Световният бестселър „Крадецът на орхидеи“ на Сюзън Орлийн, послужил за вдъхновение на кино шедь
Световният бестселър „ Крадецът на орхидеи “ на Сюзън Орлийн, послужил за ентусиазъм на кино шедьовъра „ Адаптация “ с присъединяване на Никълъс Кейдж, Мерил Стрийп, Крис Купър и Тилда Суинтън, е към този момент на българския хартиен пазар.
Книгата е част от поредицата “Cabinet of Curiosities ” на издателство " Ерове " – поредност за странни културни практики и феномени, която този път ще поведе читателите на неповторимо странствуване с истории за ловци на орхидеи, индиански резервати и бродене из тресавищата на Флорида в търсене на диви орхидеи.
С превода на романа се заема Ивелина Минчева-Бобадова – японист по предопределение и преводач по душа.
Превърнал се в съвременна класика, „ Крадецът на орхидеи “ на Сюзън Орлийн е характерен, занимателен и вълнуващ роман за една невероятна обсесия. Решен да клонира застрашено растение – доста рядката “Орхидея фантом ” (Polyrrhiza lindenii) – извънредно ексцентричният и необичайно прелъстителен мъж на име Джон Ларош води Орлийн на незабравима обиколка из малко познатата американска субкултура на продавачите на растения. Действието в това интимно журналистическо следствие се развива в блатата на Флорида и отвън тях, където ще срещнем още индианците семиноли, които му оказват помощ, и закона, който се бори с него. В края Орлийн, както и читателят, ще придобият доста по-голямо почитание към решителността на новобранеца Ларош и ще открият нова завладяваща формулировка за пристрастеност.
„ Крадецът на орхидеи “ получава забележителни мнения - списание " Пийпъл " го разказва като “мистериозна история за обири от Южна Флорида “, а френското фешън списание " Мари Клер " му дава впечатляваща оценка:
„ Един създател не може и да си мечтае за по-добър основен воин от Джон Ларош, който сред две нарушавания на закона ни вкарва в един ботанически свят на трескаво пристрастяване. Резултатът е една много чудата хроника, способна да увлече даже тези, които съумяват да убият и кактусите вкъщи си. “
Романът бързо добива известност и единствено четири години след издаването му сценаристът Чарли Кауфман, писал още “Да бъдеш Джон Малкович ” и “Блясъкът на чистия разум ”, основава кино лентата “Адаптация ”. Лентата получава голям брой награди и оценки – “Златен глобус ”, “БАФТА ”, “Сателит ”, в това число “Оскар ” за Най-добра мъжка поддържаща роля, като е номиниран в още няколко категории на Наградите на Академията. Печели благосклонността освен на публиката, а даже на авторката, която изначало е скептична, само че откакто прочита сюжета, остава зашеметена:
„ Бях безусловно уверена, че Чарли Кауфман е пристигнал скрито в Ню Йорк и ме е следил дълго време, няма различен метод да разбере мен и книгата толкоз правилно. Той е взел моите хрумвания, обогатил ги е със свои лични, прекрачил е границата сред действителност и небивалица и най-после е основал нещо необикновено красиво! “
Сюзън Орлийн (р. 1955) е създател на осем книги - “The Bullfighter Checks Her Makeup ”, “My Kind of place ”, “Saturday Night ” и така нататък През 1999 година разгласява романа си “Крадецът на орхидеи ”, който става един от най-обичаните й и известни романи. Книгата за кучето Рин Тин Тин - “Rin Tin Tin: The Life and Legend, a New York Times Notable Book, печели награди “Ohioana ” и “Richard Wall Memorial Award ”. През 2018 година чакаме да разгласява идващия си разказ - история за държавната библиотека в Лос Анджелис.
Орлийн е щатен създател за New Yorker от 1992 година, като е писала още за Outside, Esquire, Rolling Stone и Vogue. През 2012 година става почетен лекар в Мичиганския университет. Работи като кореспондент в Портланд, Орегон и Бостън, Масачузетс. Наградена е за Креативно Изкуство/Публицистика от фондация “Гугенхайм ”. Успява да приключи множеството си книги с помощта на поддръжката от арт-общността “Ядо ” (Yaddo artists` community) и организацията за спонсориране на арт-проекти “McDowell Colony ”. В момента живее в Ню Йорк дружно със сина и брачна половинка си, както и с дребна менажерия от животни. Своята книга “Крадецът на орхидеи ” тя шеговито разказва като “многопластов разказ като глава лук ”.
Книгата може да бъде закупена в книжарниците, както и онлайн от уеб страницата на издателството Erove.eu.
Откъс от " Крадецът на орхидеи ":
Оранжерията на милионера
Джон Ларош е висок мъж, слаб като върлина, със светли очи и прегърбени плещи и очебийно прелъстителен, макар че му липсват всичките предни зъби в устата. Стойката на тялото му на тип е съвсем като спагети, сготвени „ ал денте “, а самият той се отличава с изнервената натегнатост на човек, който играе прекомерно доста видеоигри. Ларош е на трийсет и шест години. Доскоро работеше за племето семиноли във Флорида, като ръководеше разсадник и лаборатория за размножаване на орхидеи в племенния резерват в Холивуд, Флорида.
Много хора биха определили Ларош като ексцентрик. Семинолите да вземем за пример са му измислили два прякора: Скандалджията и Лудия бледолик. Веднъж, когато ми разказваше за детството си, той означи:
– Боже, несъмнено си бях едно чудато дете.
Откакто се помни, постоянно е бил извънредно разгорещен и необуздан. Когато бил на девет или 10, родителите му му разрешили да си има домакински любим. Избрал си дребна костенурка. След това изискал още 10. В следствие решил, че желае да ги развъжда и по този начин почнал да ги продава и на други деца, до момента в който в главата му към този момент не се въртяло нищо друго с изключение на костенурки, а тогава осъзнал, че животът му няма да има смисъл, в случай че не събере по една от всички типове костенурки, познати на човечеството, в това число и от тези от Галапагос, които са огромни колкото диван. След това внезапно изгубил интерес към костенурките и се влюбил бясно във вкаменелостите от ледниковия интервал. Събирал ги, продавал ги, заявявал, че живее за тях, и ги изоставил поради нещо друго – шлифоване на скъпоценни камъни, в случай че не се неистина, а като завършил и с него, се увлякъл по колекционирането и посребряването на старинни огледала. Увлеченията на Ларош се зараждали без предизвестие и приключвали ненадейно като гърмеж на бомба със закъснител, заложена под капака на колата. Когато го срещнах за първи път, той копнееше единствено за орхидеи и изключително за диворастящите типове, които се срещаха в Държавния резерват Факахачи Странд. Прекарах по-голямата част от идващите две години около него, а в края на втората той се беше отървал до една от орхидеите, които притежаваше, заклевайки се, че до края на живота си в никакъв случай повече няма да отглежда орхидеи. Обикновено не се отмята от думите си. Преди години, сред увлеченията си по вкаменелостите и старинните огледала, минал и през интервал на тропически риби. В най-разпалената му фаза разполагал с над шейсет аквариума в дома си и ходел постоянно на подводно гмуркане, с цел да събира още риби. След това пристигнал краят. Той не изгубил последователно интерес – отрекъл се ненадейно от рибите и се заклел, че в никакъв случай повече няма да ги колекционира, а в допълнение на това и че в никакъв случай повече няма да стъпи в океана. Случило се преди седемнайсет години. През целия си живот до момента е живял единствено на няколко крачки западно от Атлантическия океан, само че оттогава насам не е потопил и кутрето си във водата.
Ларош има навика да се изрича като експерт по всичко, само че не е завършвал публично обучение. Посещавал е държавно учебно заведение в Норт Маями, само че като изключим това, е самообразован. Понякога се замисля с горест за живота, който му се коства, че е можел да живее, в случай че се беше развивал по общоприетия метод. Смята, че е можел да стане мозъчен хирург и да реализира важен прогрес в проучването на човешкия мозък, да бъде богат и прочут. А вместо това в този момент живее с татко си в порутена къщичка във Флорида и непрекъснато води битка за оцеляване с необикновени средства. Един от най-ценните му активи е оптимизмът му – а той се състои в това, че на процедура във всяка една житейска обстановка, даже в най-катастрофалните, Ларош открива печеливш излаз. Преди години разлял токсичен пестицид върху порезна рана на ръката си и получил необратимо увреждане на сърцето и черния дроб. Ако питате него, било е за положително, тъй като по този начин е съумял да продаде публикацията си, в която споделя за претърпяното („ Би ли умрял в името на растенията си? “), на от време на време издание за градинарство. Когато го срещнах за първи път, работеше по справочник за развъждане на растения вкъщи. Каза ми, че ще го разпространява в „ Хай Таймс “, списанието за марихуана. Добави, че в рекламата няма да се загатва, че марихуаната, отгледана по отношение на управлението, в никакъв случай няма да узрее и надлежно да придобие психоактивно деяние. Този справочник беше един от най-любимите му планове на всички времена. В неговите очи той следваше да му донесе доста пари (както постоянно отлична печалба), в допълнение да насърчи децата в развъждането на растения (много добросъвестно от негова страна…), а също така пропуснатата информация в публикациите щеше да ги защищити от дрогиране, защото отгледаните растения щяха да са безобидни (…и извънредно благородно). Той беше изключително горделив с тази последна детайлност от плана си, тъй като вярваше, че щом децата, купили наръчника му, осъзнаят, че са си похабили парите в опит да създадат нещо нелегално – а точно – да отглеждат и пушат трева, те също по този начин с помощта на Джон Ларош ще схванат, че престъпността не води до нищо положително. Подобни схеми, в които полезностите и закононарушенията се обединяваха към облагата, бяха запазената марка на Ларош. Тъкмо когато най-накрая си го разобличил като най-обикновен шарлатанин, той разкрива възвишения и някак честен, само че постоянно рентабилен претекст зад измамничеството си. Обича да се самоопределя като остроумен омразник. Обожава да прави всичко по комплицирания метод изключително когато това значи, че освен ще направи каквото си изиска, само че и ще накара всички останали да се чудят по какъв начин е съумял да се отърве незасегнат. Определено е много невероятен вид. Освен това е и допустимо най-морално настроеният безсрамен човек, който съм срещала.
