Срещаме се с Тони Димитрова минути преди за излезе пред

Срещаме се с Тони Димитрова минути преди за излезе пред публиката. Този път обаче, тя няма да пее „ Ах морето “, а ще бъде розовото прасенце от пиесата на Мария Ладо „ Съвсем елементарна история “. Постановката е на Борислав Чакринов и Драматичния спектакъл Адриана Будевска „ Бургас. Това е шестата театрална роля на обичаната певица. Играла е Едит Пиаф, Джуди Гарланд, сводница, учителка. Доста и съществени функции. само че все пак, тя продължава да твърди, че не е актриса.

 

 

- Г-жо Димитрова, просто нещо ли е да играете прасенце в една „ Съвсем елементарна история "?

- Не е. Даже ми е доста комплицирано. Защото от тази „ Съвсем елементарна история “ следват доста значими заключения, като да вземем за пример: Че животните са по-добри от хората и че щастието е в дребните наслади.

- По-трудно ли ви е в театъра?

- Сложно е. Вярно, че имам огромен театрален опит, само че в театъра е по-различно от моята работа. Там откривам от ден на ден нова неща.

- Може да се каже, че към този момент сте актриса. Имате ли мечтана роля, евентуално няма да е на Жулиета, само че друга някоя да вземем за пример?

- Актриса още не съм. И Жулиета не става от мен, нито Ромео. Харесвам всичките си функции до момента, добре се усещам в тях, само че ми се коства, че съм смешен човек и желая да развеселявам хората. Да ги разплакваш е по-лесно.



- Каква е ориста на вашето розово прасенце от най-новата ви пиеса?

- То е наивно, смешно, само че ориста му е тъжна. Защото, както постоянно се случва в живота, този, който то най-вече обича, му тегли ножа.

- Да премълчиш е по-лесно и комфортно. Да кажеш истината постоянно е некомфортно. При вас по какъв начин е?

- Дълго време си мълчала. Вече проговорих. Всъщност, в никакъв случай не не съм мълчала, с цел да бъда комфортна, само че от време на време не съм имала храброст, когато посрамвам мнението си за нещо. Например, вземала съм ария, която не ми харесва, с цел да не обидя създателите. А в действителност, аз ги наскърбявам, откакто след това не я пея.

- Проявявали сте ненужна тактичност?

- Така са ме учили нашите. Но това е криворазбрана тактичност. Не знам. С годините набрах храброст и не се тормозя. Открито посрамвам мнението си и не скърбя за това. Оправданието, че виждате ли, аз съм над нещата и по тази причина мълча, е идиотско. То приказва за изтощение. Човек трабва да има темперамент.

- Живеем в много нелюбовно време, а вие издавате албум: „ Любов в настоящо време “. Не се ли разминавате с действителността?

- Аз постоянно съм вярвала в любовта и постоянно ще бъда по този начин. Имала съм интервали на възходи и падения, потъвания и изплувания, само че любовта постоянно я има. Иначе за какво ще пеем /запява/: „ Искам през днешния ден и в този момент да обичам. “

- В почти всичките изявленията ви питат: Какво приказват за вас хората? Аз бих ви попитал: Какво не приказват за вас? Какво не се знае за Тони Димитрова?

- Май към този момент всичко се знае. Нямам неща, които да затулям. Хората ме виждат всеки ден: заран, леко чорлава потеглям да разхождам кучето, леко чорлава хвърлям торбата с боклука. Виждали са ме и облечена, натокана, нацвъкана, да се дръзвам и да рева, даже на концерти и излъчвания. Защото съм жив човек.

- Какво може да ви накара да плачете на концерт, откакто всички в залата ви се радват?

