Свикнали сме да мислим, че с климата се занимават само

Свикнали сме да мислим, че с климата се занимават единствено естествените науки. Тази публикация преглежда по какъв начин публичните науки не могат и не трябва да пропущат тази значима тематика. Въвеждат се съществени обществени гледни точки като обществена екология, екофеминизъм и природозащитни обществени придвижвания. Разграничава се един различен на стандартната просвета метод, който разчита на закотвяне в прекарванията, субективните феномени и “как ” се случва опита ни с климатичните промени (а не толкоз “какво ” се случва).  Задачата е да се приготвят читателите да мислят динамично, аналитично и сериозно за обществените и хуманитаристки измерения на климатичните промени.

Двете обществени науки

Познаваме публичните науки у нас най-много заради ролята им в социологическите и политически разбори на избори. Напоследък има интерес към тях в България от страна на необятната аудитория и заради данните, които ни оказват помощ да следим и да си разбираем плашещи явления като пандемията от COVID-19, обедняването и… Май това е всичко. Тази визия е по-скоро изкривена и в случай че не напълно осакатяваща, то сигурно ощетява обществените вероятности. Това изключително се отнася до разбирането на климатичните промени – а в огромна степен, то към момента предпочитано се преглежда от естествените науки.

У нас няма “пазар ” за публични науки заради ред аргументи. В същността си обаче, те са скъпи поради  разбора на прекарването и с създаването на групови тълкования във всички аспекти на живота ни дружно. Това е тъкмо противоположното на публикуваната у нас процедура на “социологическите изследвания ”. За разлика от тях, теоретичните разработки в никакъв случай не са обособени от практиката. Всъщност те подхождат към обществото, историята, културата и политиката с фокус върху субективността. “Субективност ” е термин, който насочва към прекарването и присъединяване ни в по-голямата система, в която съществуваме, и с частите, на която си взаимодействаме. Този модел на обществото – като цяло от взаимосвързани системи, е от основно значение за възприемането на богатите научни данни за климатичните промени и техните аргументи и последици. В последна сметка, хората имат потребност да знаят какво значат за тях самите тези промени, по какъв начин могат и би трябвало да трансформират живота си.

Този тип знание дава опция на хората да разпознаят личния си опит. По този метод те могат да назоват опциите и проблемите. Назоваването пък води до  съответни направления за деяние в сегашното и бъдещето. Това се случва по метод, който създава смисъл оттатък цифрите и “фактите ”. По-важното е, че техните обяснителни рамки ни дават опция да вървим напред – към един по-добър свят. Тази посока “напред ” е неизбежна в търсене на решения, които дават отговор на споделено схващане за същността на явленията, в споделеното ни присъединяване в света “тук и в този момент ”, с взор и мисъл към “там и тогава ”.

Изменението на климата като обществен феномен

Екологичните социолози Дънлап и Брюл (2015)   преглеждат изменението на климата като напълно обществен феномен, вграден в нашите институции и културни практики. Те акцентират ролята, която публичните науки могат да играят за създаване на съответните подходи. Това включва и схващане на обществените, икономическите, политическите и културните измерения на изменението на климата, като в детайли се разказват аргументите, въздействията и реакциите. 

Някои от значимите прозрения, които могат да ни дават публичните науки, изброени от този авторски колектив, се отнасят до:

- фактори, които подтикват въглеродните излъчвания и могат да бъдат разположени в обществената конструкция и процеси; 

- въздействията на изменението на климата и по какъв начин социологическите вероятности могат да послужат за основаването на обективни и равнопоставени тактики за намаляване на следствията и адаптиране; 

- факторите, които оказват въздействие върху метода, по който обществото реагира на изменението на климата, в това число придвижванията, които се застъпват “за ” или “против ” дейности в региона на климата, и публичното мнение. 

Загубата и меланхолията, породени от климатичните промени

Чисто разумното и рационално схващане на тези аспекти, обаче, най-вероятно би било неефикасно, в случай че не влезем в допир с методите, по които дружно и поотделно претърпяваме климатичните промени и прочувствено, и чисто на практика. Както следи Елиът (2019), изменението на климата въвлича човешките общества в проблемите на загубата и скръбта, подбудени от привършване, изгубване и срив. Тези човешки явления са тематика табу за стандартната просвета. Тя употребява подходи като анкети, наблюдения, измервания и количествено събиране на данни. Така тя приоритизира “обективността ”, само че не разполага с принадлежности, които да разпознават и мерят основополагащите блокажи за разбирането ѝ, надлежно, за предприемането на дейности. 

Според общоприетите обичайно способи на правене на просвета, актуалните прогресивни подходи, които се концентрират върху същността на феномените не са задоволително “научни ”. Субективността им, обаче, разрешава да се създаде социологията на загубата. Така, тя се трансформира в план за социологическа ангажираност с изменението на климата. Той излиза от рамките на социологията на околната среда и основава мостове към други подобласти. Същевременно ни оказва помощ да разберем процеси и фактори “под повърхността ”. 

