Днес Ламбо трябваше да празнува, а преди години се натряскал заради...
Стефан Данаилов, който си отиде малко преди рождения и именния си ден, всяка година по това време събираше голяма компания, с цел да полеят дружно светлите празници. Сега неговите студенти и близки другари няма да нарушат свещената за Мастера традиция и ще вдигнат тост точно на Стефановден за един от най-големите актьори на България за всички времена.
В. „ Стандарт “ предлага изключителните и невероятни истории от живота и кариерата на Ламбо.
Ето още няколко от тях, които той е споделял от душа и сърце през годините.
Врачка ми сподели да не се багра от въздуха, а от водата
На един 2 май се качих на самолета за Москва, трябваше да озвучавам филм. Някъде след Русе сътрудник, който седеше в съседство, взе да ми вика: „ Абе, Ламбе, погледни бе, братче, доста сме ниско над Дунава”. А трябваше към този момент да сме доста нависоко. Стюардеса беше Ванчето, дамата на моя сътрудник Ачо Георгиев.
Питам я: „ Какво става, бе, душа? “ А тя: „ Ще ти кажа, само че резервира успокоение. Теч на гориво. Връщаме се, ще кръжим над София много време “.
В ония години за съветските другари и артисти носехме водка в огромни количества. Че като извадих бутилките – натрясках се, без да ми мигне окото. Пожарните към този момент ни чакаха. Въздухът към нас беше пропит с миризма на керосин. Като отвориха вратата, и ни удари в сетивата. Една искра единствено трябваше. Обаче като същински куражлия седнах в аеропорта и изчаках идващия полет – и назад към Москва. Тук е било огромно терзание, тъй като жена ми не беше получила никаква информация, а чакаше да й се обадя от хотела в Москва.
Моя позната, която си пада по тълкуването на света и придвижването, ми сподели: „ Абе, ти би трябвало да внимаваш с водата, а не с въздуха – той те пази “. Обичам да пътувам с нещо, от което да виждам какво се случва на земята. Тогава групата ни беше самонавиващо-плашеща се един различен със самолети. Като гламави пътувахме из Европа с всевъзможни автобусчета. Купон – но изтощителен. Но беше прелестно. Говоря за годините, в които можех да обиколя Европа на автостоп.
На Шилеров фестивал в Манхайм стана късо съединяване
Няма да не помни гастрола на военния спектакъл през 1976 година на Шилеровия фестивал в Манхайм - по това време Западна Германия. Там се канят трупи от цяла Европа, с цел да покажат своята пиеса по Шилер. Пътувахме с трен - в никакъв случай не съм обичал самолетите. С Йоско, Елена Райнова и още няколко сътрудници говорехме за закачката в цялата обстановка – боен спектакъл от соцстрана се появява с Шилер.
Посрещнаха ни добре - бяхме готини, веселяци, знаехме по какъв начин да се държим пред чашата и обществото, харесваха ни. Имаше коктейли, салтанати. Играехме в дребния салон - с 600 места, можете да си визиите какъв е бил огромният. Първото нещо, което извънредно ни впечатли, бяха феновете. Всъщност на първо място останало ние се вълнувахме дали изобщо някой ще пристигна да ни гледа. Когато погледнахме през завесата, видяхме мъже в смокинги и дами в черни рокли – с очила със златни рамки, безспорни тупалки. Това хептен ни сащиса – все едно си в операта.
Започнахме представлението – то беше доста навито, доста напомпано, доста ритмично, доста напънато. И няма джан джун звук в залата – все едно, че е празна. А ние бяхме много мощна група. И какво се получи – до момента в който аз викам на авансцената „ Ние ще кажем на света…” и по този начин нататък, млад и хубав, да не забравяме, че годината е 1976-а, внезапно стана късо съединяване. Огромните полилеи с по 350 свещи в тях, т.е. крушки, щрак и изгаснаха. Можете да си визиите защо става дума.
Тук свършваше първа част - ние се обърнахме офицерската и излязохме, а през това време пуснаха пердето. И стартира да се ръкопляска. Чухме някакви реплики, от които разбрахме единствено „ Бите, бите”. Разтичаха се преводачи и се оказа, че би трябвало да излезем и да се поклоним – като в операта, сред първа и втора част.
Това, дай, Боже всекиму, само че на мен ми се случи. Усещането беше необикновено, тъй като немската аудитория беше влюбена в своя Шилер и тя неслучайно влагаше във фестивала посредством налозите си. След това рецензиите бяха доста положителни, тъй като никой не е очаквал, че боен спектакъл от България ще бъде най-близо до стила на Шилер.
Микеле Плачидо първоначално се дуеше
Луиджи Перели направи най-обикновен кастинг за „ Октопод” в София. В началото нямах желание да вървя, тъй като подозирах, че надали става дума за централни персонажи. Но тъй като у нас по това време беше огромна рецесия и нямаше съвсем никаква работа за актьорите, въпреки всичко взех решение да опитвам. Луиджи снимаше с дребна камера, поговорихме и той ми предложи една от най-интересните функции – Дон Нуцо Марчано. Така започнах да се потвърждавам в Италия.
