Външната политика на Тръмп вече е предвидима
Стана всекидневно да се разказва външната политика на американския президент Доналд Тръмп като непредсказуем. Всъщност, макар че дейностите на Тръмп постоянно са шокиращи, те рядко са изненадващи. Неговите най-противоречиви позиции - поставяйки под въпрос НАТО, желанието да се отдръпна от Сирия, започването на търговски войни - са в унисон с мирогледа, който той обществено е възприел от 80-те години на предишния век, написа в своя публикация Foreign Affairs.
Непредсказуемостта на тази администрация произлиза не от възгледите на Тръмп, а от битката сред президента и неговите политически съветници, от една страна, и институцията за национална сигурност, от друга. Доскоро тези два лагера се състезаваха за превъзходство и беше мъчно да се разбере, кой ще завоюва по всеки един въпрос.
Вече е ясно, че след две години, президентът господства в тази битка, даже и да не е спечелил дефинитивно. За първи път е допустимо да се разпознава единната външна политика на Тръмп, защото екипът на президента се сплотява към концепциите му. Тази политика се състои от тясна, транзакционна връзка с други народи, желание към властнически държавни управления пред други демокрации, пресметлив метод към интернационалната икономическа политика, общо неуважение към правата на индивида и върховенството на закона и поощряване на национализма.
Много американски президенти са определени без същински външнополитически опит. Някои имат хрумвания, които опонират на главния принцип на външната политика на Съединени американски щати - да вземем за пример позицията на Джими Картър в интерес на изтеглянето на войски от Корея. Тръмп обаче е друг. Той е единственият президент, определен в миналото с платформа, която категорично отхвърля всички стълбове на огромната тактика на Съединени американски щати.
Въпреки че Тръмп е трансформирал мнението си по доста въпроси, той има ясни, поредни предчувствия за външна политика, които датират от три десетилетия. Той от дълго време е отхвърлил съюзите на Съединени американски щати за сигурност като несправедливи към данъкоплатеца и упрекна съдружниците на Вашингтон, че ги пази гратис. Той от дълго време гледа на комерсиалните дефицити като на опасност за ползите на Съединени американски щати и отхвърли съвсем всички търговски покупко-продажби, които Съединени американски щати са договорили след Втората международна война. Има история в изразяването си на удивление към мощни хора по света: през 1990 година да вземем за пример той се оплаква в изявление, че руският водач Михаил Горбачов не се е справил с стачкуващи, както Пекин на площад Тянанмън.
По време на президентската си акция Тръмп освен отхвърли да отхвърли всички тези неща, само че ги ускори. Той съпостави Кремъл с ръководството на съветския президент Владимир Путин и американското държавно управление, подлага на критика НАТО, похвали твърдостта на Саддам Хюсеин във връзка с терористите и издигането на власт на севернокорейския водач Ким Чен-ун, опълчи се на свободната търговия. Неговата позиция във връзка с външната политика имаше неотложен и дълготраен резултат: тя накара десетки републикански специалисти по външна политика да го осъдят обществено.
Лишен от съветници, Тръмп съумя да събере шепа незнайни и няколко някогашни админи - да вземем за пример Майкъл Флин и Уалид Фарес - само че това беше най-вече за шоу. По време на своята акция Тръмп разчиташе на личните си инстинкти и добави няколко нови въпроса, мощно опълчване на противозаконната имиграция и рецензии към търговията с Китай.
След като завоюва, Тръмп се оказа с проблем. Той беше изцяло неопитен да ръководи и надали имаше някой в екипа, който да е дипломиран да заема висок пост по въпросите на националната сигурност. Този дефицит, комбиниран с неговото непрекъснато неодобрение против потвърдени специалисти, които му се опълчиха по време на акцията, го накара да се обърне към пенсионирани генерали и капитани, в това число Джеймс Матис като секретар на защитата, Рекс Тилърсън като държавен секретар Гари Кон като шеф на " Националния стопански съвет ", а след няколко седмици на поста, МакМастър като консултант по националната сигурност.
