Стояха в сянката на голямата къща, най- светлата в Даскалово.

Стояха в сянката на огромната къща, най- светлата в Даскалово. Момичето беше високо, с тъмна коса и тъмни очи, в които живееше нощта. Може би по тази причина погледът й се спусна безшумно, като прилив, към улицата. Момичето се усмихваше.

- Ожени се за мене – сподели то на младежа, който имаше кестенява коса и кафяви очи. В тях в никакъв случай не се стъмваше. Той беше студент, създаваше компютърни стратегии, тя също беше студентка, българска лингвистика. Работеше в детската градина „ Миньорче “ като лелка.

Младежът не отговори. Не трепна.

- Лекарят сподели, че ще бъде момче – обади се момичето, което продължаваше да се усмихва макар студа. На мястото, където преди години стърчеше цех „ Пектин “ и към този момент имаше ров за основи на многоетажен блок, чакаше лятото. То първо спираше в ателие „ Здрава гума “, където един слаб и преносим вид, не човек, а вятър, слагаше съгласно сезона летни или зимни гуми на колата ви. Там някъде, зад „ Здрава гума “, потъна усмивката на момичето, само че тъмното му лице не се предаваше, то виждаше топли следобеди макар студа, а лятото незабавно идва, изключително когато толкоз го искаш. Всъщност юли не си отиваше от жълтата къща, най-красивата в Даскалово, най-светлата - там като дете бе живял студентът по информатика.

- Не се опасявай – сподели момичето на студента и още веднъж се усмихна. В думите му беше топло, даже когато валеше дъжд. - Ако не искаш да се ожениш за мене, аз ще се оправя сама. Имам работа – добави тя. - В детска градина „ Миньорче “ е хубаво. Когато завърша, несъмнено ще работя в 11-то учебно заведение. Там учих и още от дете желаех да демонстрирам буквите на другите хлапета.

Студентът по информатика нещо не сподели. Лицето му беше пресъхнало. В него нямаше нищо, нито ден, нито нощ, нито час, секунда даже нямаше там.

- Толкова доста благополучие си ми подарил – сподели момичето. – Толкова, че даже да пребивавам до осемдесет години, всеки ден ще бъда щастлива за 10 индивида.

Може би студентът по програмиране щеше да сътвори някой ден логаритъм на щастието – само че това щеше да се случи след доста години, тъй като щастието постоянно е в бъдещето време, надалеч нас. Какво благополучие може да има в „ Нова гума “ – рече си студентът. Какво хубаво има в къщата, издигната от дядо му, търговец на добитък, който беше липсващ дружно с добитъка някъде в Гърция. Бащата на студента по информатика също беше липсващ някъде - във Варна или може би в Италия. Въобще тази къща мъчно задържаше мъже в стаите си. Стените бяха здрави като замъци, прозорците – тесни, любопитни, стиснати. Потайни стъкла.

- Това е най-хубавата къща в Перник - продължи да бъбри момичето. - Когато ми е тъжно – на мене доста рядко ми е тъжно, знаеш ли за какво? Защото се възнамерявам за тебе и тъгата незабавно отпътува на друго място. Но в случай че инцидентно не си тръгне, аз минавам отсам, край вашата къща. Дядо ти бил спестовен човек, направил я, само че отпътувал при една гъркиня в Лариса. Все отново жена му имала покрив над главата си. А какво е щастието – покрив над главата.

- Тръгвам – прекъсна я студентът по информатика.

- Чакай да ти опиша историята. Баба ти последователно почнала да събаря къщата и да продава керемидите, тухлите една по една. Те били толкоз здрави, че даже когато комбайн по жетва стъпел върху тях, колелата му се чупели, тухлите - не. Дядо ти бил огромен занаятчия – сподели момичето – Някога се случва мъжът по едно и също време да е занаятчия и неприятен човек. Както и да е – поради тия страхотни тухли край баба ти се завъртял зидар. Но тя не го и погледнала. Понякога, даже когато мъжът е неприятен човек, дамата не не помни, че й е дал наслада за двеста години живот.

Студентът по информатика, чиято коса приличаше на шоколад - очите му също приличаха на шоколад - не се интересуваше от тухли, тъй като не беше зидар. Той нищо не сподели, подвигна яката на якето си и без да се озърне в близост, обърна тил първо на ателието „ Нова гума “, след това на изкопа, където години наред бе стърчал цех Пектин “. Изглежда на първо време бе обърнал тил на момичето, което работеше като лелка в детска градина „ Миньорче “. Сигурно след време тя щеше да образова щурите първокласници в Единайсето Училище „ Елин Пелин “.

- Да знаеш – сподели момичето много високо, тъй като наоколо минаваше път и по него непрекъснато бръмчаха коли. – Помисли до четвъртък. Тогава ще ми кажеш дали си склонен. – Едва ли студентът по информатика я чу. Даскалово е един доста гръмък квартал, изключително наоколо до „ Нова гума “. – В четвъртък ще те очаквам в 6 следобяд отново тука. Може да си решил нещо друго.

Но студентът към този момент крачеше надолу към ресторант „ Регал “. Момичето изтича след него и извика:

– Четвъртък. Шест следобяд.