Това че бях доста прочут в България, не означаваше нищо за Европа. Пристъпих много амбициозно към новия си ангажимент. Срещах изключителни артисти. С Микеле Плачидо снимахме и в „ Рекет”. В началото ми се дуеше ужасно. После дойдохме в България и нещата се трансформираха. Като слязохме от самолета, журналята незабавно ми се нахвърлиха. А Микеле, завалията, мислеше, че са пристигнали поради него.
После го заведох у нас, разходих го из София – и разбра с кого си има работа. Много му хареса тук. Абе, станахме другари. С Ремо Джироне също си допаднахме доста – огромен артист. Колегите се майтапиха, че защото на тях не им се играеха негативни герои, ми ги остъпваха съвсем във всеки сериал.
Но най-малко в „ Дело по съвест”, най-сетне, станах готиният и ухилен Верджилио. Симпатичен и позитивен. Весел и подигравателен. Съжалявам единствено, че след толкоз години не седнах да науча италиански като хората. Въпреки че със Себастиано Сома нямаме никакви проблеми – и в най-бързия разговор той е разбирал по изражението ми какви са репликите.
Защото Луиджи избира всеки да играе на езика си. В „ Октопод” имаше страховита сцена, която направихме на четири езика – италиански, френски, немски и български. Тя беше удивително достижение в сериала – трагична и скандална. Да не пропусна да загатна и работата си с различен, също доста прочут и почитан режисьор – Джани Лепре. В един от сериалите му бях сръбски мафиот.
Дяволът и Ангелът от дълго време не са ми забавни
Росенчо ме нави за „ Стъклен дом”. Нямах кой знае какви планове – за един епизод, убиват ме, о пристан, няма проблеми. После а още един и още един. Така ме вкараха в схемата, че не знаех какво следва.
В началото всички чакаха, че Юлиян Вергов е готиният, а Жоро Кадурин е неприятният, а след това в този момент се оказва тъкмо противоположното. Не обичам напълно отрицателните герои. Битката е по-хващаща, когато участниците в нея имат и бялото, и черното. Ангелът и Дяволът от дълго време не са забавни.
С Йоско в никакъв случай не се ревнувахме
Никога не се ревнувахме с Йоско. Бяхме в друга багра. Никога не сме имали повтаряне, вървяхме си по пътя. Винаги съм бил за конкуренцията, само че ние просто си партнирахме. В тези времена всеки работеше за себе си, само че и за общото. Гониш си върха, стигаш го, няма ощетени, не е за сметка на някого, аз съм в основна, но ти си в по-малко основна роля. Не!
В. „ Стандарт “ предлага изключителните и невероятни истории от живота и кариерата на Ламбо.
Ето още няколко от тях, които той е споделял от душа и сърце през годините.
Врачка ми сподели да не се багра от въздуха, а от водата
На един 2 май се качих на самолета за Москва, трябваше да озвучавам филм. Някъде след Русе сътрудник, който седеше в съседство, взе да ми вика: „ Абе, Ламбе, погледни бе, братче, доста сме ниско над Дунава”. А трябваше към този момент да сме доста нависоко. Стюардеса беше Ванчето, дамата на моя сътрудник Ачо Георгиев.
Питам я: „ Какво става, бе, душа? “ А тя: „ Ще ти кажа, само че резервира успокоение. Теч на гориво. Връщаме се, ще кръжим над София много време “.
В ония години за съветските другари и артисти носехме водка в огромни количества. Че като извадих бутилките – натрясках се, без да ми мигне окото. Пожарните към този момент ни чакаха. Въздухът към нас беше пропит с миризма на керосин. Като отвориха вратата, и ни удари в сетивата. Една искра единствено трябваше. Обаче като същински куражлия седнах в аеропорта и изчаках идващия полет – и назад към Москва. Тук е било огромно терзание, тъй като жена ми не беше получила никаква информация, а чакаше да й се обадя от хотела в Москва.
Моя позната, която си пада по тълкуването на света и придвижването, ми сподели: „ Абе, ти би трябвало да внимаваш с водата, а не с въздуха – той те пази “. Обичам да пътувам с нещо, от което да виждам какво се случва на земята. Тогава групата ни беше самонавиващо-плашеща се един различен със самолети. Като гламави пътувахме из Европа с всевъзможни автобусчета. Купон – но изтощителен. Но беше прелестно. Говоря за годините, в които можех да обиколя Европа на автостоп.
На Шилеров фестивал в Манхайм стана късо съединяване
Няма да не помни гастрола на военния спектакъл през 1976 година на Шилеровия фестивал в Манхайм - по това време Западна Германия. Там се канят трупи от цяла Европа, с цел да покажат своята пиеса по Шилер. Пътувахме с трен - в никакъв случай не съм обичал самолетите. С Йоско, Елена Райнова и още няколко сътрудници говорехме за закачката в цялата обстановка – боен спектакъл от соцстрана се появява с Шилер.