Двете етапи на администрацията
Първата фаза на мандата на Тръмп - ограничаването - продължи от встъпването му в служба до август 2017 година През тези седем месеца Тръмп сподели и направи доста противоречиви неща. Той отхвърли да поддържа член 5 на НАТО, до момента в който изнася тирада в щаба на НАТО в Брюксел, и разгласи отдръпването на Съединени американски щати от Парижкото съглашение за изменението на климата. Но в по-голямата си част администрацията следваше междуведомствен развой (решенията бяха взети посредством развой на публична консултация със съответните отдели и организации, което докара до срещи на екипа по националната сигурност в " Ситуационната зала " ) и Тръмп насилствено одобри съвета на своя кабинет. Той не се отдръпна от Северноамериканското съглашение за свободна търговия. Той се обърна към НАТО. Той протегна ръка към азиатските съдружници. Той остана в нуклеарната договорка с Иран.
Скоро обаче президентът стартира да отблъсква съветниците си. В средата на юли 2017 година той се оплака, че би трябвало да възобнови отводите като част от Съвместния повсеместен проект за деяние и упрекна своите съветници, че не му дават опция да се отдръпна. Няколко седмици по-късно, на среща в Кемп Дейвид по отношение на Афганистан, той се разочарова от МакМастър и настояването му, американските войски да останат там. Тръмп насилствено се съгласи, само че изрази недоволството си.
До есента на 2017 година стартира втората фаза на външната политика на администрацията на Тръмп - тази на едностранни дейности. В този интервал, който продължава и до през днешния ден, Тръмп се пробва да заобиколи формалния консултативен междуведомствен развой на взимане на решения и демонстрира своите ясни желания. През декември 2017 година, след възражения на своя екип, той разгласи, че реалокира американското посолство в Израел в Йерусалим. През май предходната година той се отдръпна от иранското нуклеарно съглашение. Той наложи мита на другари и съперници. Той възобнови рецензиите си към НАТО на срещата на високо ниво в Брюксел през 2018 година и настоя да изтегли американските войски от Сирия. Може би най-известното му решение е, че реши да се срещне с Ким Чен-ун в Сингапур, без да се съветва с кабинета си по национална сигурност, също по този начин взе едностранно решение да се срещне с съветския президент Владимир Путин в Хелзинки и се опълчи на своите съветници, като одобри съветския водач на конференцията на срещата на върха.
За да улесни всичко, Тръмп се нуждаеше от нов екип, който да го упълномощи, а не да му пречи. Това е историята от 2018 година Тя стартира с премахването на Тилърсън, МакМастър и Кон през март и април. Техните заместници Майк Помпео, Джон Болтън и Лари Кудлоу имат едно общо нещо: персонална преданост към Тръмп. Тенденцията продължи с напускането на посланика в Организация на обединените нации Ники Хейли и завърши с оставката на Матис на 21 декември след оповестеното от Тръмп евакуиране на американските войски от Сирия.
Назначаването на Болтън е изключително значимо за външната политика на Тръмп. Докато член на институцията за национална сигурност заемаше длъжността консултант по националната сигурност, Тръмп бе лишен от пълномощия за установяване на дневния ред и надзор на междуведомствения развой. Болтън му даде тази власт. Разбира се, по пътя имаше спънки. Има сведения, че Болтън трябваше да обещае на Тръмп, че няма да го вкара в нова война, а няколко седмици след наемането на Болтън Тръмп го упрекна, че се пробва да саботира връзките на Съединени американски щати с КНДР. Като цяло, Тръмп към този момент има екип, който не се стреми да минимизира въздействието на неговите решения, а да ги усили оптимално.
По време на тази фаза на външната политика на Тръмп имаше и някои позитивни промени. През декември 2017 година и януари 2018 година, да вземем за пример, администрацията показа Стратегия за национална сигурност и тактика за национална защита, които изместиха фокуса от тероризма към конкуренцията сред великите сили, което беше приветствано от доста специалисти във Вашингтон. Стратегиите признават предизвикването, което Русия и Китай слагат пред водения от Съединени американски щати интернационален ред и потвърдиха значимостта на съюзите. Президентът наподобява, не се интересува от смяната на акцента, откакто приказва единствено един път. В своите забележки, представяйки Стратегията за национална сигурност, Тръмп изрече едно само изречение за съперничеството на силите и незабавно последва апел за значимостта на съдействието с Русия.