Срещнах Джон Ларош за първи път преди няколко години в Окръжния съд на Колиър каунти в Нейпълс, Флорида. По това време се намирах във Флорида, тъй като бях прочела публикация във вестника, която съобщаваше по какъв начин един бял мъж – Ларош, и трима семиноли са били арестувани за владеене на редки типове орхидеи, които са откраднали от едно мочурище във Флорида, наречено Държавен резерват Факахачи Странд, и желаех да схвана повече за случая. Статията беше много къса, само че примамлива. В нея Факахачи се описваше като диво мочурище покрай Нейпълс, цялостно с невероятни растителни типове, измежду които и такива, които не се срещат на никое място другаде из Съединените щати, а някои даже на никое място другаде по света. Всички диви орхидеи през днешния ден се преглеждат като застрашени от изгубване типове и изнасянето им където и да било вън от горите, а изключително от държавна благосъстоятелност като Факахачи, е нелегално. Според информацията във вестника Ларош бил лидерът и подстрекателят на бракониерите. Той самичък дал на чиновниците в ареста точните ботанически и сортови наименования на откраднатите растения и обяснил, че са били предопределени за проучвания в лаборатория, където да бъдат клонирани в милиони бройки и разпродадени на колекционери на орхидеи по целия свят.
Обикновено чета доста локални вестници и изключително най-кратките публикации в тях, измежду които отстранявам по-специално внимание на тези, цялостни със запленяващи думи и словосъчетания. Що се отнася до историята с орхидеите, интереса ми привлякоха думите „ мочурище “, „ орхидеи “, „ семиноли “, „ клониране “ и „ закононарушение “ и това, че се повяваха заедно в един толкоз къс текст. Доста постоянно сходни истории се оказват доста по-ценни, в сравнение с ни се коства първоначално: един къс взор над всекидневието, който обаче се разпростира като тези японски хартиени кълба, които потапяш във вода, а след момент те към този момент са се трансформирали в разцъфнали цветове – толкоз прелестни, че даже не можеш да повярваш, че в някакъв миг пред теб са стояли просто една хартиена топка и чаша вода. Съдията по случая със семинолските орхидеи беше назначила чуване няколко седмици откакто бях прочела публикацията, по тази причина имах време да се приготвя и да отида до Нейпълс, с цел да ревизира дали това хартиено кълбо няма да разцъфне.
Когато потеглих, в Ню Йорк беше люта зима, само че в Нейпълс беше топло и влажно, а от самолета можех да видя плътните буреносни облаци, търкалящи се по линията на хоризонта. Отседнах в огромен хотел на плажа и същата вечер стоях на терасата на стаята си и следих по какъв начин бурята избухва над океана. Изслушването беше на идната заран в девет часа. Когато излязох от паркинга на хотела, един от чиновниците там ме предизвести да карам деликатно.
– Разбирате ли, в Нейпълс би трябвало да внимавате доста – съобщи той, надвесил се на стъклото на прозореца ми.
Миришеше на дайкири1. Може би беше от слънцезащитния му лосион.
– Когато тук завали – добави той, – колите стартират да летят.
В Нейпълс на глава на популацията се падат повече стадиони за голф, в сравнение с където и да било по света, и макар че времето беше горещо и недружелюбно, всички в хотела бяха облечени и подготвени за игра, а шпайковете им потропваха и оставяха следи по тротоарите.
Съдебната палата се намираше на няколко километра южно от града, в свежа на тип постройка от избелен камък, нашарен с черупки от миди и охлюви. Когато дойдох, вътре към този момент имаше неколцина души, само че никой не разговаряше с никого, не се чуваше и тон, с изключение на скърцането на дървените пейки и кашлянето на някакъв вид, който си прочистваше гърлото на предните редове. Миг по-късно разпознах Ларош от фотографията, която бях видяла във вестника. Не се беше облякъл като за съд. Носеше заоблени слънчеви очила с майлар филтри, полиестерна тениска, щампована с живописна картинка, шапка с козирка на Маями Хърикейнс2 и износени сивкави панталони, които му висяха откъм гърба. Изглеждаше по този начин, като че ли би се зарадвал на една цигара. Тъкмо потегли да става, когато в залата влезе съдията и се настани на стола си, а той седна назад на мястото си с нервиран тип. Тогава се изправи прокурорът и стартира да чете обвиняванията на страната – на 21 декември 1994 година Ларош и тримата му помощници семиноли нелегално изнасят от Факахачи над двеста редки типа орхидеи и бромелии, като са хванати на излизане от тресавището с четири памучни калъфа за възглавници, цялостни с цветя. Обвинени са в наказателно владеене на застрашени от изгубване типове и нелегално унищожаване на растителност от държавна благосъстоятелност – и двете наказуеми със затвор и санкции.
Съдията слушаше с индиферентно изражение, а когато прокурорът завърши, прикани Ларош да даде показания. Той подвигна страшна шумотевица, до момента в който се изправи от стола си, и пристъпи постепенно към центъра на правосъдната зала, килнал глава към съдията и втъкнал палци в гайките на панталона си. Съдията го изгледа с присвити очи и му подреди да уточни името и адреса си и да опише професионалния си опит с растения. Ларош се заклати напред-назад и сви плещи.
– Виждате ли, Ваша Чест – стартира той, – аз съм съветник по градинарство. Занимавам се с професионално градинарство към този момент почти дванайсет години и съм имал разсадник с многочислени типове с висока комерсиална и етнобиологическа стойност. Имам забележителен опит с орхидеите и с безполовото им микроклонално размножаване в стерилни условия.
Той замълча за момент и се ухили. След това огледа залата и продължи:
– Честно да ви кажа, Ваша Чест, може би съм най-умният човек, който познавам.
***
Въпреки че бях идвала във Флорида милион пъти, в никакъв случай не бях чувала за резервата Факахачи или за дивите му орхидеи, преди да прочета за Джон Ларош. Израснах в Охайо и в продължение на години всяка зимна почивка със фамилията ми ходехме в Маями Бийч, като отсядахме в хотели, чиито лобита се красяха от риболовни мрежи и остарели стъклени риболовни плувки, а джуджевидни сабалови палми стояха украсени като коледни елхи. Дори тогава изпитвах смесени усеща към Флорида. Обожавах да се разхождам около хотелите по „ Оушън драйв “ и „ Колинс роуд “ на квартала „ Арт деко “, харесвах големите магазини за деликатеси, обичах първичната червенина на кожата си от изгарянето на слънце, само че се ужасявах от медузите и мразех по какъв начин наподобява косата ми под въздействието на влагата. Жегата ме смущава и топлите диви пейзажи на Флорида са ми също толкоз непознати, колкото и Марс. Не се считам за поклонничка на Флорида. В нея обаче има нещо прелъстяващо и неустоимо, което не съм срещала съвсем на никое място другаде. Щатът може и да наподобява като чисто нов и основан напълно от индивида, само че още щом зърнеш места като Националния парк Евърглейдс, тресавището Биг Сайпръс или Локсахачи, осъзнаваш, че Флорида също по този начин е последната земя от американския Див Запад. Дивата част на Флорида е в действителност дива. Опитомената ѝ част е в действителност питомна. И двете обаче търпят непрекъсната смяна: развитите кътчета съставляват просто дребни сечища в джунглата, само че защото тя, от своя страна, е неудържимо плодовита, всеки ден се стреми да превземе елементи от софтуерна Флорида. В същото време дивата природа чезне пред очите ни: с всеки минал ден по петдесет акра от Евърглейдс изсъхват, по пясъчните дюни никнат къщички, а с всяка година шевовете по територията ѝ се усилват с нови автомагистрали. Нищо не наподобява устойчиво и непрекъснато и всичко непрестанно се променя или бива заличено вечно. Времената на преход и смяна се сливат в един синтез на влага и суша, на саможивост и подреденост, на природа и човешки изобретения. Силните независими единици са впечатляващи, само че хибридите като Флорида са още по-завладяващи, тъй като са изключителни и чудати. Веднъж в Маями видях един мъж, хвърлил въдица в езерце до паркинга на „ Бъргър Кинг “, тъкмо до автомагистралата. Езерото беше идеално закръглено, с подравнени крайбрежия, тъй че бях сигурна, че е цялостна небивалица и въобще не е същинско езеро, а просто една изровена яма, оставена да зее, когато са копаели пръстта, с цел да изградят пътното платно на автомагистралата. След като градежът на пътя бил приключен и „ Бъргър Кинг “ отворил порти, в изкопната яма се просмуквала или събирала дъждовна вода и по някакъв метод в нея се появили риби – може би са били изпуснати от птици или пък сами са се провирали през подземни кухини, само че изкопът доста бързо се трансформирал в полуестествено езеро. Дивата природа съвсем си го беше присвоила. Затова и Флорида постоянно ме удивява: по какъв начин не стопира да подбужда смяната, по какъв начин естествените ѝ пейзажи са на крачка да бъдат погълнати и технологизирани, а броени мигове разделят най-добре поддържаните ѝ развити елементи от разрушаването им и превръщането им назад в джунгла. Преди няколко години още веднъж възвърнах връзката си с Флорида – този път родителите ми си купиха жилище в Уест Палм Бийч, с цел да прекарват там известно време през зимата. До къщата им има прелестно, спретнато игрище за голф с трева, по този начин зелена и подравнена, че е съвсем като чердже за баня, с поддържан и точно подкастрен жив плет – изобщо цялото място бе изискано като смокинг. И все пак не след дълго във водните трудности на игрището се настанили алигатори и из съблекалните към този момент се четат надписи: „ Внимание, дами! Пазете се от алигаторите по зелените площи! “.
