Само в "ШОУ"! Стоянка Мутафова призна голяма болка, страшен инцидент я белязал жестоко за цял живот
Стояна Мутафова несъмнено е най-обичаната българска актриса. Истинското й име е комплицирано в един плакат и в този момент е позната на всички като Стоянка. Играе в над 90 театрални постановки. Популярна с функциите си във кино и телевизионни продукции като „ Големанов “, „ Вражалец “, „ Милионерът “, „ Новогодишна смешка “, „ Топло “, „ Любимец 13 “, „ Кит “ и други Известни нейни театрални сътрудници са Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Апостол Карамитев, Невена Коканова. Има 3 брака. През 1946 година се дами за първия си брачен партньор, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а след това поради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова приключва второ висше обучение към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият ѝ брачен партньор е Леонид Грубешлиев, по специалност публицист и преводач. От него е единствената щерка на актрисата – Мария Грубешлиева – Муки. Третият брачен партньор на Мутафова е Нейчо Попов, артист. За него тя споделя, че е любовта на живота ѝ. С него за първи път се вижда в Народния спектакъл, където тя стартира да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ. Стоянка в никакъв случай не е крила пристрастията си към вестник „ ШОУ “ и с удоволствие се срещна с наш кореспондент, с който седнаха в парка и си приказваха обстойно и нашироко за нейните мемоари.
- Г-жо Мутафова, очевидно сте в положително въодушевление. Така ли се чувствате?
- Преди малко станах от сън и мога да кажа, че се разсънвам бодро. Доволна съм, че още работя. Е, не е като в миналото, когато работех доста интензивно. Винаги съм считала, че е по-добре да правиш нещо, в сравнение с да седиш и да гледаш в една точка. Особено аз като го закъсах с очите и не мога да чета. Чудя се по какъв начин въобще виждам. Опитвала съм се да чета, само че след втората страница окото ми се изморява и не трябва. Навремето доста четях и си мислех, че няма да преживея момента, в който няма да мога да го върша. Лека-полека привиквам и с тази мисъл.
- Щастлива ли сте от турнетата, които вършиме във връзка показване на книгата „ Добър вечер, столетие мое “? Зарежда ли ви тази нестихваща обич на хората, които ви боготворят?
- Естествено, че ме зарежда. Аз съм скромна и не мога да приказвам на тази тематика. При мен идват хората и ми споделят прелестни неща: „ Благодаря ви, че ви има “, „ Чудо е, че имате сили още да работите “. Така съм устроена, наподобявам на татко си. Тези неща мен не ме ласкаят. Не обичам да съм в центъра на вниманието.
Сцената е друго, обичам да играя. Крак съм си чупила и съм хвърляла гипса, с цел да играя. Искрена съм във всичко.
- Коя е незабравимата за вас пиеса и желаете отново да я изиграете? Защо?
- Случаят е доста необикновен и ще би трябвало да се похваля. В нашия спектакъл шеф преди време стана Младен Киселов. Играех основна роля в пиесата „ И най-мъдрият си е малко елементарен “. Този човек ужасно доста ме хареса, даде ми втора-трета роля… Усети ме, което е доста значимо. По този метод ме беше усетил и Методи Андонов, само че нямахме време да работим, тъй като умря рано. След Методи този Младен ме сграбчи с мисленето си, с особения взор върху нещата.
Беше ме гледал в няколко пиеси към този момент. Викна ме и ми сподели: „ Стояно, теб те употребяват единствено за комедии. Аз съм решил да играеш в „ Майка кураж и нейните деца “. Казах му, че приказва нелепости, къде ще се измервам аз с на Бертолд Брехт жена му, която тогава играеше пиесата. Не смеех да посегна към тази роля. Той ми даде кураж, че мога да се оправя. Да де, но
той пък умря и с това се свърши, никой не ме видя в тази роля
Но той беше уверен, че аз ще се оправя и надълбоко в себе си имах вяра в това. Играла съм и трагични функции, само че в Сатиричния спектакъл е обикновено да се залага повече на комедия със сатирата.
С Георги Калоянчев напуснахме Народния спектакъл, тъй като и на двамата ни беше втръснало това еднообразие. Гонеше се единствено драматизмът, а е друго в една пиеса да има и комизъм. Сега към този момент не отивам на спектакъл, тъй като не виждам добре. Пострадах тежко, и то на сцената.
- Какво се е случило на сцената?
