Калин Терзийски: Приключенията на моите лични данни 2
Та до каква степен бях стигнал? Аха...
Бях стигнал до там, че Моите персонални данни таман бяха издигнали гласа си до неподозирана висота и викаха в своя отбрана: Аз съм неприкосновени... нямате право да ни разкривате (явно във възбудата си изобщо не можеше да дефинира в какво число да приказва за себе си).
А публиката дремеше и човъркаше кой в нос, кой в уебсайт за покупко-продажба на облекла втора ръка, кой в уикипедия.
Сънна досада цареше в студиото на предаването " Бразди " (както стана ясно на благия четец – мястото на събитието се менеше непрестанно и с плашеща експедитивност – към този момент не бяхме в студиото на " На кафе ", а на " Бразди " ). Явно действието към този момент се развиваше в бъдещето, тъй като предаването " Бразди " се беше трансформирало в осемчасово ултрариалити земеделско шоу с чудовищно висок рейтинг, за мащаба и триумфа на което можеше да се съди примерно по това, че в осемдесетия сезон, единствено по време на фотосите, бяха унищожени онлайн над шест милиона листни въшки! И таман в този миг Водещият на " Бразди " беше се захванал да изяснява нещо за изгодата от хиперфосфатите при ранното наторяване на ечемика, само че Моите персонални данни нямаха желание да го оставят на мира:
- Нямате право да ме разкривате пред който и да било! Аз съм Лични данни и в случай че някой посмее да ме разкрие, налага се да бъде обесен, само че единствено при изискване, че преди този момент съответно е разчекнат сред четири коня и изгорял на клада!
Разкриването на персонални данни е закононарушение, както в наше време е закононарушение и казването на думата мармалад! – по този начин гърмеше гласът на Моите персонални данни, а публиката с голямо вдъхновение, унило поглаждаше с върховете на пръстите си своите безбройни тъчскрийни. Като надали осъзнаваше, че за нея може да се приказва и като за единно, многоръко и многобезглаво създание.
Тук на мен ми стана в действителност чудно:
Защо, по дяволите, е неразрешено в това бъдеще да се споделя думата „ мармалад ”?
Но учудването ми търпя прекомерно малко. Дадох си сметка, че хората във всички времена са имали голяма (и изцяло идиотска) податливост да си не разрешават казването на всякакви думи или най-малко да трансформират казването им в голям проблем.
Както към тринадесети век е било нечувано грозно да кажеш името на дявола (Сатан), по този начин в 21-и век беше (е било) извънредно неоправдателно да кажеш „ чернокож ” „ хомосексуалист ” или „ ром ”, по този начин очевидно в 30-и век (в който се намирахме най-вероятно сега) се смяташе за грозно и неприемливо да се споделя думата „ мармалад ”.
Представих си за момент цели големи и мощни, авторитетни придвижвания, въоръжени с най-модерни и неумолими технологии, които настойчиво радеят за правото на мармалада да не се назовава „ мармалад ” или най-малко никой да няма право да споделя името му обществено.
Представих си големи и разгорещени научни диспути на тематика: Сладкият консистентен пулп и неговото консолидиране в нашата хранителна среда.
Представих си благи възрастни госпожи, които преднамерено и скрито поставят малко руж на страните си, с цел да наподобяват изчервени от срам да ми споделят (по време на моя обществена изява): " Молим Ви, господин Терзийски, Вие толкоз хубаво говорите и толкоз ви харесваме... само че молим Ви от сърце: Само не казвайте още веднъж думата с „ М ”. А аз – пошъл, безсрамен и злобен, разчорлен и напряко пъклен – с ехидна усмивка на уста – с ням и заплашителен смях, клокочещ надълбоко в гърдите – без капка срам промълвям: Мар-ма... "
А госпожите пищят и запушват ушите си със специфични възглавнички, върху които са извезани Десетте заповеди на Политическата уместност, възвестени на Първия конгрес на Пан-Световния Консорциум за Ред и Чистота на езика в Брюксел, малко преди изгарянето на всички политически неточни книги (всички книги) и седем месеца преди ликвидирането на всички волнодумци.
Представих си всичко това и още веднъж се загледах в Моите персонални данни. Те в действителност бяха... толкоз неугледни, толкоз...