В четвъртък, в шест следобяд, лятото пристигна със дребен дъжд. Хората носеха чадъри гладки като залез, капките бяха хладни, не им се оставаше тук, при локвите до „ Нова гума “. Под един черен чадър се появи млад мъж с коса от шоколад и очи, в които лятото рядко идваше. Той отскочи до ателието, на което бе написано „ РАБОТНО ВРЕМЕ - НОН-СТОП “, само че постоянно бе затворено, тъй като притежателят държеше стъкло с ракия, която самичък си опичаше от джанки, диви круши и какво ли не – а такова стъкло когато и да е на денонощието подтиква съня. В шест часа беше още рано даже за дъжда, а хората под чадърите изобщо не виждаха лятото. Някои лета са като остарели коли - единствено основават проблеми. Младият чадър попита индивида, преносим като хвърчило, който нямаше даже капка в шишето си:

– Ана не се ли е мяркала насам?

- Ана ли! – реагира преносимият. - Не съм я виждал днеска. Обаче да знаеш - като се мерне към мене, ми върви. Засипват ме клиенти като врабци ечемик.

Младежът с шоколадовата коса нетърпеливо хвърли взор на телефона си, беше шест и пет следобяд. Той обърна първо тил на „ Нова гума “, след това на изкопа, където багерите бяха издълбали цех „ Пектин “, и се спусна към ЖП гарата. Тя се споделяше „ Спирка Даскалово “.

Понякога лятото продължава един четвъртък, през другите дни се сърди. То трансформира в светкавици погледите на хората и изобщо не е топло, което значи, че слънцето не си гледа работата.

Не единствено в четвъртък – и в другите дни от седмицата - след втората промяна в „ Миньорче “ край жълтата къща минаваше момичето, лелка в детската градина. То поглеждаше жълтата къщата, небето бе наследник шал на раменете й, а прозорците бяха тесни, само че е светли, тъй като гледаха на юг.

Лятото отмина, натоварило тежката горещина върху покривите на старите коли, след това пристигна есента – на пръсти. Беше доста страхлива, срамуваше се, че е объркала пътя и е нежелана в тоя край. Тук имаше място единствено за остарели къщи, в които мъжете не желаеха да живеят. Едни отиваха при гъркини в Лариса – това е отдалечен град в Гърция, по тази причина там никой не може да те открие. Младежи потъваха в дълбоки компютърни стратегии и оставаха там, с цел да не ги намерят, въпреки че от време на време вечер младият мъж, който създаваше програмен продукт – изключително в четвъртък, когато всичко можеше да се случи – този човек идваше към „ Нова гума “ и питаше пъргавия като авто мотор механик:

– Виждал ли си Ана?

- Скоро ще ражда – отсече сръчният и в думите му притъмня. Денят свърши.

- Нещо да е казвала? – попита мъжът, който към този момент не беше студент, а квалифициран програмист.

- Каза, че къщата й харесва и била твоя – отговори гъвкавият. – Ще ми я продадеш ли?

Програмистът не отговори, обърна тил на новите гуми, на ценоразписа за монтаж и ремонт, и си потегли.

- Тя има анемия – подмятна монтьорът. Жалко, че анемията не се лекуваше с ракия, която си сварил от джанки и диви круши.

- Дай й тия пари - сподели програмистът, само че монтьорът с плоското шише в джоба не ги взе.

- Изчезвай - сподели той.

След есента, която беше непристойно топла, капризно дете, а не сезон, внезапно внезапно застудя. Невъзмутим като надълбоко езеро, снегът окова и новите, и старите гуми. Беше сняг чист като порцелан, неотстъпчив и тежък. Опаса улицата, превърза с бели бинтове скованите в лед локви. Само грамадната жълта къща към момента помнеше слънцето и светеше, ли светеше.

Коледа наближи.

Само Коледа можеше да трансформира мига във безкрайност. Само Коледа даваше благополучие, което бе по-дълго от вечността. Коледа утешаваше замръзналите дървета и целуваше децата.

Към жълтата къща постепенно потегли едно момиче. То пристъпваше напред доста деликатно. На гърдите й в топло - като летен следобед– чувалче се бе сгушило бебе. Под синята дебела шапка се подаваше тънка коса с цвят на шоколад, а когато дребният инцидентно отвореше очи – тъй като той беше мързеливо бебе – плисваше топъл и мек залез. Момичето погледна къщата и се усмихна. Дребният също се усмихна – какво ли разбираше главата му в това зелено като киселец чувалче?

- Ана! - извика глас, припрян като сняг. – Ана!

Момичето се обърна доста внимателно, тъй като бебето беше най-прекрасният товар, който жена може да носи на ръце, видя индивида с косата от шоколад и сподели:

- Днес не е четвъртък. Въобще не е шест часа следобяд.

Мъжът, който работеше кой знае къде и кой знае върху каква компютърна стратегия, сподели:

- Реших. Съгласен съм. Това е моят отговор на твоето предложение.

Момичето не престъпи напред, изчака.

Помисли.

- Аз дадох обещание на Младен от „ Нова гума “ – сподели то.

Двамата – тя и дребният в чувала - постоянно ходеха на разходка до детска градина „ Миньорче “. Беше толкоз студено, че думите се трансфораха в ледени висулки във въздуха.

- На Коледа бащата прегръща сина си – сподели програмистът с шоколадовата коса. Той погледна небето – сива въртележка, която смесваше гълъбите с вятъра, и добави: – Ти ми подари толкоз благополучие, че в случай че пребивавам хиляда години, ще мога да раздам на 100 индивида и отново ще ми остане. Никой програмен продукт не може да направи такова нещо.

Странно за какво „ Нова гума “ беше отворена на тоя празничен ден. Странно за какво монтьорът, пъргав като облак през май, измърмори:

- Ана, не ми стигнаха парите да купя жълтата къща за тебе и за детето.