Щатът Флорида фактически подбужда хората. Поражда у тях същински хрумвания. Те не просто идват напразно тук, а идват с избрана цел – евентуално да стартират нов живот, тъй като Флорида сякаш може да обезпечи едно ново начало; с цел да се възнаградят сами за цялостен живот на старателен труд, тъй като Флорида е елегантна и изобилна или тъй като са си построили нови показа и проекти, а Флорида наподобява като място, където можеш да изпробваш всичко: едно от тези места, по които бизнесмените въздишат от епохи. Тя е гъвкава и възобновяваща се. Добавяли са се или са се отнемали земи от нея, била е пресушавана, канализирана и асфалтирана, разкопавана и напоявана, култивирана, извоювана от дивата природа, върната ѝ назад, наводнявана, разделяна на имоти, палена… Постоянно нещо се изнася от Флорида или пък се внася контрабандно. Двупосочното придвижване е толкоз интензивно, че положението на щата се трансформира всекидневно. Представлява конфликт на неща, които човек в никакъв случай не би очаквал да срещне на едно място – жилищни блокове и пуми, девствени гори и хипермаркети, джунгли с маймуни и молове, автомагистрали и горички с месоядни растения, увеселителни паркове и кралски палми, хибискусови дървета и тези горещи тресавища, разпростряли се на стотици акри, където никой в никакъв случай не е стъпвал – до едно те се пекат дружно под общия безоблачен хоризонт на Флорида. Дори орхидеите тук доближават до крайности. Горите са цялостни с повече локални типове, в сравнение с където и да е другаде в страната, само че от време на време се натъкваме и на основани от човешка ръка джунгли: оранжериите на Флорида, преливащи от забележителни цветя, основани в лаборатории, отгледани в епруветки и размножавани изкуствено до безспир. Понякога си мисля, че съм разкрила някаква вселенска взаимозависимост, само че тогава се озовавам във Флорида, затънала в несъгласия и парадокси, и би трябвало да стартира всичко изначало.
***
Когато всички бяха привършили с показанията си на чуването по отношение на бракониерството на орхидеи, съдията изглеждаше объркана. Сподели, че това е един от най-интересните ѝ случаи, като под „ забавен “ мисля, че имаше поради „ чудноват “, след което заяви, че отхвърля настояванията на отбраната за събаряне на обвиняванията. Делото беше назначено за февруари. Съдията също по този начин заповяда на обвинените: Ларош, Ръсел Бауърс, Винсън Оцеола и Ранди Оцеола да се въздържат от нахлуване на територията на Държавния резерват Факахачи до привършване на случая. След това освободи хората с орхидеите и насочи вниманието си към един плачевен на тип човечец, арестуван за владеене на опиати. Успях да настигна Ларош таман пред вратата на правосъдната зала. Пушеше в компанията на трима други мъже: юриста на племето семиноли, Алън Лърнър, вицепрезидента по племенните бизнес каузи, Бъстър Баксли, и един от другите двама обвинени, Винсън Оцеола. Другите двама семиноли не се бяха появили за чуването – по думите на Алън Лърнър единият от тях бил болен, а другия не могли да открият на никое място.
Бъстър не изглеждаше в положително въодушевление.
– Кълна се в Господ, още в този момент отивам в това мочурище с моторна резачка – пенеше се той. – По дяволите.
Ларош изгаси фаса си с крайник.
– Знаеш ли, усещам се прецакан – съобщи той, – напряко си бях разпнат.
Алън Лърнър подмяташе куфарчето си от едната ръка в другата.
– Виж, Бъстър – обади се той, – пробвах се да разясня вижданията ни. Припомних на съдията, че Факахачи преди беше благосъстоятелност на индианците, само че тя явно към този момент си беше наумила нещо друго. Не се тревожи. Ще се погрижим за всичко на делото – Бъстър се намръщи и потегли да си върви.
Винсън Оцеола погледна Алън, сви плещи и потегли след Бъстър. Алън се огледа, сподели ми сбогом и последва Бъстър и Винсън. Ларош остана още малко. Като потропваше с пръсти по брадичката си, той сподели:
– Онези горски от тресавището са цялостна хумореска. Никой от тях не знае нищичко за растенията там. Някои са фактически малоумни – цялостни малоумници. Извадиха шанс, като ме арестуваха, че да мога да им кажа имената на растенията. Иначе не мисля, че въобще щяха и да схванат в миналото какви са. Наистина не ме е грижа какво ще се случи в съда. Ходил съм във Факахачи хиляди пъти и ще отида още толкоз.
***
Джон Ларош израснал в Норт Маями – вилна зона, през която се минава по пътя от Маями към Форт Лодърдейл. Семейството му живеело в полуиндустриализиран квартал, само че въпреки всичко много покрай тресавищата и горите. Когато Ларош бил дете, той и майка му постоянно се отбивали с колата до Биг Сайпръс и Факахачи, където по-късно се разхождали, с цел да търсят необикновени неща. Баща му в никакъв случай не идвал с тях, тъй като не обичал много-много горите, а по-късно счупил гръбнака си по време на работа на строителната площадка и се движел мъчно. Ларош няма братя и сестри, само че ми показа, че в действителност е имал по-малка сестра, която умряла на невръстна възраст. Веднъж, до момента в който ми разказваше историята на рода си, Ларош съобщи:
– Знаеш ли, в този момент като се замисля, сякаш сме семейство на недъзи и премеждия.
По време на няколкомесечния ми престой във Флорида се срещнах с бащата на Ларош единствено за малко. Много щях да се веселя и да се срещна с майка му, само че тя към този момент не беше измежду живите. Ларош я разказа като старомодна жена с наднормено тегло и съобщи, че била еврейка по рождение, само че през разнообразни интервали от живота си е изповядвала енергично и други религии. Била е запалянко, прекалено въодушевена и отдадена. Никога не казвала първа, че желае да приключват похода си из природата, и в никакъв случай не отстъпвала, когато двамата с Ларош трябвало да се спускат в някакви помийни ями. Обожавала орхидеите. Ако двамата попаднели на цъфнала орхидея, тя упорствала да я маркират, с цел да могат да видят дали е образувала семена, когато се върнат след няколко месеца.
Когато бил младеж, Ларош се увлякъл за малко по фотографията. Тогава той решил, че би трябвало да снима всички типове орхидеи във Флорида, по тази причина всеки уикенд се запасявал с фотоапарати и триножници и двамата с майка му скитали с часове из горите. Не след дълго към този момент не се чувствал задоволен единствено да снима орхидеите и скоро решил, че би трябвало да колекционира самите цветя. Престанал да носи фотоапарати по време на походите си и почнал да взема калъфки за възглавници и чували за отпадък, с които да придвижва цветя. Събрал забележителна сбирка за негативно време. Замислил се дали да не си отвори оранжерия. След като приключил гимназия, се занимавал със строителна активност, с цел да си изкарва прехраната, само че също както татко си паднал, счупил си гръбнака и му се наложило да си вземе отпуск по болест. Смята контузията си за подарък от провидението, тъй като разкрила пред него шанса да се посвети на растенията. Оженил се през 1983 година и двамата с към този момент някогашната му брачна половинка фактически отворили оранжерия в Норт Маями. Кръстили я „ Бромелиевото дърво “. Били тясно профилирани в развъждането на орхидеи и бромелии – семейство сухолюбиви, трънливи епифити, които живеят по дърветата. Ларош се съсредоточил върху най-причудливите редки типове. В последна сметка съумял да събере в оранжериите си четиресет хиляди растителни типа, измежду които и такива, за които твърдял, че са единствени екземпляри, подложени на обработване. Както множеството притежатели на разсадници, Ларош и брачната половинка му успявали да претърпяват с облагата си, само че той не се задоволявал единствено с това. Искал да открие някакво особено растение, което да го трансформира в милионер.
***
Няколко дни след чуването в съда Ларош ме предложения да отидем дружно на ревю за орхидеи в Маями. Дойде да ме вземе с микробус, нашарен от наслойка. Щом отворих вратата, с цел да го поздравя, той ме прекъсна и съобщи:
– Само да знаеш, че този микробус е цялостен отпадък. Веднага щом ударя джакпота с орхидеите, ще си купя страшна кола. Ти какво караш?
Отвърнах му, че съм заела аврората на татко си.