Зависи по какъв начин ги гледаш, клетнико! – споделих си в момент.
Защото – в действителност – допреди няколко минути Моите персонални данни ми изглеждаха изключително внушителни и значими! Но поглеждайки ги в вероятността на вековете и епохите...
Хм, внезапно някак те се смалиха, станаха ми едни такива – леко, по какъв начин да кажа, незначителни и дребновати.
Но! Но! – викнах си аз с печал. – Та белким не живеем човешки живот?! Нима всичко в тоя живот не е човешко? Тоест – каквото и да се случва в него, ние няма с какво друго да го мерим с изключение на с Човешките ограничения! Как беше споделил Протагор? Човекът е мяра за всички неща!
И по тази причина... някак неуместно и гадно е да вършим по този начин: да мерим живота си и нещата в него с някакви галактически и не знам си какви исторически или над-човешки ограничения!
Всяко нещо в живота си е значимо и е толкоз значимо, точно тъй като е част от човешкия живот!
Да вземем да го мерим с ограничения като светлинни години или ери? Да, само че това е грозно, това е някак изпразващо от смисъл, това е абстракция! Разполагаме единствено с един живот, претърпяваме един живот, осъзнаваме единствено един живот, всичко което имаме и което е – е един живот! И тогава няма по какъв начин – нито е редно, нито е свястно – да мерим нещата с някакви... хм, извънживотни ограничения!
И видяно по тоя метод – даже и просто да ми се откъсне копчето на панталона си е огромна покруса!
Защото ще вземе да ми падне панталонът на обществено място. Ще взема да се изложа. Ще ме презрат хората, ще си кажат: Пияница, хаймана, безсрамник и животно!
Ей го – ще си кажат, - падат му към този момент и гащите на обществени места!
И аз ще пропадна и ще се отчаям и ще принизявам до такава степен, че най-после ще заскитам по улиците. А най-после и ще умра - в някоя канафка.
И единствено гарваните ще кълват очите ми на закуска. И посръбвайки вода от локвата, в която лежи моят презрян леш, ще разискват цените на петрола.
Така че и копчето на панталона ми е важно; всяко нещо в тоя живот е значимо, тъй като е част точно от тоя живот, а опитите на всякакви философчета да погледнат на нещата от някакви галактически и исторически вероятности, да ги гледат отвисоко и с пренебрежение – са чисто и просто глупащина!
Страх ги е и желаят да измислят по какъв начин да не ги е боязън. И по един наивно остроумен метод поглеждат на живота не през мярата на самия живот, а през някакви абстракции и халтави над-човешки ограничения! И назовават това мъдрост, назовават това „ да гледаш метафизичен на нещата ”.
Та по този начин – споделих си, – и моите персонални данни може да не са епохално значими, да не са най-важното нещо в космоса; погледнати от някаква измислена галактическа позиция да наподобяват оскъдни...
...но пък точно за мене са си извънредно значими! Колосално значими. Не по-малко от копчето на панталона ми. Или примерно - колкото това малко месце, тежко не повече от триста грама, което непрестанно шава, обхванато от смехотворни, спазмодични и непрекъснати спазми, което назовавам Свое сърце. И за което разправят, че поддържало живота на цялото това нещо. Което назовавам с нахалното и много неразбираемо име Аз.
Така че аз изръкоплясках шумно и даже се понадигнах от мястото си. Плахо прочистих гърлото си и извиках: " Браво, Браво! Свобода за Личните данни! " Но се усетих, че това е неуместно: по какъв начин по този начин „ независимост за персоналните данни ”? – откакто аз желая те точно да не са свободни... Тоест – да не могат да бъдат свободно отдавани в притежание на който и да било, с изключение на на мен и на избрани от закона други лица...?
И тъкмо в тоя момент, комплициран от комплицираните си мисли, аз забелязах с крайчеца на окото си (кой знае коя точно част на окото е „ крайчец ”?), че се намирам не другаде...
...а точно в студиото на мега-космическия, инфра-вездесъщия и грамаден дявол на Световната третокласна Максимегалитна Кабелна Телевизия... самият Юлиян Вучков.
Който таман се готвеше да предложения в студиото самата Косара Марчинкова!
