Стоеше сам. Висок мъж с кафява брада – чакаше пред

Стоеше самичък. Висок мъж с кафява брада – чакаше пред бялата като аспирин къща. Стърчеше, дъждът потъваше в тъмната му коса, брадата му беше подгизнала, дъждовните капки го биеха, мъжът не помръдваше, забил взор в бялата къща. От джоба на палтото му се подаваше пачка – несъмнено от стотачки, тъй като на първата банкнота се виждаше обликът на оня, който беше измисли Бай Ганьо. И какво като го бе измислил, гръмнаха го млад и зелен като зелен боб, в този момент лицето му топлеше гърбовете на стотачките.

Този мъж, който с изключение на мокра брада имаше и пари, необичайност в този край, не се интересуваше нито от дъжда, нито от пачката, нито от Бай Ганьо. Край него рядко минаваха хора, тъй като беше студено и беше два следобяд. Сигурно щеше да се разболее от нещо, може би бронхит. По едно време от къщата излезе различен мъж с оранжево яке, оранжева качулка, оранжеви обувки и панталон. Оранжева резачка. Не човек, а чугун.

Оранжевият се приближи до брадата, сви пестник. Моментално юмрукът потъна - дали първо в стомаха, или в кафявата брада надали има значение, само че несъмнено има, тъй като потече кръв – от корема надали би могло незабавно да потече. Поне дъждът се отмести за секунди от главата на индивида. След два оранжеви юмрука той не падна, надигна се, бръкна в джоба с пачката. Нямаше ръкавици. Пръстите му бяха посинели от студа.

Посинелите пръсти извадиха пачката, подадоха я на оранжевия чугун, само че чугунът не я взе. Още един удар попадна кой знае къде - може би единствено в палтото – което не беше нито до глезените, нито имаше типичната миризма на Втори късмет. Беше напълно обикновено палто първа приложимост, което можеше да носи още доста юмруци.

Мъжът в него се люшна, пачката с двеста облика на Алеко Константинов падна върху разрушените плочки на улицата, оранжевият ботуш се зарови може би в брадата, може би в глезените, а може би в рамото на палтото. Чу се къс вопъл, надали потече кръв, само че и да беше потекла, не бе кой знае какъв брой. Чугунът обърна оранжевото си яке в друга посока, подвигна високо рижата си глава и гордо се придвижи към аспирина на бялата къща.

Продължи да си вали, синоптиците споделиха по тв приемника, че цяла седмица из тези места ще се върти някакъв циклон или може би антициклон, дъждът ще накара язовирите да прелеят, само че малко и безвредно. Промяна в климата, по дяволите, януари ходехме по пай ръкав! През март пристигнаха белите мечки да ни прегризат вратлетата. Вятърът се раздра да хапе и брули. По едно време по този начин зафуча, че дъждът се подвигна назад към небето и не се знаеше капки ли, или небе тече пред очите ти. Оt къщата се появи красиво бежово палто. В хороскопите бяха написали, че в годината на прасето този цвят бил оптимален за всички аспекти на живота.

Вятърът сграбчи палтото, дамата в него залитна в дивия дъжд, а може би в небето, тъй като не се знаеше къде стартират капките и къде облакът над тях. Скъпото палто, което никога не бе стъпвала във Втори късмет, се съвзе и внимателно, стъпка след още по-предпазлива стъпка, се добра до кафявата брада, затисната под дъжда и вятъра.

- Болен ли си? – попита дамата. – И да си болен, няма да се върна при тебе.

Мъжът нищо не сподели. Бръкна с посинели пръсти в джоба, извади всичките Алеко Константиновци, които имаше, и ги подаде на красивото палто.

- Майка ми ти е взела парите оня ден – сподели мъжът. – Но аз ги събирах за тебе. Ако можеш, от време на време наглеждай детето. Ако можеш, от време на време не ме забравяй.

Жената взе банкнотите, понечи да ги постави на несъмнено място в палтото си, в което несъмнено имаше доста сигурни места, само че несъмнено тъй като доста дъжд се изсипа над главата ѝ, тя раздели пачката на две, едната прибра на най-сигурното от сигурните места в палтото си, другата половина, по-тънката, пусна в джоба на Втория късмет.

- Ще умреш ли? – попита дамата, а може би пороят, който в този момент беше небе, попита това.

- Няма – сподели мъжът. – Исках да те видя. Утре отпътувам в Испания.

- Заминавай – сподели тя. – Няма да се върна при тебе.