– Супер – сподели Ларош, – мисля и аз да си взема такава.
Наведох се и се пробвах да разчистя всички насъбрани неща, с цел да стигна до седалката, и съумях да седна на няколко сантиметра от ръба ѝ, като подпрях краката си на торба с пръст, която се беше разсипала по целия под. Ларош потегли внезапно. Главата ми се отметна обратно и почувствах, че съм претърпяла камшичен удар. Всеки път, щом попаднехме на някоя дупка на пътя, колата скърцаше и се тресеше, а по пода като стоманени топчета в машина за пинбол се търкулваха стотици мистрии, отвертки, керамични саксии, кутийки от „ Кока-кола “ и всевъзможни мистериозни неща.
Погледът ми не се откъсваше от пътя, тъй като усещах, че ще е добре най-малко един от нас да го следи.
– Разбираш ли, през целия си живот – по този начин де, през целия си живот, прекаран в света на растенията, постоянно съм търсел едно проклето печелившо цвете – сподели той. – Имах другар от Южна Америка – в полза на истината неотдавна се гътна, само че както и да е. Та този вид беше важен търговски производител и притежаваше просто безкрайни купища пари, а искаше една от моите прелестни бромелии, тъй че му загатнах, че ще я заменя за едно-единствено семенце или корен от най-ценния тип, който имаше. Казах му: „ Ей, виж в този момент, не ми дреме дали растението е луксозно, или е грозно като чучело “. Просто желаех да зърна растението, което му беше осигурило този нехаен живот.
– Е, какво беше? Как наподобява едно печелившо растение?
Ларош се засмя и си възпламени цигара.
– Изпрати ми една голяма кутия. В нея имаше дребна кутия, а в нея още по-малка, в която имаше друга кутия, а в последната имаше квадратно парче райграс. Рекох си: „ Този вид е същински шегобиец! Майната му! “ и му се обадих. Казах му: „ Ей, кучи сине! Какво, по дяволите, е това? “. Е, оказа се, че било някакъв специфичен тип зелен райграс с бели линии по краищата. Това беше! Каза ми, че съм огромен гъз и че би трябвало да осъзная какво богатство държа в ръцете си. И, знаеш ли, беше прав. Като се замисли човек, в случай че можеш да откриеш в действителност добре изглеждащ райграс – някой и различен нов и готин тип, и успееш да произведеш задоволително семена, с цел да го продаваш, ще завладееш света. Ще се уредиш изцяло до края на живота.
Той изгаси цигарата си и подпря кормилото с коляно, до момента в който си палеше друга. Попитах го какво е направил с квадратчето райграс.
– О, аз не се занимавам с райграс – отвърна той. – Май го дадох на някого.
През 1990 година животът на Ларош като растителен необут се трансформирал. През същата година в Маями се състояла Световната бромелиева конференция. Обикновено международните растителни конференции се посещават от колекционери, производители и спонсори от целия свят. На множеството изложби производителите провеждат галерия на растенията си и се състезават за награди, които да признаят качеството на продукцията им и изобретателността на композициите им. Може би едно време изложбите не са били нещо комплицирано, само че в наши дни всяка комбинация би трябвало да отразява тематиката на ревюто и нормално съставлява солидна структура с растения, стабилен атрибут като манекени, канута, планини от стиропор и същинска покъщнина. Ларош не се съмнявал, че го бива в конструирането на изложения и бил уверен, че има най-красивите бромелии в целия свят, по тази причина решил да се включи в надпреварата. С помощта на подпори от твърда широколистна дървесина, напречни греди, багра „ Дей-Гло “3, ултравиолетови светлини, под които боята „ Дей-Гло “ да свети, коледни лампички, подредени по този начин, че да образуват съзвездия, и една дузина бромелии, които наподобяват съвсем на дребни звезди, той изготвил структура с размери три и половина на седем и половина метра. Инсталацията му привлякла вниманието на мнозина. Бил повратен момент за Ларош. Благодарение на събитието той се прочул в растителната общественост и добил още по-голяма увереност да си направи грандиозна оранжерия. Започнал да звъни по целия свят всеки ден, да търси необикновени растения, а сметките му за телефон скочили до хиляди долари на месец. Огромно количество пари изтичало през пръстите му, само че огромна част той вливал назад в оранжерията си. Склонността му към екстравагантното беше реалност. Веднъж похарчил петстотин $ за дребна хладилна чанта, с която да придвижи дребен тип студенолюбива папрат, взета от някакъв вид от Доминиканската република. Папратта в последна сметка увехнала, само че даже в този момент Ларош споделя, че не съжалява за този разход. Той желае най-хубавото от всичко. Както самичък обича да споделя, има най-богатата в цялата страна сбирка от Cryptanthus, жанр бразилски бромелии. Купил си и превъзходния, съвсем двуметров кралски антуриум Anthurium veitchii с причудливи набръчкани листа. И към момента си спомня на драго сърце за него. Казва, че е бил „ един необикновен, прелестен омразник “.
***
На петнадесетина километра от Маями Ларош отгърнал страницата от житейската си история, на която се появяват орхидеите. Той и брачната половинка му имали стотици от тях в „ Бромелиевото дърво “ и въпреки Ларош в даден миг да бил изцяло обхванат от бромелиите, орхидеите съумели да го съблазнят. Бил захласнат от желанието да ги отглежда. Най-вече обичал да създава хибриди – да основава нови хибридни орхидеи посредством кръстосано опрашване.
– Всеки път, когато създавах нов хибрид, се усещах ужасно – споделяше той. – Чувствах се даже малко като Бог.
Често вземал покълнали семена и ги накисвал в домашни препарати за разчистване или ги слагал за минута в микровълновата печка, с цел да могат да мутират и вероятно да се трансфорат в нещо в действителност забавно: с нова причудлива форма или с цвят, невъобразим до момента в света на орхидеите. Предполагам, че съм изглеждала леко смутена, когато ми разказваше тази история, тъй като, когато погледна към мен и съзря изражението ми, той пусна кормилото и замаха надменно с двете ръце.
– О, я стига! – сподели той – Мутацията е страхотна! Тя е в действителност занимателна! И е необикновено занимание – разбираш ли, разновидност за развлечение и облага. Освен това е пъклен готина. Накрая получаваш някои готини неща и някои много грозни, както и такива, каквито в никакъв случай не е имало преди, а това е просто необикновено.
Попитах го какъв е смисълът в това.
– Ей, разновидността е отговорът на всички въпроси – отвърна сопнато той. – Виж, за какво мислиш, че някои хора са по-интелигенти от другите? Очевидно тъй като са мутирали още когато са били бебета. Когато аз съм бил дребен, евентуално съм бил облъчен от нещо, което ме е предиздвикало да мутирам и по тази причина в този момент съм толкоз интелигентен. Мутацията е страхотна. Чрез нея еволюцията се движи напред. Затова и считам, че ще е хубаво за целия свят разновидността да бъде насърчавана като занимание. Разбираш ли, има извънредно доста хора по света, които си пилеят живота и нямат какво да вършат. А това е нещо забавно, с което би трябвало да се занимават.
Колкото повече орхидеи събирал Ларош, с толкоз повече колекционери на орхидеи се срещал. Намирал се на централно място в света на орхидеите и въпреки всичко някак не бил част от него. Във Флорида орхидеите са на всички места: диви и култивирани, естествени и хибриди, те порастват по дворовете на къщите или в парници, изнасят се по целия свят. Седалището на Американското общество за орхидеи, учредено през 1921 година, се обитава в някогашната резиденция на един буен колекционер от Уест Палм Бийч, а най-големите и най-хубави оранжерии за орхидеи в света – „ Р. Ф. Оркидс “, „ Моутс Оркидс “, „ Фенъл Оркид Къмпани “ и „ Кръл-Смит Оркидс “ – се намират във Флорида. Някои от тях съществуват от десетилетия, а някои от селекционерите във Флорида са трето или четвърто потомство в фамилията си, което се занимава с развъждането на орхидеи. Орхидеите порастват по блатата и хълмовете на Флорида, откогато блатата и хълмовете съществуват по тези земи, и биват култивирани в парници на територията на щата още от края на ХIX век. В началото на XX век обширните местности Палм Бийч и Маями имали свои лични сбирки от орхидеи и свои колекционери; орхидеите били считани за безценен и сантиментален аксесоар, изискан дребен пленник, парченце от дивата природа, затворено под капак.
Ларош не бил нито богат, нито сантиментален или изискан, по тази причина въобще не се вписал в обществото на феновете на орхидеи от Палм Бийч, само че имал огромно обилие от орхидеи. И през деня, и нощем хората се отбивали в оранжерията му, с цел да си поговорят с него за орхидеи, да се полюбуват на сбирката му и да бъдат удивени от него. Идвали и просто се размотавали, с цел да могат да бъдат измежду растенията му, или пък му носели специфични цветя, в подмяна на които той да ги разведе из Факахачи. Канели го също да прегледа и техните сбирки и му желали препоръки, или пък му предложили купища пари, с цел да им помогне да открият най-неоткриваемите растения в страната. Според самия него някои от тях го търсели просто тъй като били самотни или желали да поговорят с някого, който споделя ползите им. Представата за тази самотност някак го обезсърчаваше. Той замълча, а по-късно стартира да ми споделя за какво обича растенията. Сподели ми по какъв начин се възхищава на приспособимостта им и предразположението им към разновидности, на това по какъв начин съумяват да оцеляват в този свят. Разказа, че разнообразието в размерите при растенията е най-огромно измежду всички останали живи организми и ме попита дали съм чувала за растението с максимален цвят в света, което пара
Книгата е част от поредицата “Cabinet of Curiosities ” на издателство " Ерове " – поредност за странни културни практики и феномени, която този път ще поведе читателите на неповторимо странствуване с истории за ловци на орхидеи, индиански резервати и бродене из тресавищата на Флорида в търсене на диви орхидеи.