Четири взаимосвързани измерения на загубата, с които ни конфронтира изменението на климата (по Елиът): 

1. Материалността на загубата – опустошения, промени в температурите и пр.; 

2. Политиката на загубата – говоренето в политическото пространство, употребите и злоупотребите с климатичните промени, игнорирането на политическо равнище на климатичните промени и поддържане на държание “сякаш нищо не се случва ”; 

3. Знанието за загубата – реакциите, които ни карат да се ангажираме или да пренебрегваме този феномен; прекарванията за неотложност или че “всичко е обикновено ”;

4. Практиките на загубата – т.е. реакциите ни на всекидневно равнище, даже и да не влизаме в категорията на “климатичните бежанци ” – средствата, които влагаме, с цел да обезвреждаме резултатите, да вземем за пример производството на климатици; отводът ни от една или друга процедура, да вземем за пример навлизането на веганизма или отводът от пластмасови продукти; потреблението на възобновими източници на сила и прочие явления, които водят до раждането на нови промишлености с нови последици за обществото и неговите процеси и институции. 

Нещо повече, създателят съумява да дефинира и назове казуса, който предстои на стандартните подходи към климатичните промени. За Елиът това е базисното допускане за водещата роля и вероятност на “концепцията за устойчивостта ”, която ни пречи да скърбим с непотребната си оптимистичност и изпитание “да се оправим ” с идната злополука. Тази по-позитивна и преобладаваща в обществените науки рамка, се занимава с това, което би трябвало да бъде поддържано. Социологията на загубата изследва това, което изчезва, ще изчезне или би трябвало да изчезне. 

По натурален метод, социологията на загубата се свързва с психоаналитичното схващане на климатичните промени. Колекцията разработки под редакцията на водещия психоаналитик в областта на климатичните промени Сали Уайнтроб (2013) демонстрира по какъв начин посредством разбирането на тези надълбоко несъзнавани явления могат да се разработят подобаващи политики. Това значи политики, които дават отговор на изменението на климата от нужното естество и мащаб. Субективният метод доразвит в тази сбирка оказва помощ да разберем феномени като:

1. Какво се крие зад необятно публикуваното понастоящем отказване на изменението на климата и по какъв начин да управляваме възприятията си, свързани с изменението на климата – изключително тези, които ни карат да възприемем всемогъща настройка и отказване на реалността; 　　

2. Кои са големите компликации, които срещаме при признаването на същинската си взаимозависимост от природата, а точно – нашите спорни идентификации със заобикалящия ни свят;

3. Свързаните с това последствия от живота в култури, които имат перверзни аспекти – опредметяване, консуматорство, злоба и лакомия, употреба и прикрито или не насилие;

4. Необходимостта да скърбим, преди да можем да се ангажираме по позитивен метод с новите условия, в които се намираме.

Социологията на загубата изисква конфликт с меланхолията на страдащите хора и места. В този конфликт – съзнавано или не – множеството хора, и изключително взимащите решения и разработващите политики, се стремят по всякакъв начин да избегнат, с цел да избегнат и болката и отговорността. Социологията на загубата, обаче, също по този начин приказва за (и води до) нови солидарности и позитивни трансформации.

Приносът на обществената екология към разбирането на индивида като част от един световен организъм

Един от методите, които в последно време набират скорост е обществената екология. Tя впечатлява с капацитета си да инкорпорира климатичните промени и проблемите на околната среда. Подходът на обществена екология от 60-те и 80-те години на ХХ век не взима поради това, което през днешния ден назоваваме “екология ”. При него ползата към средата се свежда до интереса към човешкия свят, който ни заобикаля. Този метод обаче, задава една рамка, която гледа на индивида като на отворена система, която е обвързвана с други системи към, под и над нея на разнообразни равнища. Сравнително обстоен преглед е разполагаем в том 3 на “Социалното ангажиране на обществените науки ” – “Социоекологичната вероятност ”. По този метод тя дава понятийните рамки, методологията и инструментите, които могат да ни оказват помощ да мислим за индивида като частица в една надалеч по-обширна и всеобхватна общественост.

Особено важен е приносът на концепцията за обществена екология, създадена от Мъри Букчин. Освен една качествено нова всеобхватна политическа платформа и голям брой писания, Букчин ни завещава и учредения от него Институт по обществена екология. Задачата на препоръчаната от него политическа рамка е да вкара нови способи за социална организация. Целта е те да се оправят коренно с всички проблеми на всекидневието и обществата ни като основават различна конструкция, учредена на взаимност, равнопоставеност и взаимно взимане на решения. Водещ принцип са хоризонтални общи събрания (асамблеи) на жители, които са свързани между тях в общини, и оттова – в конфедерации. Идеята е, че самоуправляващи се жители, които са ангажирани отговорно на всички равнища в политическите процеси, и са взели в личните си ръцете общия си живот и бъдеще, както и бъдещето на света, са най-надеждният механизъм за взимане на рационални и грижовни решения. Диалогът и разискването се преглеждат като  гаранция за превъзмогването на рестриктивните мерки, които ни постановат субективните процеси и несъзнаваните явления.