- Играех една режисура при един некадърник. Малко я играхме, тъй като не стана. Играла съм доста на сцената и едно от най-важните неща е да няма тежки декори. Всичко е реплика, с цел да не падне нещо на теб и да те нарани. А на този декорът беше от желязо и дърво. Играех една дойка, имах специфична моя стая, където Кольо Анастасов трябваше да хлопне капака на прозореца. Кольо Анастасов беше от тези актьори, които не гледаха наляво-надясно. Не погледна, че аз съм вътре, прасна капака по-рано, преди аз да съм слязла долу и да съм седнала.
Това нещо ме апликира на земята и насреща на стената виждах кръв
Оттогава вървя при лекари, в това число при най-големия експерт в Америка, в Германия, само че нищо не може да се направи. Мога да чета с лупа, само че на третата страница окото ми е изтощено. Реших, че би трябвало да си вардя очите. Трябва да мога да си чета най-малко функциите, такава ми е работата. Увеличават ми шрифта с грамадни букви, само че отново с лупа си ги чета.
Лекарите ме поучават да се щадя, само че не мога да пребивавам без да чета. Не обичам компании, да отивам на посетители, на веселби, избирам да си заставам у дома и да чета.
- Винаги ли сте предпочитали усамотението пред шумните компании или това е разследване на годините?
- Почти постоянно, още от младо момиче. Аз бях доста палаво дете, чупех прозорците на хората, уличник страховит. Баща ми се чудеше какво да прави с мен, само че въпреки това, се смееше зад тила ми, че съм била по-интересна от другите. Майка ми побесняваше. Бях непокорна, независима, карах си личен живот. Играех си повече с момчетата, мъжки игри. Като пораснах започнах най-вече да одобрявам самотата. Мразех неделните дни, тъй като слугинята ме контеше и отивахме на разходка. Колко скучно! Гледаш майките хванали децата си и се разхождат! Малко като стратегия ми се струваше.
Гледах час по-скоро да се прибера у дома и да остана сама
с цел да си върша спектакъл с куклите. Имах си собствен живот, който не съвпадаше с този на другите деца. Дружах с по-специални деца, такива като мен. В никакъв случай не съм била самотна, имах приятелки, само че ги избирах съгласно усета. Сред доста хора се усещах зле, непозната.
Но бях ужасно наблюдателна. Нямаше подобен, който да съм го видяла и да не съм го изимитирала. Познавах живота доста добре, тъй като пребивавам тук въпреки всичко, не на остров. Между другото, първата книга, която прочетох, още преди да потегли на учебно заведение, беше „ Робинзон Крузо “. Започнах да жадувам и аз да намеря подобен остров, да се махна и никой да не ми пречи. Сама да си направя къщата с големи миди, всичко редях във фантазията си. Разправях на татко ми, а той умря да се смее и викаше на майка ми: „ Боже, това дете бясно ли е? “. Години по-късно си мечтаех да имам остров, където да бъда напълно сама.
До в този момент обичам самотата и не ми тежи. Не мога с всеки да поддържам връзка, малко съм необикновен човек.
- А в този момент не желаете ли да сте сама на подобен остров?
- Сега доста постоянно оставам сама. Имах една ординерна партньорка, която не беше чак бездарна, само че нищо изключително не можеше да направи. Страшно се отегчавах от нея, а тя гледаше непрестанно да ми услужи. С това ми ставаше още по-неприятна. Имала съм и чешити, като Калоянчев. Той беше доста елементарен, без обучение човек. Но пък е толкоз надарен, че сякаш Господ с фуния му спускаше всичко, което би трябвало да направи. Харесах в него огромния му гений. С него се усещах добре, смеехме се доста. Винаги виждаше щурото в нещата, по което си приличахме. С него бях близка като другар. Беше чудак, който не понасяше цялата тази суетност, до момента в който жена му искаше да води всемирски живот.
- Може ли да се каже, че щерка ви Муки е наследила вашата полуда, вашия талант…?
- Мъжът ми Нейчо Попов я ценеше доста. Казваше ми, че е доста надарена, само че аз съм я била потискала. Може и по този начин да е, не знам. Пред мен тя имаше известно стеснение да покаже какво може. Когато се яви на изпит във ВИТИЗ,
аз стоях у дома и се молех да я скъсат. Не й имах вяра!