С превода на романа се заема Ивелина Минчева-Бобадова – японист по предопределение и преводач по душа.
Превърнал се в съвременна класика, „ Крадецът на орхидеи “ на Сюзън Орлийн е характерен, занимателен и вълнуващ роман за една невероятна обсесия. Решен да клонира застрашено растение – доста рядката “Орхидея фантом ” (Polyrrhiza lindenii) – извънредно ексцентричният и необичайно прелъстителен мъж на име Джон Ларош води Орлийн на незабравима обиколка из малко познатата американска субкултура на продавачите на растения. Действието в това интимно журналистическо следствие се развива в блатата на Флорида и отвън тях, където ще срещнем още индианците семиноли, които му оказват помощ, и закона, който се бори с него. В края Орлийн, както и читателят, ще придобият доста по-голямо почитание към решителността на новобранеца Ларош и ще открият нова завладяваща формулировка за пристрастеност.
„ Крадецът на орхидеи “ получава забележителни мнения - списание " Пийпъл " го разказва като “мистериозна история за обири от Южна Флорида “, а френското фешън списание " Мари Клер " му дава впечатляваща оценка:
„ Един създател не може и да си мечтае за по-добър основен воин от Джон Ларош, който сред две нарушавания на закона ни вкарва в един ботанически свят на трескаво пристрастяване. Резултатът е една много чудата хроника, способна да увлече даже тези, които съумяват да убият и кактусите вкъщи си. “
Романът бързо добива известност и единствено четири години след издаването му сценаристът Чарли Кауфман, писал още “Да бъдеш Джон Малкович ” и “Блясъкът на чистия разум ”, основава кино лентата “Адаптация ”. Лентата получава голям брой награди и оценки – “Златен глобус ”, “БАФТА ”, “Сателит ”, в това число “Оскар ” за Най-добра мъжка поддържаща роля, като е номиниран в още няколко категории на Наградите на Академията. Печели благосклонността освен на публиката, а даже на авторката, която изначало е скептична, само че откакто прочита сюжета, остава зашеметена:
„ Бях безусловно уверена, че Чарли Кауфман е пристигнал скрито в Ню Йорк и ме е следил дълго време, няма различен метод да разбере мен и книгата толкоз правилно. Той е взел моите хрумвания, обогатил ги е със свои лични, прекрачил е границата сред действителност и небивалица и най-после е основал нещо необикновено красиво! “
Сюзън Орлийн (р. 1955) е създател на осем книги - “The Bullfighter Checks Her Makeup ”, “My Kind of place ”, “Saturday Night ” и така нататък През 1999 година разгласява романа си “Крадецът на орхидеи ”, който става един от най-обичаните й и известни романи. Книгата за кучето Рин Тин Тин - “Rin Tin Tin: The Life and Legend, a New York Times Notable Book, печели награди “Ohioana ” и “Richard Wall Memorial Award ”. През 2018 година чакаме да разгласява идващия си разказ - история за държавната библиотека в Лос Анджелис.
Орлийн е щатен създател за New Yorker от 1992 година, като е писала още за Outside, Esquire, Rolling Stone и Vogue. През 2012 година става почетен лекар в Мичиганския университет. Работи като кореспондент в Портланд, Орегон и Бостън, Масачузетс. Наградена е за Креативно Изкуство/Публицистика от фондация “Гугенхайм ”. Успява да приключи множеството си книги с помощта на поддръжката от арт-общността “Ядо ” (Yaddo artists` community) и организацията за спонсориране на арт-проекти “McDowell Colony ”. В момента живее в Ню Йорк дружно със сина и брачна половинка си, както и с дребна менажерия от животни. Своята книга “Крадецът на орхидеи ” тя шеговито разказва като “многопластов разказ като глава лук ”.
Книгата може да бъде закупена в книжарниците, както и онлайн от уеб страницата на издателството Erove.eu.
Откъс от " Крадецът на орхидеи ":
Оранжерията на милионера
Джон Ларош е висок мъж, слаб като върлина, със светли очи и прегърбени плещи и очебийно прелъстителен, макар че му липсват всичките предни зъби в устата. Стойката на тялото му на тип е съвсем като спагети, сготвени „ ал денте “, а самият той се отличава с изнервената натегнатост на човек, който играе прекомерно доста видеоигри. Ларош е на трийсет и шест години. Доскоро работеше за племето семиноли във Флорида, като ръководеше разсадник и лаборатория за размножаване на орхидеи в племенния резерват в Холивуд, Флорида.
Много хора биха определили Ларош като ексцентрик. Семинолите да вземем за пример са му измислили два прякора: Скандалджията и Лудия бледолик. Веднъж, когато ми разказваше за детството си, той означи:
– Боже, несъмнено си бях едно чудато дете.
Откакто се помни, постоянно е бил извънредно разгорещен и необуздан. Когато бил на девет или 10, родителите му му разрешили да си има домакински любим. Избрал си дребна костенурка. След това изискал още 10. В следствие решил, че желае да ги развъжда и по този начин почнал да ги продава и на други деца, до момента в който в главата му към този момент не се въртяло нищо друго с изключение на костенурки, а тогава осъзнал, че животът му няма да има смисъл, в случай че не събере по една от всички типове костенурки, познати на човечеството, в това число и от тези от Галапагос, които са огромни колкото диван. След това внезапно изгубил интерес към костенурките и се влюбил бясно във вкаменелостите от ледниковия интервал. Събирал ги, продавал ги, заявявал, че живее за тях, и ги изоставил поради нещо друго – шлифоване на скъпоценни камъни, в случай че не се неистина, а като завършил и с него, се увлякъл по колекционирането и посребряването на старинни огледала. Увлеченията на Ларош се зараждали без предизвестие и приключвали ненадейно като гърмеж на бомба със закъснител, заложена под капака на колата. Когато го срещнах за първи път, той копнееше единствено за орхидеи и изключително за диворастящите типове, които се срещаха в Държавния резерват Факахачи Странд. Прекарах по-голямата част от идващите две години около него, а в края на втората той се беше отървал до една от орхидеите, които притежаваше, заклевайки се, че до края на живота си в никакъв случай повече няма да отглежда орхидеи. Обикновено не се отмята от думите си. Преди години, сред увлеченията си по вкаменелостите и старинните огледала, минал и през интервал на тропически риби. В най-разпалената му фаза разполагал с над шейсет аквариума в дома си и ходел постоянно на подводно гмуркане, с цел да събира още риби. След това пристигнал краят. Той не изгубил последователно интерес – отрекъл се ненадейно от рибите и се заклел, че в никакъв случай повече няма да ги колекционира, а в допълнение на това и че в никакъв случай повече няма да стъпи в океана. Случило се преди седемнайсет години. През целия си живот до момента е живял единствено на няколко крачки западно от Атлантическия океан, само че оттогава насам не е потопил и кутрето си във водата.
Ларош има навика да се изрича като експерт по всичко, само че не е завършвал публично обучение. Посещавал е държавно учебно заведение в Норт Маями, само че като изключим това, е самообразован. Понякога се замисля с горест за живота, който му се коства, че е можел да живее, в случай че се беше развивал по общоприетия метод. Смята, че е можел да стане мозъчен хирург и да реализира важен прогрес в проучването на човешкия мозък, да бъде богат и прочут. А вместо това в този момент живее с татко си в порутена къщичка във Флорида и непрекъснато води битка за оцеляване с необикновени средства. Един от най-ценните му активи е оптимизмът му – а той се състои в това, че на процедура във всяка една житейска обстановка, даже в най-катастрофалните, Ларош открива печеливш излаз. Преди години разлял токсичен пестицид върху порезна рана на ръката си и получил необратимо увреждане на сърцето и черния дроб. Ако питате него, било е за положително, тъй като по този начин е съумял да продаде публикацията си, в която споделя за претърпяното („ Би ли умрял в името на растенията си? “), на от време на време издание за градинарство. Когато го срещнах за първи път, работеше по справочник за развъждане на растения вкъщи. Каза ми, че ще го разпространява в „ Хай Таймс “, списанието за марихуана. Добави, че в рекламата няма да се загатва, че марихуаната, отгледана по отношение на управлението, в никакъв случай няма да узрее и надлежно да придобие психоактивно деяние. Този справочник беше един от най-любимите му планове на всички времена. В неговите очи той следваше да му донесе доста пари (както постоянно отлична печалба), в допълнение да насърчи децата в развъждането на растения (много добросъвестно от негова страна…), а също така пропуснатата информация в публикациите щеше да ги защищити от дрогиране, защото отгледаните растения щяха да са безобидни (…и извънредно благородно). Той беше изключително горделив с тази последна детайлност от плана си, тъй като вярваше, че щом децата, купили наръчника му, осъзнаят, че са си похабили парите в опит да създадат нещо нелегално – а точно – да отглеждат и пушат трева, те също по този начин с помощта на Джон Ларош ще схванат, че престъпността не води до нищо положително. Подобни схеми, в които полезностите и закононарушенията се обединяваха към облагата, бяха запазената марка на Ларош. Тъкмо когато най-накрая си го разобличил като най-обикновен шарлатанин, той разкрива възвишения и някак честен, само че постоянно рентабилен претекст зад измамничеството си. Обича да се самоопределя като остроумен омразник. Обожава да прави всичко по комплицирания метод изключително когато това значи, че освен ще направи каквото си изиска, само че и ще накара всички останали да се чудят по какъв начин е съумял да се отърве незасегнат. Определено е много невероятен вид. Освен това е и допустимо най-морално настроеният безсрамен човек, който съм срещала.