Приносът на екофеминизма – или концепцията за нравственос на грижата, към тактиките за попречване на климатичен колапс 

Представа за йерархиите при антропоцентризма (вляво) и екофеминизма (вдясно). Източник. S. Lehmann, 2010 (CC BY 4.0)

Ние сме единствено част от една световна система и грижата за околната среда е неразривно обвързвана с грижата като цялостна философска и етична рамка. Тази концепция е присъща освен на теорията и практиката на обществената екология. Тя е в основата на така наречен милениалистки придвижвания. Голяма част от тях поддържат тясна връзка и с екофеминизма. Това придвижване се характеризира с посветеност на превъзмогването на всички форми на подтисничество, подчиненост, употреба и принуждение. Терминът е въведен от френската авторка Франсоаз д’Обоне (1974), която прави паралели сред методите, по които патриархатът се отнася и към дамите, и към околната среда. Така, въпроси като употребата на природата от индустриалното ползване на запаси и западните парадигми на напредъка и технологиите, стават категорично екофеминистки проблеми. Съответно, екофеминисткото придвижване разрушава стандартните парадигми и двоични противодействия в смислите, на които се крепи неравенството. Например мъжко/женско, култура/природа, тяло/ум и прочие, в които явленията свързани с природата се преглеждат като по-низши от тези, свързани с обществото по сходен метод, по който явленията, свързани с женствеността се възприемат като “по-недостойни ” за внимание. Екофеминизмът се стреми към обяснителни модели и практики против потисничеството, т.е. към общество без подчиненост, в което всички живи същества си взаимодействат равностойно и се третират като елементи от един общ организъм.

От просвета към смяна

Милениалистките придвижвания като “Окюпай ”, “Жълти жилетки ”, “Петъци за бъдеще ”, “Храна, не война ” и други са родени от фрустрацията с патриархата и капитализма на ХХI век, изключително с неолиберализма. Може би без значение от тези хрумвания, те освен застъпват сходни схващания, само че и основават структури и общности, които живеят с тях. Те се характеризират с способи на живот и правене, които се стремят да преодолеят станалите съвсем естествени за човечеството трендове. Консуматорството, безграничният напредък и принуждение в разнообразни форми и под разнообразни извинения се трансформират в съществени цели на смяна, която да докара до справяне с катаклизмите и в обществото, и в околната среда.  

Публикацията е първа част от поредност, в която тези хрумвания ще бъдат показани по наличен метод. Тук, стремежът беше да се вкара смисълът от социополитически метод, който надвишава стандартните научни подходи, учредени на обективистки проучвания и статистически данни. Характерно за тях е не просто, че работят с прекарванията ни – дружно и поотделно. Те обрисуват на практика подходи и решения на всекидневно равнище. Накратко, беше въведена концепцията, че публичните науки могат да посочат феномените и явленията посредством разбора на факторите, аргументите и следствията в общественото и субективното пространство. По-важно обаче, те могат да изведат на напред във времето подлежащия опит на евентуално необратима загуба. Това чувство, бидейки политическа страст, може – и води, разумно, до мотивация за смяна на държанието. Степента, в която би трябвало да се променим, обаче се оказва надълбоко всеобхватна. Повечето хора, и изключително разработващите политики, избират да реагират с отказване и самобитни “манийни ” и всеможещи отбрани. Последващото държание води до задълбочаване на рецесията. Пример тук е политиката на държавното управление на България във връзка с използването на въглища. Този проблем е прегледан в елементи в скорошен доклад на „ Грийнпийс “.

Ето за какво третата линия, подхваната тук, е обвързвана с основните обществени придвижвания. Те обрисуват други възможности, постановат и се борят за смяна в базисната настройка. Така те пораждат следващи структури, системи и процеси, които да доведат до свят, който приема скръбта от загубата и работи с нея посредством нравственос на грижата. Социалната екология, екофеминизмът и редица милениелистки придвижвания ще бъдат прегледани в спомагателни елементи в следващи текстове. Целта е  да се “оживят ” техните хрумвания и да се дадат образци по какъв начин те могат да бъдат прилагани.

Автор: Милена Статева / Климатека

Милена Статева е лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник, който специализира в приложна обществена и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е построен от взаимосвързани „ отворени “ системи, към добруването на които би трябвало да се стремим, с цел да подсигуряваме благоденствието на дребната система „ човек-в-общност-общество-природа-и-вселена “. Милена е създател на ресурсната организация за активисти Орион Грид.

В обявата са употребявани материали от:

1. d’Eaubonne, Ф. (1974) Le Féminisme ou la Mort, Paris: P. Horay
2. Dunlap, R. and Brulle, R. (2015) Climate Change and Society: Sociological Perspectives, Oxford Scholarship Online, DOI:10.1093/acprof:oso/9780199356102.001.0001
3. Elliott, R. (2018). The Sociology of Climate Change as a Sociology of Loss.  European Journal of Sociology,   59 (3), 301-337. doi:10.1017/S0003975618000152 
4. Weintrobe, S. eds (2013) Engaging with Climate Change: Psychoanalytic and Interdisciplinary Perspectives, Routledge.