Книга описва живота на евреите в България по времето на Втората световна война
Свидетелства от първо лице за живота на българските евреи преди, по време на и след Втората международна война са събрани в книга.
Спомени на 38 български евреи, множеството от които родени преди 1939 година, са събрани в книгата „ България-Израел. Разкази за две страни и две столетия ” със съставител Даниела Колева.
Интервюираните са родени в България, само че след края на Втората международна война са поели в разнообразни направления – част от тях са отишли в новата тогава страна Израел, а други са останали в родната България. Поради това разказите на интервюираните в книгата са условно разграничени на разкази от България и разкази от Израел. Този успореден взор разрешава по-лесното насочване сред другите гледни точки на тези хора, родени в една и съща страна, част от една и съща общественост, принадлежащи (с дребни изключения) на едно и също потомство, само че изживели по-голямата част от живота си в разнообразни страни, освен това оказали се от двете страни на Желязната завеса. Какво си спомнят те от България? Как са съхранили връзките между тях близки хора на далечно – и географски и политически – разстояние? Как наподобяват едни и същи събития, видени „ от тук “ и „ от там “? Как другите действителности и другите идеологии моделират персоналните разкази? И дали и по какъв начин промененото настояще трансформира погледа към предишното?
Това са едвам част от въпросите, чийто отговори търси Даниела Колева в „ България-Израел. Разкази за две страни и две столетия ”.
Прочетете фрагмент от „ България-Израел. Разкази за две страни и две столетия ” в идващите редове:
Разкази от България
Родена съм в София, в 1929 година Трябва да бъде малко по-несветло, с цел да наподобявам по-добре (смее се). С родителите ми се местехме в всякакви жилища, тъй като не сме имали наше лично. Цял живот. И сме живели тука, на площад „ Възраждане “. Живели сме в Красно село, в Павлово, в Овча купел… Родителите ми, татко ми не беше с специалност постоянна, той се споделяше Сами, след това в моя паспорт и персонална карта „ Самуил “ го направи чиновничката. Майка ми беше Матилда. Баба ми беше Бука. Тя, споделят, че пристигнала от Сараево и заживяла в Дупница със своя мъж. Овдовяла доста рано, с шест деца. Аз просто желая да узная нейната биография. Трябва да отида в Израел отново и да си слага тази цел. Те доста повече знаят от мене, тъй като моята баба се изсели дружно с тях в Израел през 1948 година А другата ми баба, майката на татко ми, е пристигнала от Одрин и говореше доста неприятно български, смешничко. Даже си припомням нейни думи, да вземем за пример вместо слънце споделяше „ сланси “, такива едни смешни думи, само че си говореха на турски с татко ми доста добре, тъй като в Разград също е имало доста турци, живеели са с турците и са знаели и турски, с изключение на ладино. Баща ми от Разград идва в София и се дами за майка ми, която пък е пристигнала от Дупница с майка си и сестрите и братята си. И по този начин те са се срещнали, по съглашение някакво са се оженили, не знам по какъв начин е станало. Баща ми беше по-млад от майка ми с доста години, май три-четири, криеха си годините. Аз узнах годините на майка си доста късно, когато ѝ видях персоналната карта. И брат ми доста обичаше да я нервира, като ѝ споделяше: „ Сега ще кажеш ли на какъв брой си години? “ – „ Няма да кажа! “ – „ Ще кажеш! “ – „ Добре, на двайсет и осем! “ Тя споделяше, че е на „ двайсет и осем “, само че тя ме е родила, когато е била на трийсет и две години.
И по този начин, у нас се говореше ладино. И от страна на майка ми, и от страна на татко ми говореха на ладино, изключително когато бяха възбудени, нервни, ядосани. Караха ми се на ладино. А другояче говорехме на български. Баща ми държеше обезателно българският ни да бъде безупречен, обезателно!
По това време баба ми живееше с нас, майката на татко ми. След това, когато аз бях към този момент на четири-пет години, тя отиде при другия си наследник да живее и у нас сякаш ситуацията се попромени, в смисъл подобен, че към този момент не се съблюдаваха обичаите тъкмо, а до тогава се съблюдаваха безусловно.
Може ли да ви помоля да разкажете по какъв начин сте ги чествали?