- 130 концерта с филхармонията на Разград, под диригенството на Левон Манукан. Спектакълът беше озаглавен „ Моите неизпратени писма “. Те бяха написани от мен. Когато зачетох писмото до майка ми, започнах да рева. След това към писмото до майка ми се прибави и умрелият ми батко, и пак ми потекоха сълзи. Миналата година на концерта „ Обич и ария “ община Бургас ме награди по мотив 25 години наличие на сцена. Това ме изненада, не съм го очаквала и очите ми се изпълниха със сълзи. Това се случва и пред тв приемника, до момента в който виждам някой филм или разтърсващо изявление. Раним човек съм и сензитивен.



- Вече огласихте желанието си да напишете книга с вашите детски истории. Коя ще е първата?

- Тя ще се споделя: „ Някой ден “.

- Защо някой ден, не би трябвало ли да е: „ Първи ден “?

Тони още веднъж зяпява: „ Някой ден, ден елементарен, дълъг път обратно ти ще избереш... “.

- Ще стартира с майка и баща доколкото знам за родословното им дърво... Ще описвам целия си живот, ученическите си години и гимназията... фантазиите... Ще кажа всичко. Откровено, без да замазвам нещата. Аз нямам срамни истории, спорове съм имала, само че няма да охулвам и наскърбявам никого.

- Три месеца, откакто сте излезли на ресторантската сцена, сте си купили първия микрофон. Пазите ли го още като скъпа светиня?

- Не. Дала съм го на някого. Аз не продавам, правя подарък.

-Какво очаквахте, че ще излезе от вас, когато за първи път се качихте на сцената в ресторант на „ Слънчев бряг “?

- Нищо. За мен най-голямата ми фантазия, върха на кариерата, бе от ресторантска, да стана програмна превица. Тоест, да пея две-три песни в първокласен бар или шоу, облечена в страховит тоалет, и публиката да не се храни, до момента в който пея, а да ме гледа и ръкопляска. Това беше фантазията ми тогава, откакто първата не се сбъдна.

- А каква беше тя?

- Да аплайвам във ВИТИЗ. То не се знае дали щяха да ме одобряват, само че аз, макар че тайничко и съществено се готвих, не го направих, не се взех решение.

- Защо? Какво ви спря?

- Бях доста свита, срамежлива, несигурна в себе си. Нашите в никакъв случай не са ме подкрепяли в тези щения. Те бяха военни. За тях това актриса, певица, бяха несериозна работа. Затова в този момент към театралните си функции подобавам с изключително усърдие. Не разгадавам, че хората ще ми простят, по тази причина че съм Тони Домитрова. Не желая да бъдат снизходителни и да кажат: " Абе, бива, нещо прави на сцената... ". Това " бива "  е най-ужасният комплимент. Това е заравяне.

- Чували ли сте го в миналото?

- Преди доста години и щях да припадна. Затова в този момент е доста значимо да се пробвам да настигна моите сътрудници в театъра. Те са огромни артисти и в случай че, докато се готвят, четат материала си 10 пъти, аз го чета сто.

- Последният ви, четвърти независим концерт в НДК, в действителност беше впечатляващ. Мими Иванова ви поздрави за хубавите песни. Как ги избирате?

- Песента трабва да ми хареса. Да ме хване. Мими ми се обади доста се развълнувала, откакто чула песента „ Октомври “. Музиката е на Светльо Лобошки. Авторът на текста е една изключителна поетеса: Радосвета Аврамова/caribiana/. С огромен напън я открих, макар, че е бургазлийка. Нейното стихотворение от години витае в пространството, чухме се по телефона. само че още не съм я виждала. Тя заобикаля публичността.



- Къде се притеснявате повече: Пред 5000 души в НДК или пред 500 в театъра?

- На последния си концерт в НДК изненадах хората и излязох в тил към тях. Те се раздвижиха преди още да ме видят. Излязох на сцената, държа микрофона и прожекторите ме осветяват, ръката ми трепери. Хванах микрофона с двете ръце и двете треперят. Усещам, че не мога да се овладея, тормозих се грубо. Наведох се да се поклоня след първата ария, а краката ми не държат и цялата се друсам. И в театъра е същата работа. Нямам мира, на всички места трептя, само че ми е хубаво.

създател: СЛАВА
...