Единна външна политика
Борбата сред президента и неговия екип дефинира първите му две години. Въпреки че сред тях към момента има основна бездна, в този момент към този момент има доста сходство. За първи път наблюдаващите могат да разпознават единна, въпреки и към момента непълна, външна политика на Тръмп, в която администрацията поема желанията на президента и се стреми да работи по отношение на тях.
Тази единна външна политика е тази, при която администрацията на Тръмп няма непрекъснати другари и непрекъснати врагове. Тя възприема транзакционен метод с всички народи, не отдава огромно значение на историческите връзки и търси незабавни изгоди, вариращи от търговията до дипломатическата поддръжка. Когато това се случва, властническите държавни управления са по-склонни да оферират такива бързи отстъпки на Съединените щати, вследствие на което администрацията на Тръмп намира, че е по-лесно да се оправя с тях, в сравнение с с демократичните съдружници.
Помислете за контраста сред Саудитска Арабия и Япония. Саудитска Арабия съумя да понижи цената на петрола, с цел да успокои президента, откакто президентът се включи след убийството на журналиста Джамал Кашоги. За разлика от тях, Япония губи, макар напъните на премиера Шиндзо Абе да ласкае президента, а прегръдката на Тръмп с Ким разтревожи японците, само че президентът на Съединени американски щати прсто продължи да заплашва да наложи мита за японските коли.
Администрацията на Тръмп в този момент е обединена в желанието си да употребява мита, в това число против съдружници и сътрудници, с цел да развие икономическата си стратегия. Все още може да има някои разлики във връзка с други тактики, само че по-големият спор за интернационалната икономическа тактика, който се развихри през 2017 година, завърши. Администрацията постоянно се стреми да придобие икономическо преимущество пред други страни. Помислете да вземем за пример за това по какъв начин екипът на Тръмп се забавлява с желанието на Полша да заплати за американска военна база в личната им страна и по какъв начин администрацията принуди Обединеното кралство да преследва корав Брекзит, тъй че Съединените щати да влязат в договарянията по двустранно съглашение сред Съединени американски щати и Англия за свободна търговия.
Администрацията възприема национализма и подценява многостранността като част от всеобхватната си философска рамка - нещо, което е явно в изявленията на Тръмп, Болтън и Помпео. Администрацията също не зачита доста демокрацията и правата на индивида, с изключение на в случаите на Куба, Иран и Венецуела. Този мироглед се демонстрира в опозицията на Вашингтон към Европейския съюз, поддръжката за властническите водачи, които се опълчват на интернационалните правила и отдръпването от интернационалните организации и контракти. В същото време мисленето на администрацията остава необиграно - администрацията натиска мощно върху Германия да анулира газопровода " Северен поток 2 ", само че съгласно доктрината немското държавно управление би трябвало просто да следва личните си ползи.
Подходът на Тръмп към Европа варира съгласно района. Администрацията се ангажира с Централна и Източна Европа, където дава политическа поддръжка на унгареца Виктор Орбан и работи за увеличение на износа на полутечен природен газ, за да се противодейства на съветското въздействие. За разлика от това, към Западна Европа Тръмп е доста по-враждебен, а методът е противоречие, в това число съпротива по отношение на газопровода " Северен поток 2 ", по отношение на свободната търговия с Европа и по отношение на разноските за защита в НАТО, както несъмнено и различията му с Европейския съюз за Иран.
В Източна Азия политиката на Тръмп има два съществени съставния елемент - Китай и Северна Корея. По първия, желанието на Тръмп да завоюва комерсиалната война с Пекин го кара да поддържа по-широки старания за балансиране с Китай, които някои от неговите съветници поддържат, в това число по отношение на битката с китайското политическо въздействие и преориентиране на американските военни в конкуренция с Китай. Тази поддръжка е подложена на тест, реториката на китайския президент Си Дзинпин в Тайван се задълбочава, а в случай че комерсиалната война бъде решена - дали Тръмп ще се опълчи на Китай за Тайван, в случай че счита, че е спечелил комерсиална договорка, която предлага на Съединени американски щати обилни отстъпки?
