Деметра Дулева: Няма само един печеливш ход, няма предатели. Всичко е въпрос на личен избор
„ Странстващият албатрос “ е дебютният разказ на Деметра Дулева. Историята стартира измежду сивотата на София от края на 90-те години, придвижва ни в самотата на космополитния Брюксел и приключва на брега на Сена, в оживения, креативен Париж. И въпреки някои от местата, на които героинята се стопира в търсене на щастието, да са непознати и непознати, компликациите, които среща по пътя са универсални и всеки четец може да се припознае в нейния блян да открие къде принадлежи в действителност. Ето какво споделя Деметра Дулева в изявление, предоставено от издателство " Хермес ":
" Странстващият албатрос “ е първата ви книга. Как се роди концепцията за нея?
Първите епизоди от книгата се появиха преди към петнайсет години, когато отидох да пребивавам в Брюксел. Тогава нямах концепция или по-скоро храброст за разказ, а пишех къси есета и разкази. Всъщност още от студентските години си протоколирам разнообразни наблюдения и хрумвания. После животът ми в Брюксел по този начин ме завъртя, че още веднъж изцяло забравих за писането и множеството “разкази ” се изгубиха с времето.
Преди три години, когато порасналите ми деца излязоха от вкъщи и завърших с дейното майчинство, остана време, открих оживелите фрагменти и започнах да пиша. Вечер след вечер, страница след страница, до момента в който се оформи разказ. Но не романът, а самото писане беше задачата.
Подобно на вашата героиня, вие сте живели в разнообразни страни, говорите няколко езика, основали сте си дом отвън България. До каква степен историята в романа е въодушевена от вашите персонални прекарвания? Доколко си наподобяват орисите на Деметра и Габриела?
Книгата не е автобиографична. С Габриела ме сплотяват две съществени неща: стремежът към благополучие и борбата за оцеляване на личността. Много е мъчно да се съхраниш, да запазиш и развиеш най-хубавото от себе си в среда и време, които разяждат хората като киселина. Любимият на Габриела не устоя на тази експанзия. Крехката Габриела обаче, както безчет други дами от България, оцелява.
Първоначално мислех да описвам за прекарванията на действителни хора, само че се оказа, че, написана на хартия, истината звучи най-недостоверно. Затова се наложи да изобретявам и обобщавам. Без да е автобиография, всичко, което мисля и усещам съм го споделила в тази книга.
В романа се открояват разнообразни тематики – за емигрантството, за любовта, за фамилията и търсенето на място в света. Искахте ли да предадете някакво съответно обръщение на читателите?
Не знам дали човек, който постоянно има повече въпроси, в сравнение с отговори, може да насочва послания. По-скоро в романа си желаех да опиша една всеобща контузия, претърпяна с рухването на тоталитарния режим и с мъчителния преход. Имаше едни десетина-петнадесет извънредно тежки години за България и българите, когато се срутиха всички вероятни структури – партийни, стопански, морални, ценностни... и тези, които не починаха под руините и съумяха да запазят положителното, античната, прачовешка концепция за положителното, са същински герои. За тези ежедневни, битови, банални герои описвам в романа си, за безмълвния героизъм на моето потомство, чийто живот се дели на “преди демокрацията и по-късно ”. За другите животи, които ни се наложи да живеем.
Защо решихте заглавието на книгата да бъде „ Странстващият албатрос “? Каква символика се крие зад избора на тази птица?
Изборът на заглавие беше един от най-критичните моменти за романа. Исках стремително, красиво и завладяващо заглавие, което в това време да бъде синтез на книгата. “Странстващият албатрос ” е първото заглавие, което избрах. Това е класическият Бодлеров знак на непримиримата независимост. Но има и по-лична причина – един от първите, а може би и първият епизод от романа, написан преди 15 години беше този с албатроса. Много одобрявам корицата на художничката Мариана Станкова. Добре е схванала героинята. Габриела е в полет.
Действието се развива в София, Брюксел и Париж. За кой град ви беше най-приятно да пишете и за кой - най-трудно? Защо?
С всеки град ме свързват и доста хубави и доста сложни моменти. Била съм щастлива и на трите места, само че градовете са разнообразни. И обичта ми към тях е друга.
