Тодор Манолов – показал е ужасно въображение по какъв начин да подреди по най-хубавия метод този пъзел от стотици материали. Някои от фотосите на обичаната актриса се разгласяват за първи път в тази книга. А портретите и автопортретите са най-голямата изненада за художническия ѝ гений – в частта „ Делници “ ще видите скици на Шекспир, Мерсия Макдермот, Иван Цветарски, Светослав Светославов-Славето.
А ето и защо е мечтала Татяна Лолова:
Мечтая да имам черен тоалет и някакъв страховит текст, който да е доста драматичен!
Всъщност да не е доста печален, да има и задявка. Може да има и нещо малко жизнерадостно! Да радостни, да те води към танц, към ария, да демонстрира развиването на целия човешки живот – от започването му до старостта…
Не знам кой ще напише този текст и дали ще се сбъдне тази ми фантазия, само че пък е хубаво да не се сбъдват всичките ти фантазии.
Нека остане и нещо несбъднато.
Много бих се радвала, в случай че мога да направя нещо особено. Не знам по какъв начин ще се споделя, само че желая хората да не помнят мига…
Защото съм АЗ!
Жена ли съм, мъж ли съм, Татяна Лолова ли съм, актриса ли съм, човек ли съм, от Космоса ли съм…
Но да изпитат наслаждение, като ме гледат и слушат.
Заслужава си да направиш едно такова нещо, да зарадваш другите… Много е трудно…
Какво е да си спомняш?
Да подреждаш минали случки, думи, фотоси, тъжни и смешни моменти в прочувствената си памет…
Да си спомняш, може да е благополучие, само че и проклинание.
Животът минава като момент пред очите ти.
И може да схванеш какво си пропуснал.
Татяна Лолова е обичана актриса.
Жена, чийто гений живее от човешките страсти.
Познавам я от години.
Виждал съм я в щастливи моменти, когато се раздава на своята аудитория. И когато се оглежда в очите на обичания си брачен партньор Славето.
Бил съм до нея и когато мълчи от болежка.
Славето!
Дори не мога да си показва в този трошлив свят какво е да споделяш живота си с някого цели 56 години.
Татяна Лолова и Светослав Светославов – Славето са доказателството, че любовта е допустима, „ до момента в който гибелта ни раздели “.
Бях с Таня, Славето и сина им Сава на 25 декември 2018 година
На другия ден Славето си тръгна…
Таня остана.
Сама.
За да си спомня.
И да подреди живота си подобен, какъвто е.
Тя отвори старите тетрадки, извади забравени
фотографии. Спасение от празнотата. След Славето.
Таня е тук.
Сама.
И си спомня.
Георги Тошев
Пиша. От дребна. Записвам всичко, което би трябвало да направя. Предпочитам с молив. Така класифицирам мисли, дни, задания.
Обичам да пиша. И да рисувам.
Мечтаех да повеждам дневник през целия си живот. Да протоколирам всеки ден случки и прекарвания. Не съумях. Животът се случваше по-бързо от желанията и фантазиите ми.
Надбягвахме се.
И той ме изпреварваше всякога, когато помислях, че би трябвало да опиша някое свое прекарване. И въпреки всичко съумях да подредя в тетрадка някои хубави и сложни моменти.
Писането ми оказва помощ да се оправя. И с еуфорията на насладата, и с бездната на тъгата.
Пиша и през днешния ден. Кратко. Задачи, телефони, срещи, имена. Все по-рядко – прекарвания.
Животът е бърз. Думите – къси.
Последното нещо, което написах, беше на Рождество, 2018.
Татяна Лолова
***
САТУРНОВА ДУПКА
Откъде я намирам тази сила? Не знам.
Купувам я. Плащам кеш или ми я дават на юнашко доверие?
Уморих се да подрипвам върху жаравата на всекидневието!
Уморих се да ловя краищата на левовете! И да ги притеглям деликатно, с цел да ги свържа.
Уморих се да скърбя за всеки, който живее по-тежко от мене!
Уморих се да се усещам бодра и да се веселя на всяко разсъмване!
Уморих се да бленувам през зимата за едно нехайно потапяне в морето!
Уморих се да съм изтощена!
Здравей, жизненост!
29.01.2005
***
ГРИШАТА
Нося го всекидневно в мислите си, в спомените си, в очите си, в душата си, в насладите и очакванията си, в огорченията, разочарованията и жизнеността си. Не съм единствена в това. Така живее всеки, който се е докоснал до него и до нещата, които сътвори.
Преди доста години започнахме професионалния си живот, след четири години студентстване.
Гришата Вачков пристигна да става актьор в София. Беше ослепителен, солиден, с дръпнати очи, буйна черна коса, мощен, експресивен глас. Беше роден за актьор. Не можеш да го отминеш. Когато се разминаваш с него, нещо те дръпва за главата и вратът ти се извива, с цел да продължиш да го гледаш.
Заедно завършихме в класа на проф. Стефан Сърчаджиев.
После той отпътува за Враца с Цакето (Дачев), Кольо (Анастасов) и Нина (Дамянова). Аз бях в Русе. След година и половина с Гришата бяхме от хората, които Сърчо извика да основаваме нов спектакъл – Сатиричния.
Веднъж на ул. „ Солунска “ излизаме група млади актьори от кино „ Славейков “, покрай мястото, където маестро Чапкънов постави да седят Петко и Пенчо Славейкови. Гришата, мощно разчувствуван от кино лентата, прошепна: „ Дойде нашият ред!
Вече ще сме ние! Няма да мине киното през нас! “
Киното не можа да мине без него.
И малкия екран не мина без него. И в Театъра игра доста.
Колкото можа. И на всички места беше „ запазена марка “. Много го обичаше Йордан Радичков. Методи Андонов също го обичаше и ценеше доста. Обичаха го и доста други.
Публиката го боготвореше. И той обичаше доста – доста хора и доста неща. Беше вманиачен за щерка си. Луда любов. Много искаше да има и момче. Син.
Много обичаше да черпи. Да храни и пои другари, близки, познати и непознати.
Беше болен, само че рядко му личеше. Ведър и жизненолюбив. Много надарен. Обичаше да прави дарове. Често и без мотив. Винаги намираше мотив. От него имам един копринен черен шал на цветя, съветски, с дълги ресни. Купи ми го от една галерия на ул. „ Г. С. Раковски “. Беше най-красивият експо-
нат. На петгодишния ми наследник подари страховит туристически нож с кокалена ръкохватка и хубав кожен калъф. Сам не пиеше, малко ядеше, само че се радваше да види, че на всички им е вкусно. Наливаше чашите и викаше: „ Наздраве! “
Камерата го обичаше.
Хубаво ми е да го виждам.
Всеки път търча да го видя и сълзите ми щастливо мокрят лицето, карат ме да примижавам бързо и нагъсто, с цел да не замъгляват облика му. И отново е жив. Жив е.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