Старостта е стъпало в нашия живот, което както всички други

...
Старостта е стъпало в нашия живот, което както всички други
Коментари Харесай

Херман Хесе: Размисли за старостта

Старостта е ходило в нашия живот, което както всички други негови стъпала има свое лично лице, лична атмосфера и температура, лични наслади и горести. Ние, сивокосите старци, имаме както и всички наши по-млади събратя, своя задача, придаваща смисъл на нашето битие, и смъртноболният, и умиращият, до чийто одър надали към този момент може да доближи глас от тази страна на света, си има своя задача, той също би трябвало да извърши нещо значимо и належащо. Да си остарял е също такава прелестна и нужна задача, както и да си млад, да се учиш да умираш и да умираш - е също такава честна функционалност, както и всяка друга - при изискване, че тя се извършва с страхопочитание пред смисъла и свещеността на всевъзможен живот. Старецът, комуто старостта, белите коси и близостта на гибелта са единствено ненавистни и страшни, е също подобен неподобаващ представител на своето ходило на живота, както и младият и мощният, който ненавижда своето занимание и всекидневния труд и се старае да се измъкне от тях.

Казано в резюме: с цел да изпълниш в старостта си своето предопределение и да се оправиш със задачата си, би трябвало да си склонен със старостта си и с всичко, което носи тя със себе си, би трябвало да й кажеш " да ". Без това " да ", без готовността да се отдадеш на това, което изисква природата от нас - остарели или млади - ние губим полезността и смисъла на своите дни и лъжем живота.

Всеки знае, че старческата възраст носи всевъзможни тягости и че приключва със гибел. Година след година човек би трябвало да й принася жертви и да се отхвърля от доста неща. Трябва да се научи да не доверява на възприятията и силите си. Пътят, който напълно наскоро е бил дребна разходка, става дълъг и сложен, и в един прелестен ден ние към този момент няма да можем да го изминем. От блюдата, които сме обичали цялостен живот, се постанова да се отхвърляме. Все по-редки са физическите наслади и удоволствия, и за тях се постанова да се заплаща все по-скъпо. И след това всевъзможни недъзи и заболявания, притъпените усеща, отслабналите органи и другите болки, изключително през нощта, неведнъж толкоз продължителни и страшни - и от всичко това няма къде да се денеш, това е горчивата реалност. Но тъпо и печално би било човек да се отдава само на този развой на крах на силите и да не вижда, че старостта има и своите хубави страни, своите прерогативи, своите утешения и наслади. Когато се срещат двама възрастни, те би трябвало да приказват освен за проклетата подагра, за несгъващите се елементи на тялото и за задъхването, когато се качват по стълбите, само че и за радостните и приятни чувства и усещания. А такива са голям брой.

Когато аз подсещам за тази позитивна и прелестна страна в живота на старците и за това, че на нас, сивокосите, са подвластни и такива източници на мощ, самообладание, наслади, които в живота на младите не играят никаква роля, не ми прилича да приказвам за утешенията на религията и църквата. Това е работа на свещеника. Но мога да изброя някои от даровете, които ни носи старостта. Най-скъпият от тях за мен е съкровищницата от картини, които носиш в паметта си след дълъг живот и към които, когато твоята интензивност понижава, се обръщаш със напълно друго отношение, спрямо по всяко време било преди този момент. Образите и лицата на хората, които към този момент петдесет-шестдесет години ги няма на земята, ни вършат компания, гледат ни с живи очи. Къщи, градини, градове, към този момент изчезнали и напълно изменени, ние виждаме цели и невредими, както в миналото, и далечните планини, бреговете, които сме видели при пътуванията си преди десетки години, още веднъж намираме с всичките им свежи краски в тази своя книга с картинки.

Разглеждането, наблюдението, съзерцанието от ден на ден стават табиет и упражнение, и незабележимо настроението и позицията на наблюдаващ дефинират цялото ни държание. Гонени от стремежи, фантазии, влечения, пристрастености, ние, както и множеството хора, се носехме през годините и десетилетията на нашия живот, носехме се нетърпеливо, с любознание и очаквания, бурно преживявайки триумфи и разочарования, а в този момент, деликатно прелиствайки огромната илюстрована книга на нашия личен живот, ние се учудваме на това, какъв брой е прелестно и славно да излезем от тази конкуренция и бързане и да се отдадем на vita contemplativa*. Тук, в тази градина на старците, цъфтят голям брой цветя, за грижата на които ние преди не сме и мислили. Тук цъфти цветето на търпението, злак доблестен, ние ставаме по-спокойни, по-снисходителни, и колкото по-малка става нашата нужда да се намесваме и да действаме, толкоз по-голяма става нашата дарба да се вглеждаме и да се прислушваме към живота на природата и към живота на нашите събратя, наблюдавайки го по какъв начин тече без рецензия и без да преставаме да се учудваме на неговото многообразие, от време на време със съпричастие и тиха горест, от време на време със смях и светла наслада, с комизъм.

Неотдавна аз стоях в градината си край огъня, подхвърляйки в него листа и сухи клончета. Край бодливия плет мина някаква остаряла жена, несъмнено на към осемдесет години, спря се и стартира да ме следи. Аз я поздравих, тогава тя се засмя и сподели: " Правилно сте създали, че сте запалили огън. На нашата възраст би трябвало да привикваме към пъкъла ". Така беше заложен звук на един диалог, в който ние се оплаквахме един на различен от всевъзможни болежки и беди, само че всякога шеговито. А в края на беседата си признахме, че при все че ние още не сме чак толкоз ужасно остарели и надали можем да се считаме за същински старци, най-малко до момента в който в нашето село още е жив най-големият, който е на 100 години.

Когато напълно младежи с превъзходството на тяхната мощ и доверчивост се смеят зад тила ни, намирайки за смешни нашата тежка походка и жилестите ни шии, ние си спомняме по какъв начин, притежавайки същата такава мощ и същата такава доверчивост, и ние се смеехме в миналото, и напълно не ни се коства, че сме победени и поочукани, а се радваме на това, че сме надрасли това ходило на живота и сме станали малко по-умни и търпими.

Херман Хесе, 1952г.

Снимки: Burnéd Shoés, BookFans

Източник: webstage.net

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР