Три причини да се махне паметникът пред НДК
Тъкмо си мислехме, че ориста на паметника „ 1300 години България “ пред НДК е към този момент конкретизирана и чакаме единствено багерите, когато още веднъж се надигна ропот от средите на създателите и експертите в отбрана на изделието. Отново се извадиха всички привеждани през години причини и започнаха да се размятат в така наречен „ обществено пространство “. Който желае – да ги чете.
Това разяснява в блога си Иван Стамболов – Сула.
Аз нямам нерви да ги синтезирам. Ще посочи единствено три изцяло задоволителни аргументи паметникът да бъде махнат и повече няма да се занимавам. Тези аргументи условно можем да назовем същностни, механически и етични.
Съмнителна идейна, историческа и естетическа стойност
Професионалистите, тези, които са приключили някакво обучение по изкуствата, изкарват си хляба с изкуства или пък и двете дружно, се пробват да ни убедят нас, простите жители, че не разбираме нито от архитектура, нито от статуя, нито от градоустройство, и по тази причина не е редно да се изричаме по такива фундаментални въпроси като какви монументи къде да се поставят. Винаги съм казвал, че изкуството умира, когато спре да бъде приложно и стане академично. Така е и с театъра, по този начин е и с операта, по този начин е значително и с живописта. Да не приказваме за гоблените и трагичната им орис, когато престават да бъдат калъфки за възглавници и ги окачват в рамка на стената.
Монументалните произведения в градска среда имат една единствена причина да съществуват – да радват окото на жителите и да показват тяхната визия за себе си, за историята им и за съвремието им. Когато пристигна някой навъсен учен да им изяснява кое е хубаво и по какъв начин те не могат да го схванат заради личната си дребнавост, когато монументалното изкуство спре да радва и стартира да възпитава, когато се трансформира в държавна агитация, тогава, съгласете се, то към този момент не е никакво изкуство.
Какво ни споделя паметникът пред НДК? Разказва ни историята на нашата татковина, такава, каквато сме длъжни да я мислим съгласно тоталитарната идеология и персоналните бълнувания на Людмила Живкова. Тази история стартира в дивите и волни степи и свършва, увенчава се в апотеоза на социалистическия човек. Социалистическият модернизъм е най-модерният модернизъм!!! А, несъмнено, най-модерният социалистически модернизъм е руският.
Паметникът се състои от остарели произведения на Старчев и нова архитектура. Символиката му е напълно в духа на руския окултизъм, агни-йога, Рьорих, тибетски кристали и сили, спиралата на Людмила Живкова и така нататък – т.е., символиката му е куха и наивна. Истината е, че монументалното изкуство постоянно е повече или по-малко казионно, тъй като е скъпо и се излага на публично място. Поръчките за монументално изкуство в градска среда съвсем постоянно са държавни или общински. Е, на коя власт е монумент „ паметникът “ пред НДК? Кои хрумвания желаеме да са живи посредством него, каква тъкмо „ нематериалност “ съхраняваме?
Паметникът е срутен
Той стартира да се разпада незабавно след откриването си, като че ли анатемосан от небесата. Днес стърчи като развален зъб в центъра на нашия другояче относително добре изглеждащ град. Каква естетическа приятност носи? В какво възпитава? Как издига духа и накъде го води? В последна сметка, с каква информация ни обогатява? Това е просто развалина. Даже не е монумент на руините, тъй като тук не е нито Дрезден, нито Хирошима. Нашата развалина не припомня за разрухата, а самата тя е съсипия. Тъй че който търси хармония в настоящето положение на паметника (защото има и такива интелектуалци), търси под вола теле.
Как се постъпва с такива порутини? Или се ремонтират, или се отстраняват. В настоящето положение на паметника пред НДК всевъзможни диалози за естетическите му качества, духовната му стойност, исторически послания и прочувствен заряд са безусловно безпредметни. Те вероятно биха били настоящи, в случай че паметникът се намираше в първичния си тип. Сега, защото ремонтът е както финансово, по този начин и механически неосъществим, да отнесат бронзовите фигури в музея на социалистическото изкуство и да разчистят терена с грижата на положителни стопани.
Заради този монумент е погубен различен монумент
Без да съпоставяме двата паметника идейно, исторически и естетически, това е неправда, а несправедливостите би трябвало да се поправят. Да построиш нов монумент до остарелия, това е, да речем, допълнение на историята, прибавяне на обстоятелства и гледни точки към нея. Но да разрушиш монумент, с цел да построиш на негово място различен – това е изтриване на историята, замяна на историята.
Пък и да желаеме, отново не можем да съпоставяме паметника на Людмила Живкова с паметника на Желязната дивизия. Защото, до момента в който първият показва някакъв историко-естетико-идеен делириум, то вторият е същински монумент, същинска история, същински имена и ориси на хора с чест, достолепие и всеотдайност. Техният монумент заслужава да бъде възобновен на мястото си, а ние като жители и техни потомци сме длъжни да го създадем. Защото в случай че не го създадем, ще приличаме на осквернители на гробове.
Това са трите аргументи да бъде отстранен паметникът пред НДК: тъй като е притежател на уродлива хармония, тъй като е непоправимо повреден и тъй като е заел непознато място. Слава Богу, в вярната посока има решение и на Общината, и на съда. Да го приемем като дисциплинирани и цивилизовани жители и да вървим да дирим духа на Блаватска и Щайнер другаде. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