Получи анонимно писмо, в което пишеше: „ Бездарница, какво търсиш тук? Майка ти и татко ти като са еди кои си, какво си мислиш ти “. От този миг тя не си отвори устата. Мисля си, че получи комплекс. Не мога да настоявам, че е бездарна, само че не се поддаваше. Една година след писмото се затвори у дома, пусна едни черни завеси, юни месец пускаше електрическата печка. Много се обичаше с Нейчо. Той стартира да работи с нея, виждаше някаква задръжка, която й пречеше. Започнаха да работят в нейната стая, обаче той умря и с това се свърши. Има упоритости в този момент да играе, само че е късно. И най-гениалната актриса да си, на тези години не може. Тя можеше да стане брилянтен публицист, тъй като го умее това.
- Родителите ви поддържаха ли ви в първите театрални стъпки?
- Не! Баща ми беше доста срещу. Той беше огромен драматург и обвързван с театъра. Беше ме позор да се покажа пред него като артистка. Много искаше да ме откъсне от театъра, с цел да не се съсипя, тъй като познаваше живота на артистите. Самата аз се чудя по какъв начин съумях, само че то е тъй като съм един от създателите на Сатирата, там имахме шанс с Калата и другите.
Плашех се да покажа какво мога пред татко ми. Един ден ме викна да изиграем нещо и да ме види какво мога. Аз онемях, не можех дума да кажа. Свърши ме с думи, само че не му повярвах. Аз знам за какво не демонстрирах какво мога. По мое време трябваше да си хубавица, с цел да успееш. Пък аз в никакъв случай не съм била грозна, само че не съм била и кой знае каква хубавица. Тогава татко ми написа писмо до шефа на ВИТИЗ, в което ме обрисува като въплъщение на бездарието. Молеше се да не ме одобряват, в случай че инцидентно се показва добре. Заради писмото ме скъсаха, а аз усещах, че не съм се провалила. Той шефът беше другар на татко ми. Това ме смачка. Баща ми несъмнено е бил доста удовлетворен, само че не го сподели. Вътрешно в себе си не се отхвърлих. Не знаех, че татко ми е написал това писмо. Когато станах чак известна, го откриха и го написаха по вестниците.
По-късно записах ВИТИЗ, шеф беше Трифон Кунев, отново другар на татко ми. Той към този момент беше доста болен и нямаше сили да се бори с мен. Трифон ме извика да ми каже, че съм доста надарена и ще стана огромна артистка. Играх с Кръстьо Сарафов и той ме похвали пред татко ми. Тогава разбра, че в действителност съм добра и се гордееше с мен.
Майка ми я обичах като майка, само че ми беше малко скучна. Много образована, гимназиална учителка. Преподаваше латински и старогръцки. Много се нервирах, когато с татко ми говореха на френски, от там го намразих този език. Първоначално не знаех, че приказват на френски, а си мислех, че нещо се преструват и започнах да крещя и да викам да престанат.
Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ, в. " ШОУ "
- Г-жо Мутафова, очевидно сте в положително въодушевление. Така ли се чувствате?
- Преди малко станах от сън и мога да кажа, че се разсънвам бодро. Доволна съм, че още работя. Е, не е като в миналото, когато работех доста интензивно. Винаги съм считала, че е по-добре да правиш нещо, в сравнение с да седиш и да гледаш в една точка. Особено аз като го закъсах с очите и не мога да чета. Чудя се по какъв начин въобще виждам. Опитвала съм се да чета, само че след втората страница окото ми се изморява и не трябва. Навремето доста четях и си мислех, че няма да преживея момента, в който няма да мога да го върша. Лека-полека привиквам и с тази мисъл.
- Щастлива ли сте от турнетата, които вършиме във връзка показване на книгата „ Добър вечер, столетие мое “? Зарежда ли ви тази нестихваща обич на хората, които ви боготворят?
- Естествено, че ме зарежда. Аз съм скромна и не мога да приказвам на тази тематика. При мен идват хората и ми споделят прелестни неща: „ Благодаря ви, че ви има “, „ Чудо е, че имате сили още да работите “. Така съм устроена, наподобявам на татко си. Тези неща мен не ме ласкаят. Не обичам да съм в центъра на вниманието.
Сцената е друго, обичам да играя. Крак съм си чупила и съм хвърляла гипса, с цел да играя. Искрена съм във всичко.
- Коя е незабравимата за вас пиеса и желаете отново да я изиграете? Защо?