О! Помня ли!? Аз съм била на четири години. Имам спомен да вземем за пример, че се изваряваха съдовете за „ песах “. Това е празникът, на който се приготовлява без квасен самун. Освен това почиства се къщата. Майка ми започваше от едната стая и чистеше петнайсет дни. И финалът беше изваряването на съдовете, несъмнено тъй като свинското месо и не знам какво още не се готвят дружно и би трябвало да бъдат съдовете безусловно чисти. После не се съблюдаваха обичаите по време на празниците. Но помня, че баба ми ме е водила в синагогата. И сме гледали, взели участие сме в богослужението. Жените и мъжете в синагогата не могат да бъдат дружно и баба ми ме водеше на балкона. И аз бях, несъмнено, с нови обувки, с нови чорапи, с хубава рокличка – празник! След това нямам мемоари към този момент от тия празници… Моите родители бяха атеисти, само че не от разбиране, а не знам за какво по този начин. Така възпитаха и нас. И до този миг аз не мога да се превъзпитам, макар че вървя в Еврейския дом всеки ден, тъй като се храня там, имаме „ стол “, както се споделяше, столова. И виждам, че и към мене няма доста религиозни.
А за какво по този начин са се отделили от религията? Предполагам това в България е обвързвано по някакъв метод с комунизма?
Не, аз съм живяла и преди 9-ти септември и по този начин си е било…
Нека да изясним този миг със промяната на имената.
Това беше заповед! Даже ни дадоха лист да си избираме имена. Точно преди изселването, когато се стартира Холокостът. И тук, в България, не се усети толкоз грубо, единствено в избрани области. Но този лист с имена, който трябваше да използваме, беше с древен имена, обезателно от Стария завет, изискваше го Законът за отбрана на нацията – в България да бъдат тъкмо еврейски имената. Аз да вземем за пример трябваше да бъда или Рут или Юдит. Баща ми не Сами, а Самуил; Самуил не намирам, че е изключително библейско име. След това почнаха изселванията. Но имената останаха, не знам за какво, не се извърши това разпореждане. Нас ни изселиха в Разград. Аз таман бях почнала гимназия в Трета девическа. А по-късно, когато отидохме в Разград, прескачам доста, живяхме там чартърен, татко ми откри такава квартирка, доста смешничка, в бяло и синьо, приземна, като кошарата на къщата. Трябваше да живеем в избрани квартали, не в центъра на града… И там пристигна един младеж, крепък, колосален, запомнила съм, че беше доста наедрял и огромен, който е бил на работа в Гърция и споделяше, не знам какъв брой е правилно, само че аз съм го запомнила: споделяше по какъв начин там като хванал едно дете за крайници и го завъртал и го хвърлял, такова нещо. Даже имам и зрителна визия за това. Майка ми се ужасяваше от това и ужасявайки се, го повтаряше и по този начин съм го запомнила. Тогава татко ми пък ходеше на „ трудова работа “. Всички млади евреи – млади, несъмнено до 40 или 50-годишна възраст – са ходили на такава работа и той е бил тука, в Софийско, на гара Бов. Копаели са камъни. Имаше дори фотоси от това, по какъв начин копаят. Дори по какъв начин вършат спектакъл. И спектакъл са правили в почивките си. Той е ходил по този начин, през лятото по шест месеца или не помня какъв брой. И ние сами оставахме с майка ми, брат ми и аз. Изселванията ги помня. Помня преди този момент чакането на „ повиквателна “, както се споделяше, за датата, на която би трябвало да бъдем на гарата с минималния си ръчен багаж, тъй като ще пътуваме. Баща ми уреди някак си това да бъде в Разград, неговия роден град. Защото съгласно брат ми, той повече помни, бяхме получили известие за различен град, а той го промени, не знам по какъв начин – да бъде в Разград, където е израсъл. Преди този миг към този момент бяхме в напрежение, тъй като по нашата улица се чуваха викове на младежи, които чупеха витрини. А ние, на мрачно, гледахме какво става долу. Нашата улица беше улица на железарски магазини единствено и на каруци с коне. Това бяха транспортни средства за тия железа, дори имаше евреи, които приличаха на роми, тези каруци най-вече роми ги караха. И помня, че това го видях: един камък прехвърча, аз бях при балконската врата, а камъкът влезе и падна долу сред двете порти. И се уплаших. Майка ми изпищя: „ Махни се от тоя прозорец! “ А ние живеехме долу, на първия етаж, подобен ми е споменът. Споменът ми е в купе то на влака, с който пътувахме доста дълго, само че какъв брой дълго, не мога да кажа. Мисля, че две нощи и нещо. Помня по какъв начин там, в Разград, слязохме на гарата и по какъв начин ни закараха в едно учебно заведение, в двора на учебното заведение. Помня по какъв начин пристигнаха наши братовчеди и ни взеха, с цел да живеем в тяхната къща. Даже по-късно, една хумореска, отправена към мене: „ Изчакаха ви американците да ви изселят, с цел да дойдат и да бомбардират София! “ И по този начин, такива мемоари. След това татко ми откри тази квартира, за която споделям.