Междувременно, политиката на администрацията със Северна Корея се състои от неофициална договорка, при която Съединени американски щати дават опция за топене на връзките, до момента в който КНДР се съгласява да не тества ракети или нуклеарни оръжия, даже и това да не носи забележителен прогрес във връзка с нуклеарното разоръжаване. Някои чиновници на администрацията, изключително Болтън, имат запаси във връзка с тази тактика, само че към този момент не опонират на президента.
Все отново остават някои различия сред президента и неговия екип. Най-забележителният образец е в политиката на Съединени американски щати за Близкия изток. Тръмп и неговите съветници се съгласяват да поемат твърда линия против Иран, само че президентът не желае да ангажира ресурсите на Съединени американски щати, с цел да отблъсне иранското въздействие в Сирия. Според него, напъните на Съединени американски щати би трябвало да бъдат лимитирани до подкрепяне на съдружниците в предприемането на всевъзможни дейности, които те смятат за подобаващи за противопоставяне на Иран (като войната на Саудитска Арабия в Йемен), налагане на наказания и отдръпване от взаимния повсеместен проект за деяние. Това е единственият въпрос, по който актуалният екип на президента е направил изказвания, които наподобява са в несъгласие с него. Например, по време на пътешестване до Близкия изток, Болтън сподели, че американските войски няма да изоставен Сирия, до момента в който " Ислямска страна " (известна още като ДАЕШ) не бъде изцяло победена и кюрдите са предпазени. Като цяло обаче, външната политика на Тръмп е по-обединена от всеки път.
Какво следва
Парадоксално е, че появяването на по-единна и предвидима външна политика на Съединени американски щати евентуално ще отслаби американското въздействие и ще дестабилизира интернационалния ред. Дълбоко разграничена администрация на Тръмп е най-хубавото нещо за тези, които имат вяра в следвоенната тактика на Съединените щати, дефинирана от мощни съюзи, отворена световна стопанска система и необятна поддръжка за демокрацията, правовата страна и правата на индивида.
Тъй като Тръмп в никакъв случай няма да промени своя мироглед, неговата администрация трябваше или да се раздели, или да се съгласи с неговите условия. Сега имаме последното. Така стартира трета фаза - въздействието на една единна администрация на Тръмп върху света. /news.bg
Непредсказуемостта на тази администрация произлиза не от възгледите на Тръмп, а от битката сред президента и неговите политически съветници, от една страна, и институцията за национална сигурност, от друга. Доскоро тези два лагера се състезаваха за превъзходство и беше мъчно да се разбере, кой ще завоюва по всеки един въпрос.
Вече е ясно, че след две години, президентът господства в тази битка, даже и да не е спечелил дефинитивно. За първи път е допустимо да се разпознава единната външна политика на Тръмп, защото екипът на президента се сплотява към концепциите му. Тази политика се състои от тясна, транзакционна връзка с други народи, желание към властнически държавни управления пред други демокрации, пресметлив метод към интернационалната икономическа политика, общо неуважение към правата на индивида и върховенството на закона и поощряване на национализма.
Много американски президенти са определени без същински външнополитически опит. Някои имат хрумвания, които опонират на главния принцип на външната политика на Съединени американски щати - да вземем за пример позицията на Джими Картър в интерес на изтеглянето на войски от Корея. Тръмп обаче е друг. Той е единственият президент, определен в миналото с платформа, която категорично отхвърля всички стълбове на огромната тактика на Съединени американски щати.
Въпреки че Тръмп е трансформирал мнението си по доста въпроси, той има ясни, поредни предчувствия за външна политика, които датират от три десетилетия. Той от дълго време е отхвърлил съюзите на Съединени американски щати за сигурност като несправедливи към данъкоплатеца и упрекна съдружниците на Вашингтон, че ги пази гратис. Той от дълго време гледа на комерсиалните дефицити като на опасност за ползите на Съединени американски щати и отхвърли съвсем всички търговски покупко-продажби, които Съединени американски щати са договорили след Втората международна война. Има история в изразяването си на удивление към мощни хора по света: през 1990 година да вземем за пример той се оплаква в изявление, че руският водач Михаил Горбачов не се е справил с стачкуващи, както Пекин на площад Тянанмън.
По време на президентската си акция Тръмп освен отхвърли да отхвърли всички тези неща, само че ги ускори. Той съпостави Кремъл с ръководството на съветския президент Владимир Путин и американското държавно управление, подлага на критика НАТО, похвали твърдостта на Саддам Хюсеин във връзка с терористите и издигането на власт на севернокорейския водач Ким Чен-ун, опълчи се на свободната търговия. Неговата позиция във връзка с външната политика имаше неотложен и дълготраен резултат: тя накара десетки републикански специалисти по външна политика да го осъдят обществено.
Лишен от съветници, Тръмп съумя да събере шепа незнайни и няколко някогашни админи - да вземем за пример Майкъл Флин и Уалид Фарес - само че това беше най-вече за шоу. По време на своята акция Тръмп разчиташе на личните си инстинкти и добави няколко нови въпроса, мощно опълчване на противозаконната имиграция и рецензии към търговията с Китай.
След като завоюва, Тръмп се оказа с проблем. Той беше изцяло неопитен да ръководи и надали имаше някой в екипа, който да е дипломиран да заема висок пост по въпросите на националната сигурност. Този дефицит, комбиниран с неговото непрекъснато неодобрение против потвърдени специалисти, които му се опълчиха по време на акцията, го накара да се обърне към пенсионирани генерали и капитани, в това число Джеймс Матис като секретар на защитата, Рекс Тилърсън като държавен секретар Гари Кон като шеф на " Националния стопански съвет ", а след няколко седмици на поста, МакМастър като консултант по националната сигурност.
Двете етапи на администрацията
Първата фаза на мандата на Тръмп - ограничаването - продължи от встъпването му в служба до август 2017 година През тези седем месеца Тръмп сподели и направи доста противоречиви неща. Той отхвърли да поддържа член 5 на НАТО, до момента в който изнася тирада в щаба на НАТО в Брюксел, и разгласи отдръпването на Съединени американски щати от Парижкото съглашение за изменението на климата. Но в по-голямата си част администрацията следваше междуведомствен развой (решенията бяха взети посредством развой на публична консултация със съответните отдели и организации, което докара до срещи на екипа по националната сигурност в " Ситуационната зала " ) и Тръмп насилствено одобри съвета на своя кабинет. Той не се отдръпна от Северноамериканското съглашение за свободна търговия. Той се обърна към НАТО. Той протегна ръка към азиатските съдружници. Той остана в нуклеарната договорка с Иран.
Скоро обаче президентът стартира да отблъсква съветниците си. В средата на юли 2017 година той се оплака, че би трябвало да възобнови отводите като част от Съвместния повсеместен проект за деяние и упрекна своите съветници, че не му дават опция да се отдръпна. Няколко седмици по-късно, на среща в Кемп Дейвид по отношение на Афганистан, той се разочарова от МакМастър и настояването му, американските войски да останат там. Тръмп насилствено се съгласи, само че изрази недоволството си.
До есента на 2017 година стартира втората фаза на външната политика на администрацията на Тръмп - тази на едностранни дейности. В този интервал, който продължава и до през днешния ден, Тръмп се пробва да заобиколи формалния консултативен междуведомствен развой на взимане на решения и демонстрира своите ясни желания. През декември 2017 година, след възражения на своя екип, той разгласи, че реалокира американското посолство в Израел в Йерусалим. През май предходната година той се отдръпна от иранското нуклеарно съглашение. Той наложи мита на другари и съперници. Той възобнови рецензиите си към НАТО на срещата на високо ниво в Брюксел през 2018 година и настоя да изтегли американските войски от Сирия. Може би най-известното му решение е, че реши да се срещне с Ким Чен-ун в Сингапур, без да се съветва с кабинета си по национална сигурност, също по този начин взе едностранно решение да се срещне с съветския президент Владимир Путин в Хелзинки и се опълчи на своите съветници, като одобри съветския водач на конференцията на срещата на върха.