- Случаят е доста необикновен и ще би трябвало да се похваля. В нашия спектакъл шеф преди време стана Младен Киселов. Играех основна роля в пиесата „ И най-мъдрият си е малко елементарен “. Този човек ужасно доста ме хареса, даде ми втора-трета роля… Усети ме, което е доста значимо. По този метод ме беше усетил и Методи Андонов, само че нямахме време да работим, тъй като умря рано. След Методи този Младен ме сграбчи с мисленето си, с особения взор върху нещата.
Беше ме гледал в няколко пиеси към този момент. Викна ме и ми сподели: „ Стояно, теб те употребяват единствено за комедии. Аз съм решил да играеш в „ Майка кураж и нейните деца “. Казах му, че приказва нелепости, къде ще се измервам аз с на Бертолд Брехт жена му, която тогава играеше пиесата. Не смеех да посегна към тази роля. Той ми даде кураж, че мога да се оправя. Да де, но
той пък умря и с това се свърши, никой не ме видя в тази роля
Но той беше уверен, че аз ще се оправя и надълбоко в себе си имах вяра в това. Играла съм и трагични функции, само че в Сатиричния спектакъл е обикновено да се залага повече на комедия със сатирата.
С Георги Калоянчев напуснахме Народния спектакъл, тъй като и на двамата ни беше втръснало това еднообразие. Гонеше се единствено драматизмът, а е друго в една пиеса да има и комизъм. Сега към този момент не отивам на спектакъл, тъй като не виждам добре. Пострадах тежко, и то на сцената.
- Какво се е случило на сцената?
- Играех една режисура при един некадърник. Малко я играхме, тъй като не стана. Играла съм доста на сцената и едно от най-важните неща е да няма тежки декори. Всичко е реплика, с цел да не падне нещо на теб и да те нарани. А на този декорът беше от желязо и дърво. Играех една дойка, имах специфична моя стая, където Кольо Анастасов трябваше да хлопне капака на прозореца. Кольо Анастасов беше от тези актьори, които не гледаха наляво-надясно. Не погледна, че аз съм вътре, прасна капака по-рано, преди аз да съм слязла долу и да съм седнала.
Това нещо ме апликира на земята и насреща на стената виждах кръв
Оттогава вървя при лекари, в това число при най-големия експерт в Америка, в Германия, само че нищо не може да се направи. Мога да чета с лупа, само че на третата страница окото ми е изтощено. Реших, че би трябвало да си вардя очите. Трябва да мога да си чета най-малко функциите, такава ми е работата. Увеличават ми шрифта с грамадни букви, само че отново с лупа си ги чета.
Лекарите ме поучават да се щадя, само че не мога да пребивавам без да чета. Не обичам компании, да отивам на посетители, на веселби, избирам да си заставам у дома и да чета.
- Винаги ли сте предпочитали усамотението пред шумните компании или това е разследване на годините?
- Почти постоянно, още от младо момиче. Аз бях доста палаво дете, чупех прозорците на хората, уличник страховит. Баща ми се чудеше какво да прави с мен, само че въпреки това, се смееше зад тила ми, че съм била по-интересна от другите. Майка ми побесняваше. Бях непокорна, независима, карах си личен живот. Играех си повече с момчетата, мъжки игри. Като пораснах започнах най-вече да одобрявам самотата. Мразех неделните дни, тъй като слугинята ме контеше и отивахме на разходка. Колко скучно! Гледаш майките хванали децата си и се разхождат! Малко като стратегия ми се струваше.
Гледах час по-скоро да се прибера у дома и да остана сама
с цел да си върша спектакъл с куклите. Имах си собствен живот, който не съвпадаше с този на другите деца. Дружах с по-специални деца, такива като мен. В никакъв случай не съм била самотна, имах приятелки, само че ги избирах съгласно усета. Сред доста хора се усещах зле, непозната.
Но бях ужасно наблюдателна. Нямаше подобен, който да съм го видяла и да не съм го изимитирала. Познавах живота доста добре, тъй като пребивавам тук въпреки всичко, не на остров. Между другото, първата книга, която прочетох, още преди да потегли на учебно заведение, беше „ Робинзон Крузо “. Започнах да жадувам и аз да намеря подобен остров, да се махна и никой да не ми пречи. Сама да си направя къщата с големи миди, всичко редях във фантазията си. Разправях на татко ми, а той умря да се смее и викаше на майка ми: „ Боже, това дете бясно ли е? “. Години по-късно си мечтаех да имам остров, където да бъда напълно сама.