Какво се говореше в учебното заведение ви? Как се държаха с вас?
Трета девическа гимназия беше класическа, с гръцки и латински. След това, в Разград това отпадна, за огромно мое страдание. Защото изселването мисля, че беше в края на моя първи гимназиален клас и всичко остана за жал в предишното. В предишното остана и пианото, което продадохме… с цел да имаме какво да ядем. А аз свирех с доста огромно предпочитание. Баща ми управляваше на мене и брат ми образованието, той намираше преподавател по пиано за мен, преподавател по цигулка за брат ми и искаше обезателно да се занимаваме с това. Ходех на уроци с огромно предпочитание. И по този начин. Останахме без пиано… Отидохме в Разград единствено с акордеона (започва безшумно да плаче). Извинявайте, че аз така… Отидохме там с акордеона и цигулката. И брат ми продължи да взима уроци по цигул ка, аз взимах уроци по акордеон. А татко ми ходеше… По-образованите хора там правеха групи и правеха забавни събеседвания с останалите. Не се губеше време за обучение изобщо. Имаше курсове по британски за деца. Караха ме да се оправя, няма да отида! “ – това помня.
Говореше ли се за евреите от Вардарска Македония и Егейска Гърция, че са ги откарали в Треблинка?
Не. Не. Нямам никаква визия, нямам никаква визия.
Но те с влаковете са прекосявали през България?
Минавали са беломорските евреи, споделят, през България за там, само че аз нямам усещания от това. Била съм на четиринайсет години, аз какво да чуя? Може би е станало дума, само че нямам мемоари за това, за жалост нямам. Може би са се пазели. Много ме пазеше татко ми от неприятни неща и всичко някак си омекотяваше, с цел да не ме тревожи. Кой знае, може би за мен са имали усещане, че съм по-мекушава и ме пазеха от тия неща. И по този начин. Дотогава в училище… Имам фотография, още я вардя – всичките еврейки със значки, снимани а два реда, значи към седем девойки, тъй като кварталът беше еврейски тука. Със значки, а сред нас едно момиче българка, хубавица, като светица беше, с едни мрачно руси плитки. Помня фотографията, а не помня мотива за снимането. Сигурно преди отпътува не сме се снимали, преди овакантяване на София.
Спомени на 38 български евреи, множеството от които родени преди 1939 година, са събрани в книгата „ България-Израел. Разкази за две страни и две столетия ” със съставител Даниела Колева.
Интервюираните са родени в България, само че след края на Втората международна война са поели в разнообразни направления – част от тях са отишли в новата тогава страна Израел, а други са останали в родната България. Поради това разказите на интервюираните в книгата са условно разграничени на разкази от България и разкази от Израел. Този успореден взор разрешава по-лесното насочване сред другите гледни точки на тези хора, родени в една и съща страна, част от една и съща общественост, принадлежащи (с дребни изключения) на едно и също потомство, само че изживели по-голямата част от живота си в разнообразни страни, освен това оказали се от двете страни на Желязната завеса. Какво си спомнят те от България? Как са съхранили връзките между тях близки хора на далечно – и географски и политически – разстояние? Как наподобяват едни и същи събития, видени „ от тук “ и „ от там “? Как другите действителности и другите идеологии моделират персоналните разкази? И дали и по какъв начин промененото настояще трансформира погледа към предишното?
Това са едвам част от въпросите, чийто отговори търси Даниела Колева в „ България-Израел. Разкази за две страни и две столетия ”.
