Светът свързва името на мадам Тюсо с изключителните ѝ восъчни

Светът свързва името на мадам Тюсо с изключителните ѝ восъчни фигури, само че коя в действителност е дамата, трансформирала се в най-знаменитата скулпторка на всички времена? В романа " Мадам Тюсо. Живот сред любовта и революцията " нейната невероятна история оживява отдолу под перото на надарената Мишел Моран. Годината е 1788-а и въздухът е напрегнат от зараждащата се революция…

Интелигентна и амбициозна, Мари Тюсо учи тайните на восъчните статуи от чичо си, работейки дружно в фамозния им музей. Тя основава първата си огромна независима восъчна фигура през 1777 година, а моделът е самият Волтер, един от знаците на френското Просвещение. Нейни модели са и Жан-Жак Русо, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън… и кралското семейство. Клиентите на Мари произлизат от всяко ходило на публичната стълбица, само че огромната цел на Мари е да притегли вниманието на Мария Антоанета и на Луи XVI. Тяхното утвърждение би озарило работата и музея ѝ, който наследява от чичо си, с по този начин мечтаните популярност и благосъстояния.

Мари Тюсо реализира тази цел – сестрата на краля е толкоз впечатлена от восъчния салон, че изисква наличието на скулпторката във Версай, с цел да преподава изкуството си. Така Мари попада в един изцяло нов свят, непозната галактика – свят на необуздан разкош, на неразумно разточителство. Докато на нейната улица хората са принудени да продават даже зъбите си, с цел да си набират храна, в двореца се изхвърлят хиляди свещи, запалени едвам един път.

А пламъкът на революцията се развихря, обхващайки в огън нацията. Докъде ще води Мари Тюсо, която храни благосклонности към кралската власт, само че и не е не запомнила корените си? Бурното време на Големия гнет ще я прати в една килия с обичаната на Наполеон Жозефин, ще я трансформира в хроникьор на кралската гибел и ще я принуди да замине в заточение в Лондон. Там смелата французойка гради отначало живота си и основава формалния " Музей на восъчните фигури ", с който я познаваме и до през днешния ден.

Мишел Моран е създател на седем международни исторически бестселъра, преведени на повече от двадесет езика. Моран е фен на пътешествията, опознаването на нови места и е запалена по археологията.

Ето и фрагмент от книгата:

Беше средата на декември и всеки здравомислещ се грееше пред огнище, но трийсетина дами се бяха сместили в магазина на Роз Бертен – " Льо Гран могол ". Топлеха ги красиви бронзови лампи, само че аз не влязох вътре. Това бяха дами с натруфени, бухлати прически и хермелинови наметки, а аз бях от дамите с панделки и вълна. Чаках на улицата, до момента в който те пазариха в топлия обичан магазин на кралицата. Наблюдавах по какъв начин момиче взе крещяща розова шапка. Бе прекомерно бледа за кожата й, само че майка й кимна, а Роз Бертен плесна предостатъчно с ръце. Нямаше да остане удовлетворена, в случай че ме зърне. От година всеки месец идвах тук с една и съща молба. Този път обаче бях сигурна. Роз щеше да се съгласи, тъй като бях подготвена да й предложа нещо, полагащо се единствено на принцове и убийци. Не знаех по какъв начин не ми е хрумнало по-рано.

Тропах с крайници по хлъзгавия плочник на улица " Сент-Оноре ". Дъхът ми се виеше като бяла мъгла в утринния въздух. Незапомнено студената зима бе настъпила след слаба лятна годишна продукция. Хиляди щяха да умрат в Париж – някои от мраз, други от апетит. Кралят и кралицата бяха дали на града дърва за огрев, заделени от " Версай ". В знак на признателност хората по­строиха снежен обелиск – единственият монумент, който можеха да си разрешат. Хвърлих взор към улицата в очакване да видя каруците на търговците на риба. Дори те обаче бяха избягали от студа, оставяйки след себе си единствено изострен аромат на море.

Последната клиентка излезе от " Льо Гран могол " и аз се шмугнах бързо вътре. Отърсих дъжда от наметката и вдишах топлото благоухание на канела от огъня. Както постоянно се удивих какъв брой ловко Роз Бертен използваше тясното пространство. Широки огледала с позлатени рамки създаваха усещане за шир, трепкащите пламъци на свещите хвърляха меко зарево по маслените картини и бродираните канапета. Все едно влязох в салон на графиня; същата атмосфера се бяхме пробвали да пресъздадем в музея на чичо ми. Закътани пространства, където благородниците да се усещат като вкъщи. Не бих могла да си купя шапките по тези етажерки – камо ли копринените рокли в ясносиньо и ябълковозелено. Идвах тук да видя новия жанр, с цел да го копирам. Все отново това бе най-привлекателното в музея ни. Жени с незадоволително средства да посетят " Версай " виждаха членовете на кралското семейство от восък, облечени по последна мода....

Станете част от Jenite.bg във Фейсбук!