в петъчния златен Стандарт: Още преглъщаме горчивия хап на подарената свобода
Стефан Цанев и Доротея Тончева ще се поклонят дружно пред публиката на 23 и 26 ноември. Тогава в Сити марк арт център, прочут като тогавашното студийно кино „ Левски ", огромната актриса ще изиграе „ Цигуларката на Бога ". Под прожекторите ще й партнира младият Петър Петров от театъра на Казанлък, наименуван на Любомир Кабакчиев. Режисьор на спектакъла е Мартин Киселов, с който Стефан Цанев работи по театралната компилация от „ Последната нощ на Сократ " и „ Жана Д`Арк " за Драмата в Пловдив. Написаната особено за Доротея Тончева от нейния брачен партньор пиеса споделя за стара цигуларка, която се е отдръпнала от светлините на прожекторите, а млад художник я рисува за портрет.
Навръх 10 ноември Стефан Цанев, който е създател освен на забранявани пиеси, само че и на многотомните и скандални съгласно някои " Български летописи ", разяснява за " Стандарт " датата, продължаваща да разделя анализите и страстите на нацията.
- Господин Цанев, разкажете, апелирам, за „ Цигуларката на Бога ": коя е тя, каква е нейната история?
- „ Цигуларката на Бога " написах особено за Доротея. Текстът е комплициран и сложен, лирика и философия - желае мощно артистично наличие. Както е известно, в природата изкуството не съществува - няма спектакъл, няма опера, няма стихове, няма музика, е, чирикат там нещо птичките, само че това не е Моцарт...
Забравил ли е Бог или е нямал време
да сътвори изкуството?
А може би преднамерено не го е основал, с цел да даде късмет на индивида да прояви божествената си същина, да разсъни в себе си вродения в него господ, който може да основава нови светове - и по тази причина Бог самичък избира измежду индивидите тези, които да довършат неговото дело на земята... За ориста на ей тези индивиди - целунати или прокълнати от Бога - става дума в пиесата. Слава Богу, тя е в ръцете на потомствен човек на изкуството, потомствен театрал - режисьора Мартин Киселов. Майка, татко, дядо - всички са театрали.
- Коя беше първата творба, за която ви въодушеви Доротея?
- Пиесата „ Животът - това са две дами ". Виж ти съвпадане - тя беше сложена от бащата - от Младен Киселов в Театър „ 199 " от дълго време, през 1984 година. Доротея и Емилия Радева я играха там повече от 300 пъти.
- Вярна ли е градската легенда, че с Доротея сте се оженили след скандал във влака от София до Бургас?
- Народното творчество е с огромно въображение. Дори чух, че сме се били претрепали от пердах във влака. Нашите връзки с Доротея към този момент бяха такива, че можехме да се оженим всеки миг, можехме да не се оженим и до в този момент.
Крачката към брака за нас беше танцова стъпка.
На Недялко Йорданов му се прииска да ни ожени - оженихме се, хор от пионерчета ни пееше, не знам, „ Честити старини! ", а оркестърът от сватбата бързаше за заравяне. Голям подбив падна. Валери Петров беше в Бургас и като разбра, взе да ни се кара: „ Момчета, не се шегувайте, бракът не е смешка ". Радвам се на младите, които в този момент всеобщо не подписват бракове - това значи, че трайността на връзката им зависи от любовта, а не от закона.
- Някой от многото театри в България направи ли театър от пиесата ви „ Заговорът на Калигула "?
- Не. Явно моят Калигула не интересува театрите в България. Глупаво е, несъмнено, да упреквам който и да било. Половин век съм работил в спектакъл и знам, че всеки спектакъл си има своя посока на репертоара, своя политика, своя философия. От друга страна е добре, че в този момент не играят моя „ Калигула " - като умра, ще има какво да слагат. В тази пиеса има значимо обръщение до моя народ - нека тогава го чуе...
- А какво е това обръщение?
- Нека си остане дребна загадка. А и да кажа какво е то - казаното влиза през едното ухо и излиза през другото. За да се разбере посланието, би трябвало да се съпреживее - в това е силата на театъра.
- Какъв, съгласно вас, е усетът на свободата тук и в този момент?
- Може да звучи парадоксално, само че: Да си свободен е мъчна орис. При тирания се живее елементарно, стига да си дисциплиниран - различен мисли вместо теб, различен взема решение живота ти. Свободата ни лишава от утешението, че някой различен е отговорен за нашите неуспехи, за нашите несгоди. При свободата нямаш оправданието, че някой те гони, че някой ти не разрешава. Всичко зависи от теб, единствено от теб, само от теб. А това не е по никакъв начин елементарно.
