Смелостта на Тъкър Карлсън
Тъкър Карлсън водеше най-интересното и значимо новинарско предаване по малкия екран.
Автор: Сохраб Ахмари, The American Concervative. Следвайте " Гласове " в Телеграм
Тъкър Карлсън е навън от Fox News и неговите врагове са трепетно оживени от schadenfreude (нем. зложелателство – б.пр.) на медийната промишленост.
Противно на самочувствието си, множеството медийни видове – в това число в дясната публицистика – изрично заобикалят риска и в последна степен се подчиняват на условията на властта. Затова няма по какъв начин да не грачат „ Аха! Аха! “, когато същински предизвикателна и незаивисма фигура всред тях се препъне.
Тази фигура е Карлсън. През 2016 година той стартира да води най-интересното и значимо новинарско предаване по малкия екран. Скоро се трансформира в естрада на популистките съперници на безкрайните войни и на цензурата и следенето, реализирани благодарение на Биг Тех. В най-хубавите си моменти се нахвърляше върху плутократските сбирки на републиканците и върху демократите от мейнстрийма. С времето вечерните му монолози станаха наложителни за гледане, в това число за най-големия дял на демократите от заветната демографска група на 25-54 годишните.
Прераждането му като завезда на Fox News се случи след трагична, по личните му думи, идеологическа смяна в средата на 2010те години. „ Страият Тъкър “ е бележит създател в списания, преди да си проправи път до всекидневната на американците като резидент на косерваторите в предаването на CNN за диспути Crossfire. „ Новият Тъкър “ като цяло следваше общоприетата линия на републиканската партия по множеството въпроси. Той беше „ за “ войната в Ирак и „ за бизнеса “ по един блудкав метод. Носеше папийонка.
Дори и тогава към този момент имаше признаци на латентна хетеродоксалност. Например, един приветлив, въпреки и прекомерно саркастичен профил на Рон Пол за New Republic, беше изпълнен с хуманна угриженост за „ групата неудачници “ от либертариански настроените законодатели. Тяхната обсесия по възобновяване на златния стандарт, твърдеше Карлъсн, е разбираема на фона на шикалкавенето на Уолстрийт, което хвърли в бедност елементарните хора: „ Ако златният стандарт е полуда, това по-голяма полуда ли е от хедж фондовете? “
Феноменът Тръмп подтикна към по-грижливо преосмисляне на консервативния естаблишмънт. През януари 2016 година, когато аз, в качеството ми на публицист от Wall Street Journal, към момента се пробвах да отпиша Доналд от първичните избори на републиканците, Карлсън напълно вярно предвижда, че той е тук, с цел да остане.
В есе за Politico той се изправи против „ Никога Тръмп “ контингента на републиканците (което тогава означаваше съвсем целия закостенял коментариат):
„ Хората, които ругаят низините? Точно те се застъпват за отваряне на границите, за подкрепяне на страни, чието население ни ненавижда, за търговски покупко-продажби, които закриват работните места, като по този метод обогатяват спонсорите им, като в това време се подиграват на низините за терзанията им по отношение на абортите, гей браковете и скоростта на демографските промени. Сега те споделят на гласоподавателите си да млъкнат и да се подчинят, а в случай че откажат да го създадат, ги афишират за либерали. “
Скоро по-късно пристигна и праймтайм шоуто – платформата, която Карлсън употребява, с цел да ускори тези тематики и да хвърля нощни гранати в „ задника на щабквартирата “, както гласи неговата остаряла незабравима имитация. Подобно на мен, може и вие да не сте били съгласни с всяка позиция, която Карлсън излага. За да преразказвам починалия Ед Кох – в случай че сте съгласни с всеки специалист по дванайсет от дванайсет въпроса, отидете на психиатър. Но би било върха на лицемерието да отречем смелостта на Карлсън и самостоятелното му мнение.
На първо място, Тъкър трансформира в нещо обикновено критикуването на Уолстрийт и корпорациите отдясно. Това може и да не изгелжда кой знае какво за по-младите консерватори, навършили пълноправие след Голямата криза. Но за по-старите републиканци това беше огромна работа – раздор с античните религиозни култове. Когато порица Кевин Маккарти за това, че е делил първокласен апартамент във Вашингтон с лобиста на Google Франк Лунц, Карлсън освен разобличи сериозната затъналост на бъдещия представител на Камарата на представителите, само че и научи аудиторията на Reaganite да оспорва корпоративната власт.
Най-добрите моменти, от моя позиция, пристигнаха когато Карлсън подхвана финансовата промишленост, в това число мега-донорите на републиканците, за това, че „ купуват големи дялове в американските компании, които уволняват служащи, покачват цените на акциите в кратковременен проект, а в някои случаи взимат и държавна помощ “.
Докато лявоцентристките кабелни канали се трансфораха в органи за непрекъснато антипопулистко поддържане на кавги, започнахме да превключваме на шоуто на Карлсън, с цел да чуем сериозните рецензии против корпоративна Америка, и освен против Биг Фарма. Той се възмущаваше от съмнителната приемливост на Америка към директната реклама на медикаменти и против големия лобизъм на промишлеността, който направи това допустимо. Той направи национална вест абсурдът с Модерна, която се опита да натовари данъкоплатците с иск за интелектуална благосъстоятелност, подаден против нея от компании, които настояват, че мегакомпанията е присвоила технологията им за ваксина, без да заплати.
Не на пследно място беше съпротивата на Карлсън против устрема на съпартийците му към безмилостна ескалация в Украйна. Противопоставянето на войната беше еднакво на оборване на военно-индустриалния комплекс – идея, която е по-скъпа даже и от Биг Фарма за елитите и на двете партии. Дори и по стандартите на Тъкър, той беше прям по този въпрос:
„ Хората стават доста богати (от ескалацията в Украйна). Хората стават доста богати от това. Затова Вашингтон го поддържа и доста скоро ще ви дадем прегледен образец кой тъкмо става доста богат от това. Толкова доста хора, които пропагандират тази война, която убива безпределно доста украинци, са персонално облагодетелствани от това и вие би трябвало да го знаете, само че цената за нас е голяма. “
Казано просто, Карлсън беше единственият глас в кабелните малките екрани срещу войната и един от доста дребното във всички масмедии. Ако въобще в левите средства за всеобщо осведомление е имало поредни и гласовити антивоенни критици с над 3,5 милиона фенове всяка вечер, то аз не съм попадал на тях. И по този въпрос огромна част от гневът му беше ориентиран към позицията „ за “ войната на личната му партия. Това му завоюва признанието на милиони американци, само че и голям брой врагове, освен всред институционалните консерватори.
Тези врагове се радват през днешния ден. Но допускам, че скоро ще се натъжат от идващия ход на Тъкър. На добър час, приятелю!
Инфо: The American Concervative
