Бабинден: Позабравените традиции и споменът от детството
Стане ли дума за Бабинден, в съзнанието ми постоянно изплуват спомените от детството: необятният двор, родната къща с двете огромни дюли начело и моята прабаба Мария, акушерката на селото, натоварена с тежки блага. Шумно беше в къщата против празника. Не спяхме и ние, децата. Затова в този момент с лекост се връщам обратно в тези години и ме обзема радостна тръпка.
Рано преди разсъмване започваха визитите на дамите, родили през миналата година. Сякаш ги виждам: пръщят от здраве, зачервили бузи, понесли в ръце тенджери, тави, чинии, цялостни с дъхави гозби, шишета с вино и ракия, закичени с първите кокичета. Прииждат една след друга, а баба ги посреща. Първо й поливаха да измие ръцете си с домакински сапун, та леко да се плъзгат бебетата при раждане, подаваха й пъстър пешкир и я даряваха кой с каквото може – вълнени терлици и чорапи, шарени кърпи и шалове, забрадки, тъкани престилки… Всяка носеше и своята китка, с която закичваше баба. Китките – шарени и зелени, покриваха цялата й глава.
В огромната одая имаше две дълги маси, където слагаха даровете. На пода върху месали нареждаха гозбите и напитките. Веднъж желаех да си близна малко от зеленото шише с мента, а баба ме чукна по ръката и ми наля в една лъжичка.
Когато свършеше даруването, всички се нареждаха край софрата. Баба ги прикаждаше с тамян върху керемида и наричаше: „ Света Богородица гола и боса да търчи, цялостните да изпразнува, празните да напълва. “ Жените ритуално повдигаха полите си и кръшно се смееха. После беше ред на бабината пита. Тя я разчупваше върху главата си и нареждаше: „ Таз година доста момиченца и момченца да хвана, та челяд да се въди, къщите Ви да цялостни. Която е родила да повтори, която е повторила, да потрети. “
Чак тогава сядаха на трапезата. Две от дамите вземаха „ калеската “ – шише с ракия и мезе, и тръгваха да поканят чалгаджиите. След като ги почерпи, баба искаше тяхната мъжка дума. „ Днес – предупредително размахваше пръст - дамите се веселят. Може приказка да изтърват, може друго. Мъжете им не трябва да знаят. Ха в този момент се закълнете, че дума от вас няма да излезе. “ И започваше веселбата. Такава, каквато единствено дами могат да създадат. Дворът едвам побираше лудото женско хоро. Веднъж изпотъпкаха едвам наболите кокичета в градината, които у нас бяха тачена китка, наречена „ бабка “. Баба командваше парада. Вдигнеше ли ръка, хорото коленичеше и пръстената шарена кана обикаляше в кръг. Тъпанът още веднъж ги вдигаше. Селото ехтеше от свирнята, кучетата мощно лаеха, а децата надничаха през оплитам и ми завиждаха. А в песните, дето ги пееха, все не разбирах какво смешно има, та се смееха. “ Дяк –дяк-кудкудяк,Бабинден, Бабинден, за какво не е ката ден “… И по този начин, до момента в който капнат от отмалялост.
Около този празник все си задавах въпроса за какво баба хваща бебетата, а ние си нямаме. Тя ми обясняваше, че не може да хване, а аз се чудех, за какво на другите може.
Седях си един път, залепила носле за стъклото на прозореца, и непрестанно питах къде е мама. Отговорът пристигна по-късно, когато чух да плаче бебе. Казаха ми, че баба го хванала с панер в реката и аз си имам сестричка. Не помня дали съм повярвала, само че един път попитах къде е кошът.
Моята внучка години по-късно споделяше, че не желае никаква сестричка от коша на Дядо Коледа, а от мама.
Автор: Тонка Славкова
Рано преди разсъмване започваха визитите на дамите, родили през миналата година. Сякаш ги виждам: пръщят от здраве, зачервили бузи, понесли в ръце тенджери, тави, чинии, цялостни с дъхави гозби, шишета с вино и ракия, закичени с първите кокичета. Прииждат една след друга, а баба ги посреща. Първо й поливаха да измие ръцете си с домакински сапун, та леко да се плъзгат бебетата при раждане, подаваха й пъстър пешкир и я даряваха кой с каквото може – вълнени терлици и чорапи, шарени кърпи и шалове, забрадки, тъкани престилки… Всяка носеше и своята китка, с която закичваше баба. Китките – шарени и зелени, покриваха цялата й глава.
В огромната одая имаше две дълги маси, където слагаха даровете. На пода върху месали нареждаха гозбите и напитките. Веднъж желаех да си близна малко от зеленото шише с мента, а баба ме чукна по ръката и ми наля в една лъжичка.
Когато свършеше даруването, всички се нареждаха край софрата. Баба ги прикаждаше с тамян върху керемида и наричаше: „ Света Богородица гола и боса да търчи, цялостните да изпразнува, празните да напълва. “ Жените ритуално повдигаха полите си и кръшно се смееха. После беше ред на бабината пита. Тя я разчупваше върху главата си и нареждаше: „ Таз година доста момиченца и момченца да хвана, та челяд да се въди, къщите Ви да цялостни. Която е родила да повтори, която е повторила, да потрети. “
Чак тогава сядаха на трапезата. Две от дамите вземаха „ калеската “ – шише с ракия и мезе, и тръгваха да поканят чалгаджиите. След като ги почерпи, баба искаше тяхната мъжка дума. „ Днес – предупредително размахваше пръст - дамите се веселят. Може приказка да изтърват, може друго. Мъжете им не трябва да знаят. Ха в този момент се закълнете, че дума от вас няма да излезе. “ И започваше веселбата. Такава, каквато единствено дами могат да създадат. Дворът едвам побираше лудото женско хоро. Веднъж изпотъпкаха едвам наболите кокичета в градината, които у нас бяха тачена китка, наречена „ бабка “. Баба командваше парада. Вдигнеше ли ръка, хорото коленичеше и пръстената шарена кана обикаляше в кръг. Тъпанът още веднъж ги вдигаше. Селото ехтеше от свирнята, кучетата мощно лаеха, а децата надничаха през оплитам и ми завиждаха. А в песните, дето ги пееха, все не разбирах какво смешно има, та се смееха. “ Дяк –дяк-кудкудяк,Бабинден, Бабинден, за какво не е ката ден “… И по този начин, до момента в който капнат от отмалялост.
Около този празник все си задавах въпроса за какво баба хваща бебетата, а ние си нямаме. Тя ми обясняваше, че не може да хване, а аз се чудех, за какво на другите може.
Седях си един път, залепила носле за стъклото на прозореца, и непрестанно питах къде е мама. Отговорът пристигна по-късно, когато чух да плаче бебе. Казаха ми, че баба го хванала с панер в реката и аз си имам сестричка. Не помня дали съм повярвала, само че един път попитах къде е кошът.
Моята внучка години по-късно споделяше, че не желае никаква сестричка от коша на Дядо Коледа, а от мама.
Автор: Тонка Славкова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