- „ Заговорът на Калигула " има няколко постановки по света – разкажете, апелирам, къде е най-зрелищната сред тях.
- Реализирана режисура има в Истанбул, премиерата беше през януари. За страдание не можах да отида. Отзивите са положителни. Един от турските историци счита, че моята версия за Калигула - че е правил всичко, с цел да дискредитира диктатурата на цезарите и да възвърне републиката и демокрацията - е по-правдоподобна от общоприетото разбиране: че той е бил просто един вманиачен изрод. Постановка на „ Заговорът на Калигула " се приготвя в Прага, там ще виждам да отида.
- Какво написахте през 1968-1976, когато бяхте неразрешен за издаване?
- Забраната не ме отчая, в противен случай - окуражи ме. Винаги съм казвал: Съпротивата ражда по-добри плодове.
През това време написах пиесите „ Процесът срещу богомилите ", „ Събота 23 ", „ В неделя Господ си почива ", поемите „ Аз запитвам! ", „ Козлодуй=mc2 ". Написах някои от най-хубавите си стихотворения: „ Носете си новите облекла, момчета! ", „ Плач по Ботев ", „ Душата ми плаче за сняг ", „ Птица ми мина път ", „ Когато се ражда стихотворец ", „ Актриси, прибирам се при вас още веднъж ". И най-важното - написах поемата „ Автореквием " – тя е може би е най-хубавото.
- Каква беше историята към възбраната на " Истинският Ивайло "?
- По време на социализма имаше интервали /както ги наричахме тогава/ на заледяване, интервали на стопляне и интервали на топене, след това отново заледяване и така нататък Тоест - ту се отпускаха юздите на цензурата, ту се затягаха. Писах „ Истинският Ивайло " в интервал на стопляне: Ура, настъпи свободата на словото - можеш да кажеш, каквото искаш... След 4 месеца обаче, през декември 1962, когато „ Ивайло " трябваше да излезе на сцената, в Москва Хрушчов удари художниците, а след това и цялата интелигенцията. У нас последва съответният удар - и ненадейно настъпи заледяване, напряко ледников интервал. „ Ивайло " бе една от жертвите. Такава беше тогава действителността, неразбираема (слава Богу!) за живеещите и пишещите в този момент. Въпросът беше да издържиш, да не се отчайваш, да не се предадеш.
- Защо безумията, с които ни „ зареждат " властимащите през днешния ден, не са шумно освиркани от сцената и екрана?
- За художественото осмисляне на действителността се изисква време. Нужно е отдалечаване. Толстой е писал „ Война и мир " 50-60 години след борбите на Русия с Наполеон. Ние живеем в своето време - дребнотемието на бита, злободневните битки и лавината от събития ни пречат да забележим огромното, което се случва в този интервал, който назоваваме преход. И не осъзнаваме неговата историческа значителност. В момента пиша за Народния спектакъл драма с работно заглавие „ Убийството на Богородица ". В нея се пробвам да опиша за това време - на огромното двуличие, на краха на идеологии, религии, мировъзрения и идеали. Време на трудно възкресение.
- Какво още би трябвало да преживеем, та да стигнем до възкресението?
- В пиесата ще се опитам да опиша моралния провал, възкресението е единствено вяра. За да се стигне до него, би трябвало да се преживее катарзис,
нечовечен катарзис.
- Работите ли над нови летописи?
- Не. С хрониките завърших. Много бих желал да напиша различен учебник по история на България за междинните класове. Той ще съдържа същия размер познания като формалния, само че ще бъде написан по този начин, че децата да го четат на драго сърце
- като разказ. Всъщност започнах да пиша „ Български летописи " за деца, провокиран от скучността на университетските учебници. Тончо Жечев бе прав, като споделяше: „ Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите – историци ". По-късно в историята победиха напълно немският формализъм и ерудиция за сметка на неповторимото комбиниране сред публицист и историк. И в действителност, като се стартира от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат, и още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и стигнем до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и самия Тончо Жечев – всички те са освен ерудирани историци, само че и превъзходни писатели. Съчетанието на знанието с изящната книжовност придава на съчиненията им голяма мощ на подстрекателство. Защо не престават да считат, че нещо е научно, в случай че е написано скучно, не разбирам...