Срещнах Джон Ларош за първи път преди няколко години в Окръжния съд на Колиър каунти в Нейпълс, Флорида. По това време се намирах във Флорида, тъй като бях прочела публикация във вестника, която съобщаваше по какъв начин един бял мъж – Ларош, и трима семиноли са били арестувани за владеене на редки типове орхидеи, които са откраднали от едно мочурище във Флорида, наречено Държавен резерват Факахачи Странд, и желаех да схвана повече за случая. Статията беше много къса, само че примамлива. В нея Факахачи се описваше като диво мочурище покрай Нейпълс, цялостно с невероятни растителни типове, измежду които и такива, които не се срещат на никое място другаде из Съединените щати, а някои даже на никое място другаде по света. Всички диви орхидеи през днешния ден се преглеждат като застрашени от изгубване типове и изнасянето им където и да било вън от горите, а изключително от държавна благосъстоятелност като Факахачи, е нелегално. Според информацията във вестника Ларош бил лидерът и подстрекателят на бракониерите. Той самичък дал на чиновниците в ареста точните ботанически и сортови наименования на откраднатите растения и обяснил, че са били предопределени за проучвания в лаборатория, където да бъдат клонирани в милиони бройки и разпродадени на колекционери на орхидеи по целия свят.
Обикновено чета доста локални вестници и изключително най-кратките публикации в тях, измежду които отстранявам по-специално внимание на тези, цялостни със запленяващи думи и словосъчетания. Що се отнася до историята с орхидеите, интереса ми привлякоха думите „ мочурище “, „ орхидеи “, „ семиноли “, „ клониране “ и „ закононарушение “ и това, че се повяваха заедно в един толкоз къс текст. Доста постоянно сходни истории се оказват доста по-ценни, в сравнение с ни се коства първоначално: един къс взор над всекидневието, който обаче се разпростира като тези японски хартиени кълба, които потапяш във вода, а след момент те към този момент са се трансформирали в разцъфнали цветове – толкоз прелестни, че даже не можеш да повярваш, че в някакъв миг пред теб са стояли просто една хартиена топка и чаша вода. Съдията по случая със семинолските орхидеи беше назначила чуване няколко седмици откакто бях прочела публикацията, по тази причина имах време да се приготвя и да отида до Нейпълс, с цел да ревизира дали това хартиено кълбо няма да разцъфне.
Когато потеглих, в Ню Йорк беше люта зима, само че в Нейпълс беше топло и влажно, а от самолета можех да видя плътните буреносни облаци, търкалящи се по линията на хоризонта. Отседнах в огромен хотел на плажа и същата вечер стоях на терасата на стаята си и следих по какъв начин бурята избухва над океана. Изслушването беше на идната заран в девет часа. Когато излязох от паркинга на хотела, един от чиновниците там ме предизвести да карам деликатно.
– Разбирате ли, в Нейпълс би трябвало да внимавате доста – съобщи той, надвесил се на стъклото на прозореца ми.
Миришеше на дайкири1. Може би беше от слънцезащитния му лосион.
– Когато тук завали – добави той, – колите стартират да летят.
В Нейпълс на глава на популацията се падат повече стадиони за голф, в сравнение с където и да било по света, и макар че времето беше горещо и недружелюбно, всички в хотела бяха облечени и подготвени за игра, а шпайковете им потропваха и оставяха следи по тротоарите.
Съдебната палата се намираше на няколко километра южно от града, в свежа на тип постройка от избелен камък, нашарен с черупки от миди и охлюви. Когато дойдох, вътре към този момент имаше неколцина души, само че никой не разговаряше с никого, не се чуваше и тон, с изключение на скърцането на дървените пейки и кашлянето на някакъв вид, който си прочистваше гърлото на предните редове. Миг по-късно разпознах Ларош от фотографията, която бях видяла във вестника. Не се беше облякъл като за съд. Носеше заоблени слънчеви очила с майлар филтри, полиестерна тениска, щампована с живописна картинка, шапка с козирка на Маями Хърикейнс2 и износени сивкави панталони, които му висяха откъм гърба. Изглеждаше по този начин, като че ли би се зарадвал на една цигара. Тъкмо потегли да става, когато в залата влезе съдията и се настани на стола си, а той седна назад на мястото си с нервиран тип. Тогава се изправи прокурорът и стартира да чете обвиняванията на страната – на 21 декември 1994 година Ларош и тримата му помощници семиноли нелегално изнасят от Факахачи над двеста редки типа орхидеи и бромелии, като са хванати на излизане от тресавището с четири памучни калъфа за възглавници, цялостни с цветя. Обвинени са в наказателно владеене на застрашени от изгубване типове и нелегално унищожаване на растителност от държавна благосъстоятелност – и двете наказуеми със затвор и санкции.
Съдията слушаше с индиферентно изражение, а когато прокурорът завърши, прикани Ларош да даде показания. Той подвигна страшна шумотевица, до момента в който се изправи от стола си, и пристъпи постепенно към центъра на правосъдната зала, килнал глава към съдията и втъкнал палци в гайките на панталона си. Съдията го изгледа с присвити очи и му подреди да уточни името и адреса си и да опише професионалния си опит с растения. Ларош се заклати напред-назад и сви плещи.
– Виждате ли, Ваша Чест – стартира той, – аз съм съветник по градинарство. Занимавам се с професионално градинарство към този момент почти дванайсет години и съм имал разсадник с многочислени типове с висока комерсиална и етнобиологическа стойност. Имам забележителен опит с орхидеите и с безполовото им микроклонално размножаване в стерилни условия.
Той замълча за момент и се ухили. След това огледа залата и продължи:
– Честно да ви кажа, Ваша Чест, може би съм най-умният човек, който познавам.
***
Въпреки че бях идвала във Флорида милион пъти, в никакъв случай не бях чувала за резервата Факахачи или за дивите му орхидеи, преди да прочета за Джон Ларош. Израснах в Охайо и в продължение на години всяка зимна почивка със фамилията ми ходехме в Маями Бийч, като отсядахме в хотели, чиито лобита се красяха от риболовни мрежи и остарели стъклени риболовни плувки, а джуджевидни сабалови палми стояха украсени като коледни елхи. Дори тогава изпитвах смесени усеща към Флорида. Обожавах да се разхождам около хотелите по „ Оушън драйв “ и „ Колинс роуд “ на квартала „ Арт деко “, харесвах големите магазини за деликатеси, обичах първичната червенина на кожата си от изгарянето на слънце, само че се ужасявах от медузите и мразех по какъв начин наподобява косата ми под въздействието на влагата. Жегата ме смущава и топлите диви пейзажи на Флорида са ми също толкоз непознати, колкото и Марс. Не се считам за поклонничка на Флорида. В нея обаче има нещо прелъстяващо и неустоимо, което не съм срещала съвсем на никое място другаде. Щатът може и да наподобява като чисто нов и основан напълно от индивида, само че още щом зърнеш места като Националния парк Евърглейдс, тресавището Биг Сайпръс или Локсахачи, осъзнаваш, че Флорида също по този начин е последната земя от американския Див Запад. Дивата част на Флорида е в действителност дива. Опитомената ѝ част е в действителност питомна. И двете обаче търпят непрекъсната смяна: развитите кътчета съставляват просто дребни сечища в джунглата, само че защото тя, от своя страна, е неудържимо плодовита, всеки ден се стреми да превземе елементи от софтуерна Флорида. В същото време дивата природа чезне пред очите ни: с всеки минал ден по петдесет акра от Евърглейдс изсъхват, по пясъчните дюни никнат къщички, а с всяка година шевовете по територията ѝ се усилват с нови автомагистрали. Нищо не наподобява устойчиво и непрекъснато и всичко непрестанно се променя или бива заличено вечно. Времената на преход и смяна се сливат в един синтез на влага и суша, на саможивост и подреденост, на природа и човешки изобретения. Силните независими единици са впечатляващи, само че хибридите като Флорида са още по-завладяващи, тъй като са изключителни и чудати. Веднъж в Маями видях един мъж, хвърлил въдица в езерце до паркинга на „ Бъргър Кинг “, тъкмо до автомагистралата. Езерото беше идеално закръглено, с подравнени крайбрежия, тъй че бях сигурна, че е цялостна небивалица и въобще не е същинско езеро, а просто една изровена яма, оставена да зее, когато са копаели пръстта, с цел да изградят пътното платно на автомагистралата. След като градежът на пътя бил приключен и „ Бъргър Кинг “ отворил порти, в изкопната яма се просмуквала или събирала дъждовна вода и по някакъв метод в нея се появили риби – може би са били изпуснати от птици или пък сами са се провирали през подземни кухини, само че изкопът доста бързо се трансформирал в полуестествено езеро. Дивата природа съвсем си го беше присвоила. Затова и Флорида постоянно ме удивява: по какъв начин не стопира да подбужда смяната, по какъв начин естествените ѝ пейзажи са на крачка да бъдат погълнати и технологизирани, а броени мигове разделят най-добре поддържаните ѝ развити елементи от разрушаването им и превръщането им назад в джунгла. Преди няколко години още веднъж възвърнах връзката си с Флорида – този път родителите ми си купиха жилище в Уест Палм Бийч, с цел да прекарват там известно време през зимата. До къщата им има прелестно, спретнато игрище за голф с трева, по този начин зелена и подравнена, че е съвсем като чердже за баня, с поддържан и точно подкастрен жив плет – изобщо цялото място бе изискано като смокинг. И все пак не след дълго във водните трудности на игрището се настанили алигатори и из съблекалните към този момент се четат надписи: „ Внимание, дами! Пазете се от алигаторите по зелените площи! “.