Париж е голям, нищо да не правиш те задъхва и превъзбужда, за разлика от Брюксел, който на моменти те успива под ниските си облаци... За София ми беше най-болезнено да пиша, тъй като е обвързван с моята еднаквост и беше като да разказваш за личните си дефекти, да се доближаваш епидермално до нещото, от което най-вече искаш да избягаш...
В Брюксел основната героиня работи в магазин за шоколад и в детайли описвате процеса на направа и продажба на шоколадови произведения. Наложи ли се да вършиме изследвания за този или за други детайли в книгата?
Измислената романова реалност би трябвало да е достоверна, с цел да е безапелационна. А с цел да бъде достоверна, би трябвало да се захваща за действителното. Когато пиша за изнурителното разстояние сред моста Мирабо и моста Остерлиц – аз съм го извървяла персонално пешком. Когато пиша за търсенето на работа и раздаването на CV-та, съм го правила с щерка ми, когато си търсеше работа като студентка. Взеха я тъкмо в първокласен магазин за шоколад. От нея знам всичко за шоколада...
За доста българи чужбина е мястото, където се сбъдват всички фантазии. Други считат напускането на родината за изменничество. Как бихте описали вие емигрантския живот?
Романът ми не е истината нито за Изтока, нито за Запада. Животът на Габриела е един от милионните вероятни сюжети за цяло потомство, изгубено в прехода. Съгласна съм, че се разделяме на тези, които останаха и тези, които отпътуваха, само че в моя разказ Габриела изравнява двата свята. Трудно е в България, мъчно е и на Запад. Няма единствено един печеливш ход, няма предатели, нито прецакани. Всичко е въпрос на персонален избор.
За героинята в „ Странстващият албатрос “ музиката е вдъхновението, което й оказва помощ да не губи вяра и я кара да върви напред. А къде намирате вяра вие, какво ви въодушевява?
Дълго време се колебах дали Габриела да бъде щастлива. Реших да й дам късмет и в края на романа я оставям в полет, тъй като самата аз имам вяра във опцията за благополучие – един изцяло самостоятелен блян, който единствено ненапълно зависи от събитията.
А ентусиазъм намирам всеки ден в хората, които ме заобикалят. Все отново, даже измислени, героите ми са персони като тези от действителния живот към мен. Гледам деликатно и осветлявам видяното, като прожектора от върха на Айфеловата кула. Мисля си, че това работят писателите.
" Странстващият албатрос “ е първата ви книга. Как се роди концепцията за нея?
Първите епизоди от книгата се появиха преди към петнайсет години, когато отидох да пребивавам в Брюксел. Тогава нямах концепция или по-скоро храброст за разказ, а пишех къси есета и разкази. Всъщност още от студентските години си протоколирам разнообразни наблюдения и хрумвания. После животът ми в Брюксел по този начин ме завъртя, че още веднъж изцяло забравих за писането и множеството “разкази ” се изгубиха с времето.
Преди три години, когато порасналите ми деца излязоха от вкъщи и завърших с дейното майчинство, остана време, открих оживелите фрагменти и започнах да пиша. Вечер след вечер, страница след страница, до момента в който се оформи разказ. Но не романът, а самото писане беше задачата.
Подобно на вашата героиня, вие сте живели в разнообразни страни, говорите няколко езика, основали сте си дом отвън България. До каква степен историята в романа е въодушевена от вашите персонални прекарвания? Доколко си наподобяват орисите на Деметра и Габриела?
Книгата не е автобиографична. С Габриела ме сплотяват две съществени неща: стремежът към благополучие и борбата за оцеляване на личността. Много е мъчно да се съхраниш, да запазиш и развиеш най-хубавото от себе си в среда и време, които разяждат хората като киселина. Любимият на Габриела не устоя на тази експанзия. Крехката Габриела обаче, както безчет други дами от България, оцелява.
Първоначално мислех да описвам за прекарванията на действителни хора, само че се оказа, че, написана на хартия, истината звучи най-недостоверно. Затова се наложи да изобретявам и обобщавам. Без да е автобиография, всичко, което мисля и усещам съм го споделила в тази книга.