За да улесни всичко, Тръмп се нуждаеше от нов екип, който да го упълномощи, а не да му пречи. Това е историята от 2018 година Тя стартира с премахването на Тилърсън, МакМастър и Кон през март и април. Техните заместници Майк Помпео, Джон Болтън и Лари Кудлоу имат едно общо нещо: персонална преданост към Тръмп. Тенденцията продължи с напускането на посланика в Организация на обединените нации Ники Хейли и завърши с оставката на Матис на 21 декември след оповестеното от Тръмп евакуиране на американските войски от Сирия.
Назначаването на Болтън е изключително значимо за външната политика на Тръмп. Докато член на институцията за национална сигурност заемаше длъжността консултант по националната сигурност, Тръмп бе лишен от пълномощия за установяване на дневния ред и надзор на междуведомствения развой. Болтън му даде тази власт. Разбира се, по пътя имаше спънки. Има сведения, че Болтън трябваше да обещае на Тръмп, че няма да го вкара в нова война, а няколко седмици след наемането на Болтън Тръмп го упрекна, че се пробва да саботира връзките на Съединени американски щати с КНДР. Като цяло, Тръмп към този момент има екип, който не се стреми да минимизира въздействието на неговите решения, а да ги усили оптимално.
По време на тази фаза на външната политика на Тръмп имаше и някои позитивни промени. През декември 2017 година и януари 2018 година, да вземем за пример, администрацията показа Стратегия за национална сигурност и тактика за национална защита, които изместиха фокуса от тероризма към конкуренцията сред великите сили, което беше приветствано от доста специалисти във Вашингтон. Стратегиите признават предизвикването, което Русия и Китай слагат пред водения от Съединени американски щати интернационален ред и потвърдиха значимостта на съюзите. Президентът наподобява, не се интересува от смяната на акцента, откакто приказва единствено един път. В своите забележки, представяйки Стратегията за национална сигурност, Тръмп изрече едно само изречение за съперничеството на силите и незабавно последва апел за значимостта на съдействието с Русия.
Единна външна политика
Борбата сред президента и неговия екип дефинира първите му две години. Въпреки че сред тях към момента има основна бездна, в този момент към този момент има доста сходство. За първи път наблюдаващите могат да разпознават единна, въпреки и към момента непълна, външна политика на Тръмп, в която администрацията поема желанията на президента и се стреми да работи по отношение на тях.
Тази единна външна политика е тази, при която администрацията на Тръмп няма непрекъснати другари и непрекъснати врагове. Тя възприема транзакционен метод с всички народи, не отдава огромно значение на историческите връзки и търси незабавни изгоди, вариращи от търговията до дипломатическата поддръжка. Когато това се случва, властническите държавни управления са по-склонни да оферират такива бързи отстъпки на Съединените щати, вследствие на което администрацията на Тръмп намира, че е по-лесно да се оправя с тях, в сравнение с с демократичните съдружници.
Помислете за контраста сред Саудитска Арабия и Япония. Саудитска Арабия съумя да понижи цената на петрола, с цел да успокои президента, откакто президентът се включи след убийството на журналиста Джамал Кашоги. За разлика от тях, Япония губи, макар напъните на премиера Шиндзо Абе да ласкае президента, а прегръдката на Тръмп с Ким разтревожи японците, само че президентът на Съединени американски щати прсто продължи да заплашва да наложи мита за японските коли.
Администрацията на Тръмп в този момент е обединена в желанието си да употребява мита, в това число против съдружници и сътрудници, с цел да развие икономическата си стратегия. Все още може да има някои разлики във връзка с други тактики, само че по-големият спор за интернационалната икономическа тактика, който се развихри през 2017 година, завърши. Администрацията постоянно се стреми да придобие икономическо преимущество пред други страни. Помислете да вземем за пример за това по какъв начин екипът на Тръмп се забавлява с желанието на Полша да заплати за американска военна база в личната им страна и по какъв начин администрацията принуди Обединеното кралство да преследва корав Брекзит, тъй че Съединените щати да влязат в договарянията по двустранно съглашение сред Съединени американски щати и Англия за свободна търговия.