Следва продължение
Бях стигнал до там, че Моите персонални данни таман бяха издигнали гласа си до неподозирана висота и викаха в своя отбрана: Аз съм неприкосновени... нямате право да ни разкривате (явно във възбудата си изобщо не можеше да дефинира в какво число да приказва за себе си).
А публиката дремеше и човъркаше кой в нос, кой в уебсайт за покупко-продажба на облекла втора ръка, кой в уикипедия.
Сънна досада цареше в студиото на предаването " Бразди " (както стана ясно на благия четец – мястото на събитието се менеше непрестанно и с плашеща експедитивност – към този момент не бяхме в студиото на " На кафе ", а на " Бразди " ). Явно действието към този момент се развиваше в бъдещето, тъй като предаването " Бразди " се беше трансформирало в осемчасово ултрариалити земеделско шоу с чудовищно висок рейтинг, за мащаба и триумфа на което можеше да се съди примерно по това, че в осемдесетия сезон, единствено по време на фотосите, бяха унищожени онлайн над шест милиона листни въшки! И таман в този миг Водещият на " Бразди " беше се захванал да изяснява нещо за изгодата от хиперфосфатите при ранното наторяване на ечемика, само че Моите персонални данни нямаха желание да го оставят на мира:
- Нямате право да ме разкривате пред който и да било! Аз съм Лични данни и в случай че някой посмее да ме разкрие, налага се да бъде обесен, само че единствено при изискване, че преди този момент съответно е разчекнат сред четири коня и изгорял на клада!
Разкриването на персонални данни е закононарушение, както в наше време е закононарушение и казването на думата мармалад! – по този начин гърмеше гласът на Моите персонални данни, а публиката с голямо вдъхновение, унило поглаждаше с върховете на пръстите си своите безбройни тъчскрийни. Като надали осъзнаваше, че за нея може да се приказва и като за единно, многоръко и многобезглаво създание.
Тук на мен ми стана в действителност чудно:
Защо, по дяволите, е неразрешено в това бъдеще да се споделя думата „ мармалад ”?
Но учудването ми търпя прекомерно малко. Дадох си сметка, че хората във всички времена са имали голяма (и изцяло идиотска) податливост да си не разрешават казването на всякакви думи или най-малко да трансформират казването им в голям проблем.
Както към тринадесети век е било нечувано грозно да кажеш името на дявола (Сатан), по този начин в 21-и век беше (е било) извънредно неоправдателно да кажеш „ чернокож ” „ хомосексуалист ” или „ ром ”, по този начин очевидно в 30-и век (в който се намирахме най-вероятно сега) се смяташе за грозно и неприемливо да се споделя думата „ мармалад ”.
Представих си за момент цели големи и мощни, авторитетни придвижвания, въоръжени с най-модерни и неумолими технологии, които настойчиво радеят за правото на мармалада да не се назовава „ мармалад ” или най-малко никой да няма право да споделя името му обществено.
Представих си големи и разгорещени научни диспути на тематика: Сладкият консистентен пулп и неговото консолидиране в нашата хранителна среда.
Представих си благи възрастни госпожи, които преднамерено и скрито поставят малко руж на страните си, с цел да наподобяват изчервени от срам да ми споделят (по време на моя обществена изява): " Молим Ви, господин Терзийски, Вие толкоз хубаво говорите и толкоз ви харесваме... само че молим Ви от сърце: Само не казвайте още веднъж думата с „ М ”. А аз – пошъл, безсрамен и злобен, разчорлен и напряко пъклен – с ехидна усмивка на уста – с ням и заплашителен смях, клокочещ надълбоко в гърдите – без капка срам промълвям: Мар-ма... "
А госпожите пищят и запушват ушите си със специфични възглавнички, върху които са извезани Десетте заповеди на Политическата уместност, възвестени на Първия конгрес на Пан-Световния Консорциум за Ред и Чистота на езика в Брюксел, малко преди изгарянето на всички политически неточни книги (всички книги) и седем месеца преди ликвидирането на всички волнодумци.
Представих си всичко това и още веднъж се загледах в Моите персонални данни. Те в действителност бяха... толкоз неугледни, толкоз...