В романа се открояват разнообразни тематики – за емигрантството, за любовта, за фамилията и търсенето на място в света. Искахте ли да предадете някакво съответно обръщение на читателите?
Не знам дали човек, който постоянно има повече въпроси, в сравнение с отговори, може да насочва послания. По-скоро в романа си желаех да опиша една всеобща контузия, претърпяна с рухването на тоталитарния режим и с мъчителния преход. Имаше едни десетина-петнадесет извънредно тежки години за България и българите, когато се срутиха всички вероятни структури – партийни, стопански, морални, ценностни... и тези, които не починаха под руините и съумяха да запазят положителното, античната, прачовешка концепция за положителното, са същински герои. За тези ежедневни, битови, банални герои описвам в романа си, за безмълвния героизъм на моето потомство, чийто живот се дели на “преди демокрацията и по-късно ”. За другите животи, които ни се наложи да живеем.
Защо решихте заглавието на книгата да бъде „ Странстващият албатрос “? Каква символика се крие зад избора на тази птица?
Изборът на заглавие беше един от най-критичните моменти за романа. Исках стремително, красиво и завладяващо заглавие, което в това време да бъде синтез на книгата. “Странстващият албатрос ” е първото заглавие, което избрах. Това е класическият Бодлеров знак на непримиримата независимост. Но има и по-лична причина – един от първите, а може би и първият епизод от романа, написан преди 15 години беше този с албатроса. Много одобрявам корицата на художничката Мариана Станкова. Добре е схванала героинята. Габриела е в полет.
Действието се развива в София, Брюксел и Париж. За кой град ви беше най-приятно да пишете и за кой - най-трудно? Защо?
С всеки град ме свързват и доста хубави и доста сложни моменти. Била съм щастлива и на трите места, само че градовете са разнообразни. И обичта ми към тях е друга.
Париж е голям, нищо да не правиш те задъхва и превъзбужда, за разлика от Брюксел, който на моменти те успива под ниските си облаци... За София ми беше най-болезнено да пиша, тъй като е обвързван с моята еднаквост и беше като да разказваш за личните си дефекти, да се доближаваш епидермално до нещото, от което най-вече искаш да избягаш...
В Брюксел основната героиня работи в магазин за шоколад и в детайли описвате процеса на направа и продажба на шоколадови произведения. Наложи ли се да вършиме изследвания за този или за други детайли в книгата?
Измислената романова реалност би трябвало да е достоверна, с цел да е безапелационна. А с цел да бъде достоверна, би трябвало да се захваща за действителното. Когато пиша за изнурителното разстояние сред моста Мирабо и моста Остерлиц – аз съм го извървяла персонално пешком. Когато пиша за търсенето на работа и раздаването на CV-та, съм го правила с щерка ми, когато си търсеше работа като студентка. Взеха я тъкмо в първокласен магазин за шоколад. От нея знам всичко за шоколада...
За доста българи чужбина е мястото, където се сбъдват всички фантазии. Други считат напускането на родината за изменничество. Как бихте описали вие емигрантския живот?
Романът ми не е истината нито за Изтока, нито за Запада. Животът на Габриела е един от милионните вероятни сюжети за цяло потомство, изгубено в прехода. Съгласна съм, че се разделяме на тези, които останаха и тези, които отпътуваха, само че в моя разказ Габриела изравнява двата свята. Трудно е в България, мъчно е и на Запад. Няма единствено един печеливш ход, няма предатели, нито прецакани. Всичко е въпрос на персонален избор.
За героинята в „ Странстващият албатрос “ музиката е вдъхновението, което й оказва помощ да не губи вяра и я кара да върви напред. А къде намирате вяра вие, какво ви въодушевява?
Дълго време се колебах дали Габриела да бъде щастлива. Реших да й дам късмет и в края на романа я оставям в полет, тъй като самата аз имам вяра във опцията за благополучие – един изцяло самостоятелен блян, който единствено ненапълно зависи от събитията.
А ентусиазъм намирам всеки ден в хората, които ме заобикалят. Все отново, даже измислени, героите ми са персони като тези от действителния живот към мен. Гледам деликатно и осветлявам видяното, като прожектора от върха на Айфеловата кула. Мисля си, че това работят писателите.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