- Преди години не пожелахте да предлагат вашата пиеса „ Духът на поета " за „ Аскеер ", в по-близки времена отказахте „ Златен век " – мислите ли, че жестовете на достойнството имат смисъл в родното общество?
- Двата случая са разнообразни. За номинацията на „ Аскеер " може би се мотивирах неопределено. Отказът ми беше жест на приемливост. Наградите са значими за младите, те разпространяват имената им, отворят им пътя. За мен премиите към този момент нямат сходно значение. Когато отхвърлих „ Златен век ", не бях сюрпризиран от последвалата хайка. Реакцията на министъра и на индивида, поради който отхвърлих премията, и реакцията на другите ченгета беше естествена. Но това, че върху мен се нахвърлиха хора, които се назовават писатели, в действителност ме изненада. Какво ги засегна? Къде ги заболя? Изглежда, че
жестовете на достойнството нервират и вбесяват
тези, които са неспособни да ги създадат.
- Тази есен станаха 40 години от убийството на Георги Марков, с който сте били близки другари – повече виновник или повече праведник беше той съгласно вас?
- Всички сме грешници, направиха го праведник.
- Къде и с кого бяхте на 10 ноември 1989-а? Какво, съгласно вас, е народна власт по български?
- Бях в театъра. Голяма наслада беше. Но доста скоро разбрахме какво се беше случило в реалност. Само година по-късно събитие съм писал следното (вестник „ Ден ", 8 ноември 1990): „ На 10 ноември 1989 година Комунистическата партия изигра един от тактическите ходове на Ленин – когато се появи мощно публично придвижване, партията да не застава косо на пътя му, тъй като може да бъде пометена от него, а да го оглави и да го поведе в мечтаната от нея посока. Чрез този собствен вътрешнопартиен прелом комунистическата партия отклони вниманието заблуди недоволството и фактически контролираше събитията, създавайки си лъжливия ореол, че води страната към демократизация. Успя да завоюва даже изборите и откакто овладя ситуацията, застана като рак на ручей, стана спирачка на демократическия развой. Ако това не беше станало, минимум след месец събитията щяха да се развият по своя натурален метод и друго щеше да бъде разположението на силите и скоростта на демократизацията щеше да бъде друга. В този смисъл споделям, че 10 ноември изпревари, само че не форсира, а забави хода на събитията. За кой ли път би трябвало да преглъщаме горчивия хап на подарената независимост?
Тук, през днешния ден и в този момент, мога единствено да прибавя предизвестието на Макиавели, изречено преди 500 години, което не би трябвало да ни дава покой нито ден, нито час: „ Народ, свикнал да живее под властта на държател, и с помощта на случая станал свободен, мъчно може да резервира свободата си. "
Навръх 10 ноември Стефан Цанев, който е създател освен на забранявани пиеси, само че и на многотомните и скандални съгласно някои " Български летописи ", разяснява за " Стандарт " датата, продължаваща да разделя анализите и страстите на нацията.
- Господин Цанев, разкажете, апелирам, за „ Цигуларката на Бога ": коя е тя, каква е нейната история?
- „ Цигуларката на Бога " написах особено за Доротея. Текстът е комплициран и сложен, лирика и философия - желае мощно артистично наличие. Както е известно, в природата изкуството не съществува - няма спектакъл, няма опера, няма стихове, няма музика, е, чирикат там нещо птичките, само че това не е Моцарт...
Забравил ли е Бог или е нямал време
да сътвори изкуството?
А може би преднамерено не го е основал, с цел да даде късмет на индивида да прояви божествената си същина, да разсъни в себе си вродения в него господ, който може да основава нови светове - и по тази причина Бог самичък избира измежду индивидите тези, които да довършат неговото дело на земята... За ориста на ей тези индивиди - целунати или прокълнати от Бога - става дума в пиесата. Слава Богу, тя е в ръцете на потомствен човек на изкуството, потомствен театрал - режисьора Мартин Киселов. Майка, татко, дядо - всички са театрали.
- Коя беше първата творба, за която ви въодушеви Доротея?
- Пиесата „ Животът - това са две дами ". Виж ти съвпадане - тя беше сложена от бащата - от Младен Киселов в Театър „ 199 " от дълго време, през 1984 година. Доротея и Емилия Радева я играха там повече от 300 пъти.
- Вярна ли е градската легенда, че с Доротея сте се оженили след скандал във влака от София до Бургас?