Прочетете фрагмент от „ България-Израел. Разкази за две страни и две столетия ” в идващите редове:
Разкази от България
Родена съм в София, в 1929 година Трябва да бъде малко по-несветло, с цел да наподобявам по-добре (смее се). С родителите ми се местехме в всякакви жилища, тъй като не сме имали наше лично. Цял живот. И сме живели тука, на площад „ Възраждане “. Живели сме в Красно село, в Павлово, в Овча купел… Родителите ми, татко ми не беше с специалност постоянна, той се споделяше Сами, след това в моя паспорт и персонална карта „ Самуил “ го направи чиновничката. Майка ми беше Матилда. Баба ми беше Бука. Тя, споделят, че пристигнала от Сараево и заживяла в Дупница със своя мъж. Овдовяла доста рано, с шест деца. Аз просто желая да узная нейната биография. Трябва да отида в Израел отново и да си слага тази цел. Те доста повече знаят от мене, тъй като моята баба се изсели дружно с тях в Израел през 1948 година А другата ми баба, майката на татко ми, е пристигнала от Одрин и говореше доста неприятно български, смешничко. Даже си припомням нейни думи, да вземем за пример вместо слънце споделяше „ сланси “, такива едни смешни думи, само че си говореха на турски с татко ми доста добре, тъй като в Разград също е имало доста турци, живеели са с турците и са знаели и турски, с изключение на ладино. Баща ми от Разград идва в София и се дами за майка ми, която пък е пристигнала от Дупница с майка си и сестрите и братята си. И по този начин те са се срещнали, по съглашение някакво са се оженили, не знам по какъв начин е станало. Баща ми беше по-млад от майка ми с доста години, май три-четири, криеха си годините. Аз узнах годините на майка си доста късно, когато ѝ видях персоналната карта. И брат ми доста обичаше да я нервира, като ѝ споделяше: „ Сега ще кажеш ли на какъв брой си години? “ – „ Няма да кажа! “ – „ Ще кажеш! “ – „ Добре, на двайсет и осем! “ Тя споделяше, че е на „ двайсет и осем “, само че тя ме е родила, когато е била на трийсет и две години.
И по този начин, у нас се говореше ладино. И от страна на майка ми, и от страна на татко ми говореха на ладино, изключително когато бяха възбудени, нервни, ядосани. Караха ми се на ладино. А другояче говорехме на български. Баща ми държеше обезателно българският ни да бъде безупречен, обезателно!
По това време баба ми живееше с нас, майката на татко ми. След това, когато аз бях към този момент на четири-пет години, тя отиде при другия си наследник да живее и у нас сякаш ситуацията се попромени, в смисъл подобен, че към този момент не се съблюдаваха обичаите тъкмо, а до тогава се съблюдаваха безусловно.
Може ли да ви помоля да разкажете по какъв начин сте ги чествали?
О! Помня ли!? Аз съм била на четири години. Имам спомен да вземем за пример, че се изваряваха съдовете за „ песах “. Това е празникът, на който се приготовлява без квасен самун. Освен това почиства се къщата. Майка ми започваше от едната стая и чистеше петнайсет дни. И финалът беше изваряването на съдовете, несъмнено тъй като свинското месо и не знам какво още не се готвят дружно и би трябвало да бъдат съдовете безусловно чисти. После не се съблюдаваха обичаите по време на празниците. Но помня, че баба ми ме е водила в синагогата. И сме гледали, взели участие сме в богослужението. Жените и мъжете в синагогата не могат да бъдат дружно и баба ми ме водеше на балкона. И аз бях, несъмнено, с нови обувки, с нови чорапи, с хубава рокличка – празник! След това нямам мемоари към този момент от тия празници… Моите родители бяха атеисти, само че не от разбиране, а не знам за какво по този начин. Така възпитаха и нас. И до този миг аз не мога да се превъзпитам, макар че вървя в Еврейския дом всеки ден, тъй като се храня там, имаме „ стол “, както се споделяше, столова. И виждам, че и към мене няма доста религиозни.
А за какво по този начин са се отделили от религията? Предполагам това в България е обвързвано по някакъв метод с комунизма?
Не, аз съм живяла и преди 9-ти септември и по този начин си е било…
Нека да изясним този миг със промяната на имената.
