Старо и ново. Религиозен стереотип и промяна. Прилича на тема

Старо и ново. Религиозен стандарт и смяна. Прилича на тематика от новините, само че в действителност е история на повече от век. „ Цигулар на покрива “ е един от най-успешните мюзикъли. В Музикалния спектакъл го слага фамозният сръбски режисьор Небойша Брадич.

Големите публични промени нахлуват в персоналния живот на индивида. Това ли е драмата в този роман?

Големите промени са част от всяко време. Нужна е акомодация. Но постоянно няма по какъв начин да се нагодим по най-хубавия метод. Оставаш правилен на правилата си, добре! Но това може да има и трагични последствия. Или си правилен на себе си – или на света, който се трансформира бързо и непрекъснато търси от нас нови отговори - персонални, фамилни, публични. Всичко това е част и от нашето време. Не сме го и сънували, само че го живеем.

Сблъсък сред остарялото и новото. Между религията, която не дава да бъде оспорвана - и живота, който настойчиво търси естествени отговори. Сблъсък сред поколенията.

Но в „ Цигулар на покрива “ конфликтът има драматичен отговор.

Не е драматичен. Отговорът е да преразглеждаме догмата, възгледите си. Дори в случай че се постанова да жертваме нещо.

Каква атмосфера заварихте в България и в Музикалния спектакъл?

Беше ми доста прелестно да работя в Музикалния спектакъл. Попаднах на екип от отдадени създатели, с добра организационна конструкция. Работата беше градивна, подготовките - ефикасни, атмосферата сред хората е топла и сърдечна. Сякаш работя вкъщи в Белград.

Открихте ли нещо у българите, което не сте знаели преди?

Видях, че българите обичат театъра си и имат нужда от него. Това е характерно за българската просвета. У нас в Сърбия театърът има своето място като нещо хубаво, би трябвало да го има, само че не е същинска нужда. Тук българите имат хубаво преимущество. И още нещо: знаех, че българите имат отлични артисти и артисти, и работата ми тук безусловно го удостовери.

Ние, сърбите и българите, познаваме ли културата на съседа? Или гледаме все към Ню Йорк, Европа, Москва?

Взаимното ни схващане е незадоволително. Причините са в предубеждения от предишното, обликът на неприятеля. Но в средновековната история няма единствено борби, има и сватби сред сръбски и български владетели. Винаги нещо ни е обединявало. Днес повече от всеки път би трябвало да се вгледаме едни в други, а не да се съпоставяме кой е по-добър и в какво. Да опитаме сами да превъзмогнем описа за Балканите като „ цвете на злото ”. А това може да стане единствено посредством съдействие и другарство. И тук културата е преди всичко. Да разкажем нашите си истории.

Така е. Но какъв късмет имаме в глобализираната среда да получим същинска културна полезност от Белград или от София?

Малките нации би трябвало да се сплотяват. Да си сътрудничат в киното, малкия екран или театъра. Големите риби, огромните играчи, хищниците в това море, са на всички места към нас. И в случай че не помислим и по какъв начин да защитим нашата същина, ще бъдем лесна плячка.

Ето, Новак Джокович пее на български, а сръбски тенисисти развяват българското знаме. Това част от позитивното съдействие ли е?

Спортът има размери, които надскачат локалното. Но и културата също. Ето, на сцената, на която водим този диалог, креативен тим от Сърбия – редактор, сценограф, художник по костюмите - среща български актьори и техния механически екип. Така че дружно работим за едно дело, което на следващия ден ще се трансформира в прелестно прекарване за българската аудитория. А може би един ден и за сръбската.

Вие бяхте и министър на културата на Сърбия. Разбрахте ли с какви очи гледат политиците на културата?

Културата влиза в политическия дневен ред единствено по време на избори. Когато политиците се сетят, че и там могат да намерят гласоподаватели. Но без просвета няма народи или страни. Придържам се към това през целия си живот. И като министър на културата настоявах тя да бъде нужда, а освен етикет или значка по избори.

Ето тук има потенциал за съдействие. Миналата година приказвах с сътрудници от български продуцентски къщи да създадем дружно някои планове в Сърбия, България, Гърция.

Но ние - и персонално вие – уверен ли сте, че имаме какво да кажем на света?

Убеден съм! Ако не беше по този начин, нямаше да работя това към този момент 40 години.

И кое е изречението, което казвате на света?

Пиша пиеси и дирижирам представления за личността, която провокира примирението със ориста и с факторите, наложени извън. И го прави макар предразсъдъците, натиска, насилието. Това обръщение носим в себе си всички. Чувството за истина и копнежът за независимост.

Всичко потегля от един роман на еврейския публицист Шолом Алейхем. За еврейско семейство в еврейско село в царска Русия, някъде към 1905 година За девойки, които се влюбват в друговерци, на инат на традицията. И за драмите на епохата, които трансформират живота им.

Старо и ново. Стереотип и смяна. Ето, да вземем Балканите. Стереотипът споделя: тук се пие и яде, а не се пишат хубави книги.