- Народното творчество е с огромно въображение. Дори чух, че сме се били претрепали от пердах във влака. Нашите връзки с Доротея към този момент бяха такива, че можехме да се оженим всеки миг, можехме да не се оженим и до в този момент.
Крачката към брака за нас беше танцова стъпка.
На Недялко Йорданов му се прииска да ни ожени - оженихме се, хор от пионерчета ни пееше, не знам, „ Честити старини! ", а оркестърът от сватбата бързаше за заравяне. Голям подбив падна. Валери Петров беше в Бургас и като разбра, взе да ни се кара: „ Момчета, не се шегувайте, бракът не е смешка ". Радвам се на младите, които в този момент всеобщо не подписват бракове - това значи, че трайността на връзката им зависи от любовта, а не от закона.
- Някой от многото театри в България направи ли театър от пиесата ви „ Заговорът на Калигула "?
- Не. Явно моят Калигула не интересува театрите в България. Глупаво е, несъмнено, да упреквам който и да било. Половин век съм работил в спектакъл и знам, че всеки спектакъл си има своя посока на репертоара, своя политика, своя философия. От друга страна е добре, че в този момент не играят моя „ Калигула " - като умра, ще има какво да слагат. В тази пиеса има значимо обръщение до моя народ - нека тогава го чуе...
- А какво е това обръщение?
- Нека си остане дребна загадка. А и да кажа какво е то - казаното влиза през едното ухо и излиза през другото. За да се разбере посланието, би трябвало да се съпреживее - в това е силата на театъра.
- Какъв, съгласно вас, е усетът на свободата тук и в този момент?
- Може да звучи парадоксално, само че: Да си свободен е мъчна орис. При тирания се живее елементарно, стига да си дисциплиниран - различен мисли вместо теб, различен взема решение живота ти. Свободата ни лишава от утешението, че някой различен е отговорен за нашите неуспехи, за нашите несгоди. При свободата нямаш оправданието, че някой те гони, че някой ти не разрешава. Всичко зависи от теб, единствено от теб, само от теб. А това не е по никакъв начин елементарно.
- „ Заговорът на Калигула " има няколко постановки по света – разкажете, апелирам, къде е най-зрелищната сред тях.
- Реализирана режисура има в Истанбул, премиерата беше през януари. За страдание не можах да отида. Отзивите са положителни. Един от турските историци счита, че моята версия за Калигула - че е правил всичко, с цел да дискредитира диктатурата на цезарите и да възвърне републиката и демокрацията - е по-правдоподобна от общоприетото разбиране: че той е бил просто един вманиачен изрод. Постановка на „ Заговорът на Калигула " се приготвя в Прага, там ще виждам да отида.
- Какво написахте през 1968-1976, когато бяхте неразрешен за издаване?
- Забраната не ме отчая, в противен случай - окуражи ме. Винаги съм казвал: Съпротивата ражда по-добри плодове.
През това време написах пиесите „ Процесът срещу богомилите ", „ Събота 23 ", „ В неделя Господ си почива ", поемите „ Аз запитвам! ", „ Козлодуй=mc2 ". Написах някои от най-хубавите си стихотворения: „ Носете си новите облекла, момчета! ", „ Плач по Ботев ", „ Душата ми плаче за сняг ", „ Птица ми мина път ", „ Когато се ражда стихотворец ", „ Актриси, прибирам се при вас още веднъж ". И най-важното - написах поемата „ Автореквием " – тя е може би е най-хубавото.
- Каква беше историята към възбраната на " Истинският Ивайло "?
- По време на социализма имаше интервали /както ги наричахме тогава/ на заледяване, интервали на стопляне и интервали на топене, след това отново заледяване и така нататък Тоест - ту се отпускаха юздите на цензурата, ту се затягаха. Писах „ Истинският Ивайло " в интервал на стопляне: Ура, настъпи свободата на словото - можеш да кажеш, каквото искаш... След 4 месеца обаче, през декември 1962, когато „ Ивайло " трябваше да излезе на сцената, в Москва Хрушчов удари художниците, а след това и цялата интелигенцията. У нас последва съответният удар - и ненадейно настъпи заледяване, напряко ледников интервал. „ Ивайло " бе една от жертвите. Такава беше тогава действителността, неразбираема (слава Богу!) за живеещите и пишещите в този момент. Въпросът беше да издържиш, да не се отчайваш, да не се предадеш.
- Защо безумията, с които ни „ зареждат " властимащите през днешния ден, не са шумно освиркани от сцената и екрана?
- За художественото осмисляне на действителността се изисква време. Нужно е отдалечаване. Толстой е писал „ Война и мир " 50-60 години след борбите на Русия с Наполеон. Ние живеем в своето време - дребнотемието на бита, злободневните битки и лавината от събития ни пречат да забележим огромното, което се случва в този интервал, който назоваваме преход. И не осъзнаваме неговата историческа значителност. В момента пиша за Народния спектакъл драма с работно заглавие „ Убийството на Богородица ". В нея се пробвам да опиша за това време - на огромното двуличие, на краха на идеологии, религии, мировъзрения и идеали. Време на трудно възкресение.
- Какво още би трябвало да преживеем, та да стигнем до възкресението?
- В пиесата ще се опитам да опиша моралния провал, възкресението е единствено вяра. За да се стигне до него, би трябвало да се преживее катарзис,
нечовечен катарзис.
- Работите ли над нови летописи?
- Не. С хрониките завърших. Много бих желал да напиша различен учебник по история на България за междинните класове. Той ще съдържа същия размер познания като формалния, само че ще бъде написан по този начин, че децата да го четат на драго сърце
- като разказ. Всъщност започнах да пиша „ Български летописи " за деца, провокиран от скучността на университетските учебници. Тончо Жечев бе прав, като споделяше: „ Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите – историци ". По-късно в историята победиха напълно немският формализъм и ерудиция за сметка на неповторимото комбиниране сред публицист и историк. И в действителност, като се стартира от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат, и още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и стигнем до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и самия Тончо Жечев – всички те са освен ерудирани историци, само че и превъзходни писатели. Съчетанието на знанието с изящната книжовност придава на съчиненията им голяма мощ на подстрекателство. Защо не престават да считат, че нещо е научно, в случай че е написано скучно, не разбирам...
- Преди години не пожелахте да предлагат вашата пиеса „ Духът на поета " за „ Аскеер ", в по-близки времена отказахте „ Златен век " – мислите ли, че жестовете на достойнството имат смисъл в родното общество?
- Двата случая са разнообразни. За номинацията на „ Аскеер " може би се мотивирах неопределено. Отказът ми беше жест на приемливост. Наградите са значими за младите, те разпространяват имената им, отворят им пътя. За мен премиите към този момент нямат сходно значение. Когато отхвърлих „ Златен век ", не бях сюрпризиран от последвалата хайка. Реакцията на министъра и на индивида, поради който отхвърлих премията, и реакцията на другите ченгета беше естествена. Но това, че върху мен се нахвърлиха хора, които се назовават писатели, в действителност ме изненада. Какво ги засегна? Къде ги заболя? Изглежда, че
жестовете на достойнството нервират и вбесяват
тези, които са неспособни да ги създадат.
- Тази есен станаха 40 години от убийството на Георги Марков, с който сте били близки другари – повече виновник или повече праведник беше той съгласно вас?
- Всички сме грешници, направиха го праведник.
- Къде и с кого бяхте на 10 ноември 1989-а? Какво, съгласно вас, е народна власт по български?
- Бях в театъра. Голяма наслада беше. Но доста скоро разбрахме какво се беше случило в реалност. Само година по-късно събитие съм писал следното (вестник „ Ден ", 8 ноември 1990): „ На 10 ноември 1989 година Комунистическата партия изигра един от тактическите ходове на Ленин – когато се появи мощно публично придвижване, партията да не застава косо на пътя му, тъй като може да бъде пометена от него, а да го оглави и да го поведе в мечтаната от нея посока. Чрез този собствен вътрешнопартиен прелом комунистическата партия отклони вниманието заблуди недоволството и фактически контролираше събитията, създавайки си лъжливия ореол, че води страната към демократизация. Успя да завоюва даже изборите и откакто овладя ситуацията, застана като рак на ручей, стана спирачка на демократическия развой. Ако това не беше станало, минимум след месец събитията щяха да се развият по своя натурален метод и друго щеше да бъде разположението на силите и скоростта на демократизацията щеше да бъде друга. В този смисъл споделям, че 10 ноември изпревари, само че не форсира, а забави хода на събитията. За кой ли път би трябвало да преглъщаме горчивия хап на подарената независимост?
Тук, през днешния ден и в този момент, мога единствено да прибавя предизвестието на Макиавели, изречено преди 500 години, което не би трябвало да ни дава покой нито ден, нито час: „ Народ, свикнал да живее под властта на държател, и с помощта на случая станал свободен, мъчно може да резервира свободата си. "
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