Мъжът кимна с глава, дамата несъмнено размишления, тъй като още веднъж се приближи до него, целуна го – в действителност на процедура това бе невероятно. Целуна брадата и дъжда. Пръстите ѝ откриха втората, по-тънка половина от пачката и си я прибраха назад. Намериха още едно, също доста несъмнено място за Алеко Константинов във вътрешния джоб на бежовото палто. Ботушите на дамата бяха някакъв страховит фешън модел, на дъждовните капки им беше все едно.

Тя потегли към къщата, която в този момент приличаше на планина от бял аспирин, изпречила се на пътя напразно. Може би нещо въпреки всичко хрумна на дамата, ръката ѝ потърси сигурното място, отскубна три банкноти от тънката пачка. Размисли, върна една от тях, а двете спусна в джоба на Втория късмет на мъжа, който даже приличаше на Първи късмет. От мокрото черно палто не се носеше миризмата, убиваща въшки. Дори ръбове на ръкавите не бяха изтъркани. Той несъмнено беше купил дрехата от естествен магазин.

Мъжът ненадейно я прегърна – що за прегръдка беше това, единствено за момент. Глупакът се просълзи, само че и това не беше несъмнено, кой може да каже какво се случва в този яростен дъжд.

- Отивам в Испания на следващия ден, Сияна – прошепна той и я целуна. Съвсем несъмнено е, че го направи, тъй като дамата избърса с красивата ръкавица лицето си, обърна се, остави го да гледа гърба ѝ, строен тил в бежово палто, толкоз скъпо, че всеки тил в него би изглеждал прелестно.

- Сияна – извика мъжът и вятърът си поигра с името ѝ, подхвърляйки го към пътя. – Сияна - прошепна мъжът толкоз безшумно, че вятърът до устните му не чу, след това намерения за Сияна, само че вятърът бързаше и не му беше до това да изследва кой защо мисли. Сияна също нищо не чу. Тя се прибра в къщата с цвят на аспирин. Мъжът в оранжева фланелка и оранжев панталон се появи за минута, едвам прибере ботушите от стилния модел, по-късно несъмнено заключи вратата отвътре, тъй като се чу изщракване.

Кафявата брада остана да стърчи на улицата - една преди малко изкопана къртичина в дъждовното празненство на април. Той даже не помни да вдигне яката, която сигурно беше първи късмет, и облакът се намести комфортно във врата му. По улицата се появи дребна купчинка – сива и пъргава. Дете с голяма шапка ушанка, захлупила цялото му лице – тъй като ушанката беше мъжка. Около шията на детето беше оплетен безконечен шал, толкоз безконечен, че ресните от едната му страна метяха тротоара, а от другата бяха напъхани в единия му ботуш. Палтото на дребното също беше втори късмет, както множеството палта на такива деца в града.

- Тате, хайде да си вървим – сподели детето.

Отначало мъжът изобщо не го видя. Той гледаше, гледаше, гледаше към оня бял аспирин на дома, където беше изчезнала дамата в бежовото палто. Глупак. Кой гледа толкоз дълго някаква си къща – па въпреки и бяла – в този мраз. Капките се стичаха по лицето му и брадата на индивида се бе слепила като страшна прегръдка на сталактит и сталагмит. Но детето не знаеше какво значи това. То видя посинелите от студа пръсти на татко си, сграбчи единия завършек на безкрайния си шал и незабавно зави ръката му.

- Тате, хайде да си вървим – повтори то.

Мъжът го погледна, измъкна ръката си от шала и погали голямата му шапка ушанка.

- Хайде – помоли го детето. – Мама няма да пристигна. Духа вятър. Студено е.

- Утре отпътувам за Испания, Дамянке.

- Добре, тате. Хайде вкъщи.

- Утре отпътувам.

- Вчера сподели, че заминаващ – сподели нестабилно детето. – По-добре да беше отпътувал. В Испания е топло.

Мъжът нищо не сподели, раздруса глава и в близост се разлетяха още дъждовни капки, които до тогава спяха върху косата и сталактитите на брадата му.

- Студено ми е, тате.

Мъжът пристигна на себе си. Нищо не сподели, даже не раздруса глава да прогони дъжда. Прегърна детето, подвигна го във въздуха и го понесе. По улицата нямаше нито хора, нито коли.

- Не се ядосвай – успокои го детето. – Мама е добре при Риж Димитър. При него е топло.

Мъжът кимна.

Двамата, мъжът и детето, обвило ръце към врата му, приличаха на буря, която си пробива път към ниска, едноетажна къща, скрита в пороя като в ръкавица.

- Тате, купи ми водни бои. Ще те обрисувам ухилен. И ще станеш благополучен.

Точно тогава зад тях двамата затича едно скъпо до облаците бежово палто. Кой знае какво бе решило то в дъжда.
Човек мъчно може да си изясни проектите на бежовите палта.