Администрацията възприема национализма и подценява многостранността като част от всеобхватната си философска рамка - нещо, което е явно в изявленията на Тръмп, Болтън и Помпео. Администрацията също не зачита доста демокрацията и правата на индивида, с изключение на в случаите на Куба, Иран и Венецуела. Този мироглед се демонстрира в опозицията на Вашингтон към Европейския съюз, поддръжката за властническите водачи, които се опълчват на интернационалните правила и отдръпването от интернационалните организации и контракти. В същото време мисленето на администрацията остава необиграно - администрацията натиска мощно върху Германия да анулира газопровода " Северен поток 2 ", само че съгласно доктрината немското държавно управление би трябвало просто да следва личните си ползи.
Подходът на Тръмп към Европа варира съгласно района. Администрацията се ангажира с Централна и Източна Европа, където дава политическа поддръжка на унгареца Виктор Орбан и работи за увеличение на износа на полутечен природен газ, за да се противодейства на съветското въздействие. За разлика от това, към Западна Европа Тръмп е доста по-враждебен, а методът е противоречие, в това число съпротива по отношение на газопровода " Северен поток 2 ", по отношение на свободната търговия с Европа и по отношение на разноските за защита в НАТО, както несъмнено и различията му с Европейския съюз за Иран.
В Източна Азия политиката на Тръмп има два съществени съставния елемент - Китай и Северна Корея. По първия, желанието на Тръмп да завоюва комерсиалната война с Пекин го кара да поддържа по-широки старания за балансиране с Китай, които някои от неговите съветници поддържат, в това число по отношение на битката с китайското политическо въздействие и преориентиране на американските военни в конкуренция с Китай. Тази поддръжка е подложена на тест, реториката на китайския президент Си Дзинпин в Тайван се задълбочава, а в случай че комерсиалната война бъде решена - дали Тръмп ще се опълчи на Китай за Тайван, в случай че счита, че е спечелил комерсиална договорка, която предлага на Съединени американски щати обилни отстъпки?
Междувременно, политиката на администрацията със Северна Корея се състои от неофициална договорка, при която Съединени американски щати дават опция за топене на връзките, до момента в който КНДР се съгласява да не тества ракети или нуклеарни оръжия, даже и това да не носи забележителен прогрес във връзка с нуклеарното разоръжаване. Някои чиновници на администрацията, изключително Болтън, имат запаси във връзка с тази тактика, само че към този момент не опонират на президента.
Все отново остават някои различия сред президента и неговия екип. Най-забележителният образец е в политиката на Съединени американски щати за Близкия изток. Тръмп и неговите съветници се съгласяват да поемат твърда линия против Иран, само че президентът не желае да ангажира ресурсите на Съединени американски щати, с цел да отблъсне иранското въздействие в Сирия. Според него, напъните на Съединени американски щати би трябвало да бъдат лимитирани до подкрепяне на съдружниците в предприемането на всевъзможни дейности, които те смятат за подобаващи за противопоставяне на Иран (като войната на Саудитска Арабия в Йемен), налагане на наказания и отдръпване от взаимния повсеместен проект за деяние. Това е единственият въпрос, по който актуалният екип на президента е направил изказвания, които наподобява са в несъгласие с него. Например, по време на пътешестване до Близкия изток, Болтън сподели, че американските войски няма да изоставен Сирия, до момента в който " Ислямска страна " (известна още като ДАЕШ) не бъде изцяло победена и кюрдите са предпазени. Като цяло обаче, външната политика на Тръмп е по-обединена от всеки път.
Какво следва
Парадоксално е, че появяването на по-единна и предвидима външна политика на Съединени американски щати евентуално ще отслаби американското въздействие и ще дестабилизира интернационалния ред. Дълбоко разграничена администрация на Тръмп е най-хубавото нещо за тези, които имат вяра в следвоенната тактика на Съединените щати, дефинирана от мощни съюзи, отворена световна стопанска система и необятна поддръжка за демокрацията, правовата страна и правата на индивида.
Тъй като Тръмп в никакъв случай няма да промени своя мироглед, неговата администрация трябваше или да се раздели, или да се съгласи с неговите условия. Сега имаме последното. Така стартира трета фаза - въздействието на една единна администрация на Тръмп върху света. /news.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