Зависи по какъв начин ги гледаш, клетнико! – споделих си в момент.
Защото – в действителност – допреди няколко минути Моите персонални данни ми изглеждаха изключително внушителни и значими! Но поглеждайки ги в вероятността на вековете и епохите...
Хм, внезапно някак те се смалиха, станаха ми едни такива – леко, по какъв начин да кажа, незначителни и дребновати.
Но! Но! – викнах си аз с печал. – Та белким не живеем човешки живот?! Нима всичко в тоя живот не е човешко? Тоест – каквото и да се случва в него, ние няма с какво друго да го мерим с изключение на с Човешките ограничения! Как беше споделил Протагор? Човекът е мяра за всички неща!
И по тази причина... някак неуместно и гадно е да вършим по този начин: да мерим живота си и нещата в него с някакви галактически и не знам си какви исторически или над-човешки ограничения!
Всяко нещо в живота си е значимо и е толкоз значимо, точно тъй като е част от човешкия живот!
Да вземем да го мерим с ограничения като светлинни години или ери? Да, само че това е грозно, това е някак изпразващо от смисъл, това е абстракция! Разполагаме единствено с един живот, претърпяваме един живот, осъзнаваме единствено един живот, всичко което имаме и което е – е един живот! И тогава няма по какъв начин – нито е редно, нито е свястно – да мерим нещата с някакви... хм, извънживотни ограничения!
И видяно по тоя метод – даже и просто да ми се откъсне копчето на панталона си е огромна покруса!
Защото ще вземе да ми падне панталонът на обществено място. Ще взема да се изложа. Ще ме презрат хората, ще си кажат: Пияница, хаймана, безсрамник и животно!
Ей го – ще си кажат, - падат му към този момент и гащите на обществени места!
И аз ще пропадна и ще се отчаям и ще принизявам до такава степен, че най-после ще заскитам по улиците. А най-после и ще умра - в някоя канафка.
И единствено гарваните ще кълват очите ми на закуска. И посръбвайки вода от локвата, в която лежи моят презрян леш, ще разискват цените на петрола.
Така че и копчето на панталона ми е важно; всяко нещо в тоя живот е значимо, тъй като е част точно от тоя живот, а опитите на всякакви философчета да погледнат на нещата от някакви галактически и исторически вероятности, да ги гледат отвисоко и с пренебрежение – са чисто и просто глупащина!
Страх ги е и желаят да измислят по какъв начин да не ги е боязън. И по един наивно остроумен метод поглеждат на живота не през мярата на самия живот, а през някакви абстракции и халтави над-човешки ограничения! И назовават това мъдрост, назовават това „ да гледаш метафизичен на нещата ”.
Та по този начин – споделих си, – и моите персонални данни може да не са епохално значими, да не са най-важното нещо в космоса; погледнати от някаква измислена галактическа позиция да наподобяват оскъдни...
...но пък точно за мене са си извънредно значими! Колосално значими. Не по-малко от копчето на панталона ми. Или примерно - колкото това малко месце, тежко не повече от триста грама, което непрестанно шава, обхванато от смехотворни, спазмодични и непрекъснати спазми, което назовавам Свое сърце. И за което разправят, че поддържало живота на цялото това нещо. Което назовавам с нахалното и много неразбираемо име Аз.
Така че аз изръкоплясках шумно и даже се понадигнах от мястото си. Плахо прочистих гърлото си и извиках: " Браво, Браво! Свобода за Личните данни! " Но се усетих, че това е неуместно: по какъв начин по този начин „ независимост за персоналните данни ”? – откакто аз желая те точно да не са свободни... Тоест – да не могат да бъдат свободно отдавани в притежание на който и да било, с изключение на на мен и на избрани от закона други лица...?
И тъкмо в тоя момент, комплициран от комплицираните си мисли, аз забелязах с крайчеца на окото си (кой знае коя точно част на окото е „ крайчец ”?), че се намирам не другаде...
...а точно в студиото на мега-космическия, инфра-вездесъщия и грамаден дявол на Световната третокласна Максимегалитна Кабелна Телевизия... самият Юлиян Вучков.
Който таман се готвеше да предложения в студиото самата Косара Марчинкова!
Следва продължение
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