Щатът Флорида фактически подбужда хората. Поражда у тях същински хрумвания. Те не просто идват напразно тук, а идват с избрана цел – евентуално да стартират нов живот, тъй като Флорида сякаш може да обезпечи едно ново начало; с цел да се възнаградят сами за цялостен живот на старателен труд, тъй като Флорида е елегантна и изобилна или тъй като са си построили нови показа и проекти, а Флорида наподобява като място, където можеш да изпробваш всичко: едно от тези места, по които бизнесмените въздишат от епохи. Тя е гъвкава и възобновяваща се. Добавяли са се или са се отнемали земи от нея, била е пресушавана, канализирана и асфалтирана, разкопавана и напоявана, култивирана, извоювана от дивата природа, върната ѝ назад, наводнявана, разделяна на имоти, палена… Постоянно нещо се изнася от Флорида или пък се внася контрабандно. Двупосочното придвижване е толкоз интензивно, че положението на щата се трансформира всекидневно. Представлява конфликт на неща, които човек в никакъв случай не би очаквал да срещне на едно място – жилищни блокове и пуми, девствени гори и хипермаркети, джунгли с маймуни и молове, автомагистрали и горички с месоядни растения, увеселителни паркове и кралски палми, хибискусови дървета и тези горещи тресавища, разпростряли се на стотици акри, където никой в никакъв случай не е стъпвал – до едно те се пекат дружно под общия безоблачен хоризонт на Флорида. Дори орхидеите тук доближават до крайности. Горите са цялостни с повече локални типове, в сравнение с където и да е другаде в страната, само че от време на време се натъкваме и на основани от човешка ръка джунгли: оранжериите на Флорида, преливащи от забележителни цветя, основани в лаборатории, отгледани в епруветки и размножавани изкуствено до безспир. Понякога си мисля, че съм разкрила някаква вселенска взаимозависимост, само че тогава се озовавам във Флорида, затънала в несъгласия и парадокси, и би трябвало да стартира всичко изначало.
***
Когато всички бяха привършили с показанията си на чуването по отношение на бракониерството на орхидеи, съдията изглеждаше объркана. Сподели, че това е един от най-интересните ѝ случаи, като под „ забавен “ мисля, че имаше поради „ чудноват “, след което заяви, че отхвърля настояванията на отбраната за събаряне на обвиняванията. Делото беше назначено за февруари. Съдията също по този начин заповяда на обвинените: Ларош, Ръсел Бауърс, Винсън Оцеола и Ранди Оцеола да се въздържат от нахлуване на територията на Държавния резерват Факахачи до привършване на случая. След това освободи хората с орхидеите и насочи вниманието си към един плачевен на тип човечец, арестуван за владеене на опиати. Успях да настигна Ларош таман пред вратата на правосъдната зала. Пушеше в компанията на трима други мъже: юриста на племето семиноли, Алън Лърнър, вицепрезидента по племенните бизнес каузи, Бъстър Баксли, и един от другите двама обвинени, Винсън Оцеола. Другите двама семиноли не се бяха появили за чуването – по думите на Алън Лърнър единият от тях бил болен, а другия не могли да открият на никое място.
Бъстър не изглеждаше в положително въодушевление.
– Кълна се в Господ, още в този момент отивам в това мочурище с моторна резачка – пенеше се той. – По дяволите.
Ларош изгаси фаса си с крайник.
– Знаеш ли, усещам се прецакан – съобщи той, – напряко си бях разпнат.
Алън Лърнър подмяташе куфарчето си от едната ръка в другата.
– Виж, Бъстър – обади се той, – пробвах се да разясня вижданията ни. Припомних на съдията, че Факахачи преди беше благосъстоятелност на индианците, само че тя явно към този момент си беше наумила нещо друго. Не се тревожи. Ще се погрижим за всичко на делото – Бъстър се намръщи и потегли да си върви.
Винсън Оцеола погледна Алън, сви плещи и потегли след Бъстър. Алън се огледа, сподели ми сбогом и последва Бъстър и Винсън. Ларош остана още малко. Като потропваше с пръсти по брадичката си, той сподели:
– Онези горски от тресавището са цялостна хумореска. Никой от тях не знае нищичко за растенията там. Някои са фактически малоумни – цялостни малоумници. Извадиха шанс, като ме арестуваха, че да мога да им кажа имената на растенията. Иначе не мисля, че въобще щяха и да схванат в миналото какви са. Наистина не ме е грижа какво ще се случи в съда. Ходил съм във Факахачи хиляди пъти и ще отида още толкоз.
***
Джон Ларош израснал в Норт Маями – вилна зона, през която се минава по пътя от Маями към Форт Лодърдейл. Семейството му живеело в полуиндустриализиран квартал, само че въпреки всичко много покрай тресавищата и горите. Когато Ларош бил дете, той и майка му постоянно се отбивали с колата до Биг Сайпръс и Факахачи, където по-късно се разхождали, с цел да търсят необикновени неща. Баща му в никакъв случай не идвал с тях, тъй като не обичал много-много горите, а по-късно счупил гръбнака си по време на работа на строителната площадка и се движел мъчно. Ларош няма братя и сестри, само че ми показа, че в действителност е имал по-малка сестра, която умряла на невръстна възраст. Веднъж, до момента в който ми разказваше историята на рода си, Ларош съобщи:
– Знаеш ли, в този момент като се замисля, сякаш сме семейство на недъзи и премеждия.
По време на няколкомесечния ми престой във Флорида се срещнах с бащата на Ларош единствено за малко. Много щях да се веселя и да се срещна с майка му, само че тя към този момент не беше измежду живите. Ларош я разказа като старомодна жена с наднормено тегло и съобщи, че била еврейка по рождение, само че през разнообразни интервали от живота си е изповядвала енергично и други религии. Била е запалянко, прекалено въодушевена и отдадена. Никога не казвала първа, че желае да приключват похода си из природата, и в никакъв случай не отстъпвала, когато двамата с Ларош трябвало да се спускат в някакви помийни ями. Обожавала орхидеите. Ако двамата попаднели на цъфнала орхидея, тя упорствала да я маркират, с цел да могат да видят дали е образувала семена, когато се върнат след няколко месеца.
Когато бил младеж, Ларош се увлякъл за малко по фотографията. Тогава той решил, че би трябвало да снима всички типове орхидеи във Флорида, по тази причина всеки уикенд се запасявал с фотоапарати и триножници и двамата с майка му скитали с часове из горите. Не след дълго към този момент не се чувствал задоволен единствено да снима орхидеите и скоро решил, че би трябвало да колекционира самите цветя. Престанал да носи фотоапарати по време на походите си и почнал да взема калъфки за възглавници и чували за отпадък, с които да придвижва цветя. Събрал забележителна сбирка за негативно време. Замислил се дали да не си отвори оранжерия. След като приключил гимназия, се занимавал със строителна активност, с цел да си изкарва прехраната, само че също както татко си паднал, счупил си гръбнака и му се наложило да си вземе отпуск по болест. Смята контузията си за подарък от провидението, тъй като разкрила пред него шанса да се посвети на растенията. Оженил се през 1983 година и двамата с към този момент някогашната му брачна половинка фактически отворили оранжерия в Норт Маями. Кръстили я „ Бромелиевото дърво “. Били тясно профилирани в развъждането на орхидеи и бромелии – семейство сухолюбиви, трънливи епифити, които живеят по дърветата. Ларош се съсредоточил върху най-причудливите редки типове. В последна сметка съумял да събере в оранжериите си четиресет хиляди растителни типа, измежду които и такива, за които твърдял, че са единствени екземпляри, подложени на обработване. Както множеството притежатели на разсадници, Ларош и брачната половинка му успявали да претърпяват с облагата си, само че той не се задоволявал единствено с това. Искал да открие някакво особено растение, което да го трансформира в милионер.
***
Няколко дни след чуването в съда Ларош ме предложения да отидем дружно на ревю за орхидеи в Маями. Дойде да ме вземе с микробус, нашарен от наслойка. Щом отворих вратата, с цел да го поздравя, той ме прекъсна и съобщи:
– Само да знаеш, че този микробус е цялостен отпадък. Веднага щом ударя джакпота с орхидеите, ще си купя страшна кола. Ти какво караш?
Отвърнах му, че съм заела аврората на татко си.
– Супер – сподели Ларош, – мисля и аз да си взема такава.
