Страх ме е от…“ Всички ние сме казвали това изречение,

„ Страх ме е от… “ Всички ние сме казвали това изречение, продължено по разнообразни способи. Какво прави с нас страхът? Сковава ни или ни разтреперва, само че все пречи на естественото ни действие. В основата му стои мисълта „ Няма да се оправя “. Много постоянно гневът и омразата са замаскиран боязън, който не осъзнаваме. Това, че не го виждаме, напълно не значи, че не ни пречи за жалост.  

Огледахме страховете си от близко в четвъртък на ежеседмичните Женски срещи за поддръжка и медитация. За някои от дамите страхът беше тежест в корема, за други в гърдите. Някои го виждаха като лепкава черна локва, други като облак, мигла, дим… През процеса успяхме да минимализираме страховете, да променим формата и размера им, а в някои случаи даже да се извиним с тях. Груповата сила в действителност твори чудеса.

Докато разсъждавате, дали да се уверите в това персонално идващия четвъртък, желая да ви опиша една прелестна „ Притча за страха и сложния път към щастието “, чийто създател е Мира Ганчева (edna.bg). Както и да припомня на вас и на себе си, че единственото, с което обезпечено разполагаме, е животът тук и в този момент. Наш е изборът дали да го изживеем пълноценно или да го смачкаме поради страхове: от провал/успех, отменяне, от загуба, от неточност и взимане на решения, от бъдещето, от старостта. от гибелта, от заболявания и злополуки, от смяна, от обвързване, от завършек на статуквото/връзката, от загуба на надзор, от машинация и насилие… Да не преставам ли или се разпознахте?  Ако е по този начин, е време за обещаната алегория. Може би тя ще ви разкрие още малко за природата на вашия боязън.

Родила се на света една гъсеница. Тя била дребна и красива, само че с годините пораснала, наедряла и ставала все по-тромава, стъпвала тежко и хапвала доста. Вървяла си по пътя и срещала други живи същества. Тя им се радвала, общувала с тях и желала да си поиграят. Започвали да играят, само че гъсеницата била покрита със странни власинки, които закачали, гъделичкали, дразнели другите същества и те скоро си тръгвали от нея или тя сама си тръгвала, тъй като те ѝ се присмивали.

Тя оставала сама. Започнала да се учи по какъв начин да се отърве от тези власинки, с цел да замязя повече на другите или пък да стане невидима, с цел да я оставят на мира. Ходила, ходила по белия свят, търсейки другари, които да я одобряват такава каквато е. През всичкото това време тя учила, като следила света, следила съществата, техните взаимоотношения, проблеми, упоритости и прочие.

И все се питала по какъв начин да стане като тях, да бъде една от тях, какво още би трябвало да научи.

Накрая схванала, че би трябвало да огледа в себе си, да разбере какъв брой е значима за света , че внася още един щрих и цвят в този свят и не е нужно да се слее с общия декор, тъй като щом природата я е основала по този начин, значи има потребност и от нея. Но тя не чувствала нещата по този начин. Нейната различност ѝ тежала.

Тя се чувствала тъжна и нещастна, за това се скрила от света и се затворила в пашкул. В него тя седяла и чакала. Плачела, бунтувала се, изпитвала яд към нерадата си орис, виновност поради външния си тип и своята различност.

Мислела, гледала в себе си, размишлявала върху своите преживелици. Докато един ден не схванала, че тя е значима, мощна, значима и е подготвена да се пребори за мястото си под слънцето, тъй като на белия свят има място за всички Божи твари.  

Поела надълбоко мирис, натиснала мощно стените на пашкула, раздрала го и… изхвърчала. Какво знамение, каква лекост, каква независимост! Оковите ги нямало. Тя се понесла като перце в небесната простор. Тя летяла. Не можела да повярва. Оглеждала света от високо. Радвала се. Дишала и се въртяла към себе си, поемайки с приятност всички нови чувства.