До в този момент обичам самотата и не ми тежи. Не мога с всеки да поддържам връзка, малко съм необикновен човек.
- А в този момент не желаете ли да сте сама на подобен остров?
- Сега доста постоянно оставам сама. Имах една ординерна партньорка, която не беше чак бездарна, само че нищо изключително не можеше да направи. Страшно се отегчавах от нея, а тя гледаше непрестанно да ми услужи. С това ми ставаше още по-неприятна. Имала съм и чешити, като Калоянчев. Той беше доста елементарен, без обучение човек. Но пък е толкоз надарен, че сякаш Господ с фуния му спускаше всичко, което би трябвало да направи. Харесах в него огромния му гений. С него се усещах добре, смеехме се доста. Винаги виждаше щурото в нещата, по което си приличахме. С него бях близка като другар. Беше чудак, който не понасяше цялата тази суетност, до момента в който жена му искаше да води всемирски живот.
- Може ли да се каже, че щерка ви Муки е наследила вашата полуда, вашия талант…?
- Мъжът ми Нейчо Попов я ценеше доста. Казваше ми, че е доста надарена, само че аз съм я била потискала. Може и по този начин да е, не знам. Пред мен тя имаше известно стеснение да покаже какво може. Когато се яви на изпит във ВИТИЗ,
аз стоях у дома и се молех да я скъсат. Не й имах вяра!
Получи анонимно писмо, в което пишеше: „ Бездарница, какво търсиш тук? Майка ти и татко ти като са еди кои си, какво си мислиш ти “. От този миг тя не си отвори устата. Мисля си, че получи комплекс. Не мога да настоявам, че е бездарна, само че не се поддаваше. Една година след писмото се затвори у дома, пусна едни черни завеси, юни месец пускаше електрическата печка. Много се обичаше с Нейчо. Той стартира да работи с нея, виждаше някаква задръжка, която й пречеше. Започнаха да работят в нейната стая, обаче той умря и с това се свърши. Има упоритости в този момент да играе, само че е късно. И най-гениалната актриса да си, на тези години не може. Тя можеше да стане брилянтен публицист, тъй като го умее това.
- Родителите ви поддържаха ли ви в първите театрални стъпки?
- Не! Баща ми беше доста срещу. Той беше огромен драматург и обвързван с театъра. Беше ме позор да се покажа пред него като артистка. Много искаше да ме откъсне от театъра, с цел да не се съсипя, тъй като познаваше живота на артистите. Самата аз се чудя по какъв начин съумях, само че то е тъй като съм един от създателите на Сатирата, там имахме шанс с Калата и другите.
Плашех се да покажа какво мога пред татко ми. Един ден ме викна да изиграем нещо и да ме види какво мога. Аз онемях, не можех дума да кажа. Свърши ме с думи, само че не му повярвах. Аз знам за какво не демонстрирах какво мога. По мое време трябваше да си хубавица, с цел да успееш. Пък аз в никакъв случай не съм била грозна, само че не съм била и кой знае каква хубавица. Тогава татко ми написа писмо до шефа на ВИТИЗ, в което ме обрисува като въплъщение на бездарието. Молеше се да не ме одобряват, в случай че инцидентно се показва добре. Заради писмото ме скъсаха, а аз усещах, че не съм се провалила. Той шефът беше другар на татко ми. Това ме смачка. Баща ми несъмнено е бил доста удовлетворен, само че не го сподели. Вътрешно в себе си не се отхвърлих. Не знаех, че татко ми е написал това писмо. Когато станах чак известна, го откриха и го написаха по вестниците.
По-късно записах ВИТИЗ, шеф беше Трифон Кунев, отново другар на татко ми. Той към този момент беше доста болен и нямаше сили да се бори с мен. Трифон ме извика да ми каже, че съм доста надарена и ще стана огромна артистка. Играх с Кръстьо Сарафов и той ме похвали пред татко ми. Тогава разбра, че в действителност съм добра и се гордееше с мен.
Майка ми я обичах като майка, само че ми беше малко скучна. Много образована, гимназиална учителка. Преподаваше латински и старогръцки. Много се нервирах, когато с татко ми говореха на френски, от там го намразих този език. Първоначално не знаех, че приказват на френски, а си мислех, че нещо се преструват и започнах да крещя и да викам да престанат.
Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ, в. " ШОУ "
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