Посрещнаха ни добре - бяхме готини, веселяци, знаехме по какъв начин да се държим пред чашата и обществото, харесваха ни. Имаше коктейли, салтанати. Играехме в дребния салон - с 600 места, можете да си визиите какъв е бил огромният. Първото нещо, което извънредно ни впечатли, бяха феновете. Всъщност на първо място останало ние се вълнувахме дали изобщо някой ще пристигна да ни гледа. Когато погледнахме през завесата, видяхме мъже в смокинги и дами в черни рокли – с очила със златни рамки, безспорни тупалки. Това хептен ни сащиса – все едно си в операта.
Започнахме представлението – то беше доста навито, доста напомпано, доста ритмично, доста напънато. И няма джан джун звук в залата – все едно, че е празна. А ние бяхме много мощна група. И какво се получи – до момента в който аз викам на авансцената „ Ние ще кажем на света…” и по този начин нататък, млад и хубав, да не забравяме, че годината е 1976-а, внезапно стана късо съединяване. Огромните полилеи с по 350 свещи в тях, т.е. крушки, щрак и изгаснаха. Можете да си визиите защо става дума.
Тук свършваше първа част - ние се обърнахме офицерската и излязохме, а през това време пуснаха пердето. И стартира да се ръкопляска. Чухме някакви реплики, от които разбрахме единствено „ Бите, бите”. Разтичаха се преводачи и се оказа, че би трябвало да излезем и да се поклоним – като в операта, сред първа и втора част.
Това, дай, Боже всекиму, само че на мен ми се случи. Усещането беше необикновено, тъй като немската аудитория беше влюбена в своя Шилер и тя неслучайно влагаше във фестивала посредством налозите си. След това рецензиите бяха доста положителни, тъй като никой не е очаквал, че боен спектакъл от България ще бъде най-близо до стила на Шилер.
Микеле Плачидо първоначално се дуеше
Луиджи Перели направи най-обикновен кастинг за „ Октопод” в София. В началото нямах желание да вървя, тъй като подозирах, че надали става дума за централни персонажи. Но тъй като у нас по това време беше огромна рецесия и нямаше съвсем никаква работа за актьорите, въпреки всичко взех решение да опитвам. Луиджи снимаше с дребна камера, поговорихме и той ми предложи една от най-интересните функции – Дон Нуцо Марчано. Така започнах да се потвърждавам в Италия.
Това че бях доста прочут в България, не означаваше нищо за Европа. Пристъпих много амбициозно към новия си ангажимент. Срещах изключителни артисти. С Микеле Плачидо снимахме и в „ Рекет”. В началото ми се дуеше ужасно. После дойдохме в България и нещата се трансформираха. Като слязохме от самолета, журналята незабавно ми се нахвърлиха. А Микеле, завалията, мислеше, че са пристигнали поради него.
После го заведох у нас, разходих го из София – и разбра с кого си има работа. Много му хареса тук. Абе, станахме другари. С Ремо Джироне също си допаднахме доста – огромен артист. Колегите се майтапиха, че защото на тях не им се играеха негативни герои, ми ги остъпваха съвсем във всеки сериал.
Но най-малко в „ Дело по съвест”, най-сетне, станах готиният и ухилен Верджилио. Симпатичен и позитивен. Весел и подигравателен. Съжалявам единствено, че след толкоз години не седнах да науча италиански като хората. Въпреки че със Себастиано Сома нямаме никакви проблеми – и в най-бързия разговор той е разбирал по изражението ми какви са репликите.
Защото Луиджи избира всеки да играе на езика си. В „ Октопод” имаше страховита сцена, която направихме на четири езика – италиански, френски, немски и български. Тя беше удивително достижение в сериала – трагична и скандална. Да не пропусна да загатна и работата си с различен, също доста прочут и почитан режисьор – Джани Лепре. В един от сериалите му бях сръбски мафиот.
Дяволът и Ангелът от дълго време не са ми забавни
Росенчо ме нави за „ Стъклен дом”. Нямах кой знае какви планове – за един епизод, убиват ме, о пристан, няма проблеми. После а още един и още един. Така ме вкараха в схемата, че не знаех какво следва.
В началото всички чакаха, че Юлиян Вергов е готиният, а Жоро Кадурин е неприятният, а след това в този момент се оказва тъкмо противоположното. Не обичам напълно отрицателните герои. Битката е по-хващаща, когато участниците в нея имат и бялото, и черното. Ангелът и Дяволът от дълго време не са забавни.
С Йоско в никакъв случай не се ревнувахме
Никога не се ревнувахме с Йоско. Бяхме в друга багра. Никога не сме имали повтаряне, вървяхме си по пътя. Винаги съм бил за конкуренцията, само че ние просто си партнирахме. В тези времена всеки работеше за себе си, само че и за общото. Гониш си върха, стигаш го, няма ощетени, не е за сметка на някого, аз съм в основна, но ти си в по-малко основна роля. Не!
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