Усещала лекост, любов към себе си и света. Усещала мощ. Погледнала крилете си – те били толкоз нежни, пъстри и красиви. Те ѝ давали мощ да отиде, където пожелае, да се носи по въздуха, да се издига и спуска, да прави пируети и лупинги. Това било чувство за невероятна независимост.  Спуснала съм към едно цвете – пила от нектара му. После отишла на друго цвете – пийнала и от него. Погалила го с крилце и му поблагодарила.

Литнала още веднъж в небесата. Спуснала се към един поток да пийне водица. И, о знамение! Там не видяла себе си. От водата я гледало едно приказно творение – нежно, грациозно, красиво. С тъничко телце, с тънички и фини, съвсем невидими крачка, с блестящи, чисти и любопитни очички.

Тя се помръднала по всички страни, само че то правело същото. Тя се огледала насам, натам, нагоре, само че не видяла никого. Разбрала, че това е тя. Онази същата гъсеница, само че към този момент преродена и с нова визия. Пила водица и литнала още веднъж. Щастлива, показвайки новото си аз на цветята, на други създания, които виждала към себе си.

– Вижте ме! Вижте ме, какъв брой съм хубава! – викала тя с цялостен глас.

– Какво си ти? – питали цветята.

– Не знам, само че съм толкоз хубава. Бях се скрила от света, само че ето, че в този момент се появих още веднъж и наподобявам по този начин . – отговаряла тя с усмивка и се издигала нависоко и след това се спускала още веднъж надолу.

Както си летяла над една полянка, внезапно видяла доста други същества, които наподобяват като нея. Тя се скрила зад едно огромно листо и страхливо погледнала оттова. Те били също доста красиви, цветни, огромни, дребни. Летели дружно от цвете на цвете или се заигравали във въздуха.

На полянката се появили деца.

– Вижте, пеперуди! Да ги хванем. – викали те и се насочили с тичане към тях като държали нещо в ръцете си. Посегнали с него към пеперудите и ги затворили в него. После ги извадили и ги пуснали в друго нещо.

Нашата другарка гъсеницата погледнала тъжно надолу и видяла в тревата един бръмбар.

– Какво ще стане в този момент с тези прелестни създания? – попитала тя. – Защо тези деца ги хванаха?

– Ще ги забодат на някоя стена – споделил той незаинтересовано.

– Но  за какво? – проплакала тя – Те са толкоз красиви!

– Затова и децата ги хващат, с цел да си ги занесат в къщи и да им се радват.

– Но те ще умрат! – продължавала да упорства гъсеницата.

– Да, само че отново ще са красиви. Тръгвам, че си имам задания – споделил навъсено бръмбарът и траял по пътя си.

Гъсеницата постояла още малко и тъжна литнала над полянката. На едно то цветята видяла пеперуда. Приближила се към нея и я попитала:

– Видя ли какво стана одеве?

– Да – отвърнала тя.

– Не те ли е боязън? 

– Да.

– И по какъв начин живееш в боязън, че някой ден може да те заловен и заковат за стената?

– Ами, не мисля за това. Живея си живота, веселя се на всеки ден, а в случай че това стане, ще бъда удовлетворена, че съм живяла както си желая. Ние сме пеперуди и имаме опцията да летим, да виждаме нови неща. Забавно е!

 – И аз ли съм пеперуда? – попитала боязливо нашата дребна другарка.

– Разбира се! – споделила тя и отлетяла.

А нашата дребна другарка постояла още малко замислена на цветето. Значи към този момент не била грозна космата гъсеница, която никой не поглеждал. Сега била красива пеперуда, която имало заплаха да притегли вниманието на някого, който да желае да я забоде на стената си за декорация.

Нямало цялостно благополучие. Все би трябвало да се притесняваш и пазиш от нещо. Но пък в този момент тя била лека и волна. Крилата ѝ можели да я отнесат където пожелае. Ако внимава, може и да се избави от лапите на зложелители. Усмихнала се и литнала високо, високо и виждала пъстротата на света надалеч, надалеч.

На душата ѝ отново станало леко. Летяла и се въртяла до момента в който към този момент не чувствала крилете си от отмалялост. Легнала в чашката на едно цвете и заспала сладко, сладко, а душичката ѝ продължавала да трепти от благополучие.

Инфо: mechtazabebe.com