Наведох се и се пробвах да разчистя всички насъбрани неща, с цел да стигна до седалката, и съумях да седна на няколко сантиметра от ръба ѝ, като подпрях краката си на торба с пръст, която се беше разсипала по целия под. Ларош потегли внезапно. Главата ми се отметна обратно и почувствах, че съм претърпяла камшичен удар. Всеки път, щом попаднехме на някоя дупка на пътя, колата скърцаше и се тресеше, а по пода като стоманени топчета в машина за пинбол се търкулваха стотици мистрии, отвертки, керамични саксии, кутийки от „ Кока-кола “ и всевъзможни мистериозни неща.
Погледът ми не се откъсваше от пътя, тъй като усещах, че ще е добре най-малко един от нас да го следи.
– Разбираш ли, през целия си живот – по този начин де, през целия си живот, прекаран в света на растенията, постоянно съм търсел едно проклето печелившо цвете – сподели той. – Имах другар от Южна Америка – в полза на истината неотдавна се гътна, само че както и да е. Та този вид беше важен търговски производител и притежаваше просто безкрайни купища пари, а искаше една от моите прелестни бромелии, тъй че му загатнах, че ще я заменя за едно-единствено семенце или корен от най-ценния тип, който имаше. Казах му: „ Ей, виж в този момент, не ми дреме дали растението е луксозно, или е грозно като чучело “. Просто желаех да зърна растението, което му беше осигурило този нехаен живот.
– Е, какво беше? Как наподобява едно печелившо растение?
Ларош се засмя и си възпламени цигара.
– Изпрати ми една голяма кутия. В нея имаше дребна кутия, а в нея още по-малка, в която имаше друга кутия, а в последната имаше квадратно парче райграс. Рекох си: „ Този вид е същински шегобиец! Майната му! “ и му се обадих. Казах му: „ Ей, кучи сине! Какво, по дяволите, е това? “. Е, оказа се, че било някакъв специфичен тип зелен райграс с бели линии по краищата. Това беше! Каза ми, че съм огромен гъз и че би трябвало да осъзная какво богатство държа в ръцете си. И, знаеш ли, беше прав. Като се замисли човек, в случай че можеш да откриеш в действителност добре изглеждащ райграс – някой и различен нов и готин тип, и успееш да произведеш задоволително семена, с цел да го продаваш, ще завладееш света. Ще се уредиш изцяло до края на живота.
Той изгаси цигарата си и подпря кормилото с коляно, до момента в който си палеше друга. Попитах го какво е направил с квадратчето райграс.
– О, аз не се занимавам с райграс – отвърна той. – Май го дадох на някого.
През 1990 година животът на Ларош като растителен необут се трансформирал. През същата година в Маями се състояла Световната бромелиева конференция. Обикновено международните растителни конференции се посещават от колекционери, производители и спонсори от целия свят. На множеството изложби производителите провеждат галерия на растенията си и се състезават за награди, които да признаят качеството на продукцията им и изобретателността на композициите им. Може би едно време изложбите не са били нещо комплицирано, само че в наши дни всяка комбинация би трябвало да отразява тематиката на ревюто и нормално съставлява солидна структура с растения, стабилен атрибут като манекени, канута, планини от стиропор и същинска покъщнина. Ларош не се съмнявал, че го бива в конструирането на изложения и бил уверен, че има най-красивите бромелии в целия свят, по тази причина решил да се включи в надпреварата. С помощта на подпори от твърда широколистна дървесина, напречни греди, багра „ Дей-Гло “3, ултравиолетови светлини, под които боята „ Дей-Гло “ да свети, коледни лампички, подредени по този начин, че да образуват съзвездия, и една дузина бромелии, които наподобяват съвсем на дребни звезди, той изготвил структура с размери три и половина на седем и половина метра. Инсталацията му привлякла вниманието на мнозина. Бил повратен момент за Ларош. Благодарение на събитието той се прочул в растителната общественост и добил още по-голяма увереност да си направи грандиозна оранжерия. Започнал да звъни по целия свят всеки ден, да търси необикновени растения, а сметките му за телефон скочили до хиляди долари на месец. Огромно количество пари изтичало през пръстите му, само че огромна част той вливал назад в оранжерията си. Склонността му към екстравагантното беше реалност. Веднъж похарчил петстотин $ за дребна хладилна чанта, с която да придвижи дребен тип студенолюбива папрат, взета от някакъв вид от Доминиканската република. Папратта в последна сметка увехнала, само че даже в този момент Ларош споделя, че не съжалява за този разход. Той желае най-хубавото от всичко. Както самичък обича да споделя, има най-богатата в цялата страна сбирка от Cryptanthus, жанр бразилски бромелии. Купил си и превъзходния, съвсем двуметров кралски антуриум Anthurium veitchii с причудливи набръчкани листа. И към момента си спомня на драго сърце за него. Казва, че е бил „ един необикновен, прелестен омразник “.
***
На петнадесетина километра от Маями Ларош отгърнал страницата от житейската си история, на която се появяват орхидеите. Той и брачната половинка му имали стотици от тях в „ Бромелиевото дърво “ и въпреки Ларош в даден миг да бил изцяло обхванат от бромелиите, орхидеите съумели да го съблазнят. Бил захласнат от желанието да ги отглежда. Най-вече обичал да създава хибриди – да основава нови хибридни орхидеи посредством кръстосано опрашване.
– Всеки път, когато създавах нов хибрид, се усещах ужасно – споделяше той. – Чувствах се даже малко като Бог.
Често вземал покълнали семена и ги накисвал в домашни препарати за разчистване или ги слагал за минута в микровълновата печка, с цел да могат да мутират и вероятно да се трансфорат в нещо в действителност забавно: с нова причудлива форма или с цвят, невъобразим до момента в света на орхидеите. Предполагам, че съм изглеждала леко смутена, когато ми разказваше тази история, тъй като, когато погледна към мен и съзря изражението ми, той пусна кормилото и замаха надменно с двете ръце.
– О, я стига! – сподели той – Мутацията е страхотна! Тя е в действителност занимателна! И е необикновено занимание – разбираш ли, разновидност за развлечение и облага. Освен това е пъклен готина. Накрая получаваш някои готини неща и някои много грозни, както и такива, каквито в никакъв случай не е имало преди, а това е просто необикновено.
Попитах го какъв е смисълът в това.
– Ей, разновидността е отговорът на всички въпроси – отвърна сопнато той. – Виж, за какво мислиш, че някои хора са по-интелигенти от другите? Очевидно тъй като са мутирали още когато са били бебета. Когато аз съм бил дребен, евентуално съм бил облъчен от нещо, което ме е предиздвикало да мутирам и по тази причина в този момент съм толкоз интелигентен. Мутацията е страхотна. Чрез нея еволюцията се движи напред. Затова и считам, че ще е хубаво за целия свят разновидността да бъде насърчавана като занимание. Разбираш ли, има извънредно доста хора по света, които си пилеят живота и нямат какво да вършат. А това е нещо забавно, с което би трябвало да се занимават.
Колкото повече орхидеи събирал Ларош, с толкоз повече колекционери на орхидеи се срещал. Намирал се на централно място в света на орхидеите и въпреки всичко някак не бил част от него. Във Флорида орхидеите са на всички места: диви и култивирани, естествени и хибриди, те порастват по дворовете на къщите или в парници, изнасят се по целия свят. Седалището на Американското общество за орхидеи, учредено през 1921 година, се обитава в някогашната резиденция на един буен колекционер от Уест Палм Бийч, а най-големите и най-хубави оранжерии за орхидеи в света – „ Р. Ф. Оркидс “, „ Моутс Оркидс “, „ Фенъл Оркид Къмпани “ и „ Кръл-Смит Оркидс “ – се намират във Флорида. Някои от тях съществуват от десетилетия, а някои от селекционерите във Флорида са трето или четвърто потомство в фамилията си, което се занимава с развъждането на орхидеи. Орхидеите порастват по блатата и хълмовете на Флорида, откогато блатата и хълмовете съществуват по тези земи, и биват култивирани в парници на територията на щата още от края на ХIX век. В началото на XX век обширните местности Палм Бийч и Маями имали свои лични сбирки от орхидеи и свои колекционери; орхидеите били считани за безценен и сантиментален аксесоар, изискан дребен пленник, парченце от дивата природа, затворено под капак.
Ларош не бил нито богат, нито сантиментален или изискан, по тази причина въобще не се вписал в обществото на феновете на орхидеи от Палм Бийч, само че имал огромно обилие от орхидеи. И през деня, и нощем хората се отбивали в оранжерията му, с цел да си поговорят с него за орхидеи, да се полюбуват на сбирката му и да бъдат удивени от него. Идвали и просто се размотавали, с цел да могат да бъдат измежду растенията му, или пък му носели специфични цветя, в подмяна на които той да ги разведе из Факахачи. Канели го също да прегледа и техните сбирки и му желали препоръки, или пък му предложили купища пари, с цел да им помогне да открият най-неоткриваемите растения в страната. Според самия него някои от тях го търсели просто тъй като били самотни или желали да поговорят с някого, който споделя ползите им. Представата за тази самотност някак го обезсърчаваше. Той замълча, а по-късно стартира да ми споделя за какво обича растенията. Сподели ми по какъв начин се възхищава на приспособимостта им и предразположението им към разновидности, на това по какъв начин съумяват да оцеляват в този свят. Разказа, че разнообразието в размерите при растенията е най-огромно измежду всички останали живи организми и ме попита дали съм чувала за растението с максимален цвят в света, което пара
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