Това беше заповед! Даже ни дадоха лист да си избираме имена. Точно преди изселването, когато се стартира Холокостът. И тук, в България, не се усети толкоз грубо, единствено в избрани области. Но този лист с имена, който трябваше да използваме, беше с древен имена, обезателно от Стария завет, изискваше го Законът за отбрана на нацията – в България да бъдат тъкмо еврейски имената. Аз да вземем за пример трябваше да бъда или Рут или Юдит. Баща ми не Сами, а Самуил; Самуил не намирам, че е изключително библейско име. След това почнаха изселванията. Но имената останаха, не знам за какво, не се извърши това разпореждане. Нас ни изселиха в Разград. Аз таман бях почнала гимназия в Трета девическа. А по-късно, когато отидохме в Разград, прескачам доста, живяхме там чартърен, татко ми откри такава квартирка, доста смешничка, в бяло и синьо, приземна, като кошарата на къщата. Трябваше да живеем в избрани квартали, не в центъра на града… И там пристигна един младеж, крепък, колосален, запомнила съм, че беше доста наедрял и огромен, който е бил на работа в Гърция и споделяше, не знам какъв брой е правилно, само че аз съм го запомнила: споделяше по какъв начин там като хванал едно дете за крайници и го завъртал и го хвърлял, такова нещо. Даже имам и зрителна визия за това. Майка ми се ужасяваше от това и ужасявайки се, го повтаряше и по този начин съм го запомнила. Тогава татко ми пък ходеше на „ трудова работа “. Всички млади евреи – млади, несъмнено до 40 или 50-годишна възраст – са ходили на такава работа и той е бил тука, в Софийско, на гара Бов. Копаели са камъни. Имаше дори фотоси от това, по какъв начин копаят. Дори по какъв начин вършат спектакъл. И спектакъл са правили в почивките си. Той е ходил по този начин, през лятото по шест месеца или не помня какъв брой. И ние сами оставахме с майка ми, брат ми и аз. Изселванията ги помня. Помня преди този момент чакането на „ повиквателна “, както се споделяше, за датата, на която би трябвало да бъдем на гарата с минималния си ръчен багаж, тъй като ще пътуваме. Баща ми уреди някак си това да бъде в Разград, неговия роден град. Защото съгласно брат ми, той повече помни, бяхме получили известие за различен град, а той го промени, не знам по какъв начин – да бъде в Разград, където е израсъл. Преди този миг към този момент бяхме в напрежение, тъй като по нашата улица се чуваха викове на младежи, които чупеха витрини. А ние, на мрачно, гледахме какво става долу. Нашата улица беше улица на железарски магазини единствено и на каруци с коне. Това бяха транспортни средства за тия железа, дори имаше евреи, които приличаха на роми, тези каруци най-вече роми ги караха. И помня, че това го видях: един камък прехвърча, аз бях при балконската врата, а камъкът влезе и падна долу сред двете порти. И се уплаших. Майка ми изпищя: „ Махни се от тоя прозорец! “ А ние живеехме долу, на първия етаж, подобен ми е споменът. Споменът ми е в купе то на влака, с който пътувахме доста дълго, само че какъв брой дълго, не мога да кажа. Мисля, че две нощи и нещо. Помня по какъв начин там, в Разград, слязохме на гарата и по какъв начин ни закараха в едно учебно заведение, в двора на учебното заведение. Помня по какъв начин пристигнаха наши братовчеди и ни взеха, с цел да живеем в тяхната къща. Даже по-късно, една хумореска, отправена към мене: „ Изчакаха ви американците да ви изселят, с цел да дойдат и да бомбардират София! “ И по този начин, такива мемоари. След това татко ми откри тази квартира, за която споделям.
Какво се говореше в учебното заведение ви? Как се държаха с вас?
Трета девическа гимназия беше класическа, с гръцки и латински. След това, в Разград това отпадна, за огромно мое страдание. Защото изселването мисля, че беше в края на моя първи гимназиален клас и всичко остана за жал в предишното. В предишното остана и пианото, което продадохме… с цел да имаме какво да ядем. А аз свирех с доста огромно предпочитание. Баща ми управляваше на мене и брат ми образованието, той намираше преподавател по пиано за мен, преподавател по цигулка за брат ми и искаше обезателно да се занимаваме с това. Ходех на уроци с огромно предпочитание. И по този начин. Останахме без пиано… Отидохме в Разград единствено с акордеона (започва безшумно да плаче). Извинявайте, че аз така… Отидохме там с акордеона и цигулката. И брат ми продължи да взима уроци по цигул ка, аз взимах уроци по акордеон. А татко ми ходеше… По-образованите хора там правеха групи и правеха забавни събеседвания с останалите. Не се губеше време за обучение изобщо. Имаше курсове по британски за деца. Караха ме да се оправя, няма да отида! “ – това помня.
Говореше ли се за евреите от Вардарска Македония и Егейска Гърция, че са ги откарали в Треблинка?
Не. Не. Нямам никаква визия, нямам никаква визия.
Но те с влаковете са прекосявали през България?
Минавали са беломорските евреи, споделят, през България за там, само че аз нямам усещания от това. Била съм на четиринайсет години, аз какво да чуя? Може би е станало дума, само че нямам мемоари за това, за жалост нямам. Може би са се пазели. Много ме пазеше татко ми от неприятни неща и всичко някак си омекотяваше, с цел да не ме тревожи. Кой знае, може би за мен са имали усещане, че съм по-мекушава и ме пазеха от тия неща. И по този начин. Дотогава в училище… Имам фотография, още я вардя – всичките еврейки със значки, снимани а два реда, значи към седем девойки, тъй като кварталът беше еврейски тука. Със значки, а сред нас едно момиче българка, хубавица, като светица беше, с едни мрачно руси плитки. Помня фотографията, а не помня мотива за снимането. Сигурно преди отпътува не сме се снимали, преди овакантяване на София.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