Атентатът в ”Света Неделя” - зверство, което погуби 200 души
Сред жертвите е част от елита на нацията – политици, военни, общественици, само че и доста почтени дами и деца.
Атентатът е осъществен на Велики четвъртък от група дейци на военното крило на Българската комунистическа партия (БКП).
Дир. бг. напомня трагичните събития от преди 93 години.
След неуспеха на Септемврийското въстание през 1923 година Българска комунистическа партия е неразрешена. Комунистите минават в конспиративност и вземат решение да си отмъстят. Така управлението на Военната организация на партията взема решение да бъде осъществен огромен атентат. Планът обаче е първо да бъде убита високопоставена персона , на чието опело в катедралния храм "Света Неделя " да се съберат първите политици и военни.
Първоначално като цели са премисляни шефът на полицията Владимир Начев и членът на управлението на Военния съюз и на Демократическия сговор Кимон Георгиев. Поради засилената защита на Начев, Военната организация взема решение да избере друга жертва. Избран е о.з. военачалник Константин Георгиев - ръководител на Демократическия сговор в София, народен представител. Вечерта на 14 април трима незнайни го причакват в градинката на църквата „ Св. Седмочисленици “, покрай дома му, и го прострелват. Опелото му е планувано за след два дни.
Подготовката за терористичния акт обаче стартира още през януари. Той е предоставен на "шесторка “ комунисти, ръководена от Петър Абаджиев. Той се свързва с клисаря на църквата Петър Задгорски, който му оказва помощ дружно с още един участник в заверата няколко седмици поред да внесат на тавана на църквата 25 кг експлозив .
В 7 часа на 16 април клисарят пуска причинителите на атентата, които се скриват в храма. Траурното шествие влиза чак в 15 часа. Службата е ръководена от софийския митрополит Стефан, който по-късно става екзарх.
Първо ковчегът е подложен до колона, която комунистите възнамеряват да взривят, само че по-късно е изместен по-напред поради огромния брой хора, които идват на церемонията. Така, инцидентно, най-видните присъстващи са отдалечени от мястото.
Около 15,20 часа Задгорски дава знак на съучастника си Никола Петров да задейства експлозива, след което двамата напущат постройката. Експлозията избухва незабавно по-късно и събаря основния купол на църквата, затрупвайки голям брой хора. Взривната вълна пък нанася още провали.
Първоначално умират 134 души, само че по-късно от раните си умират още десетки. Така броя убитите стига до 213 души. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници , 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати, столичният кмет Паскал Паскалев, известни общественици и доста други жители. По подигравка обаче всички членове на държавното управление се разминават с леки пострадвания. Цар Борис III пък даже не е в църквата, защото участва на погребенията на убитите в атентата против него в прохода Арабаконак два дни по-рано. Той съумява да се избави, само че умират ентомологът проф. Делчо Илчев и дворцовият ловджия Петър Котев.
След офанзивата в църквата в цяла България е оповестено военно състояние, което остава в действие чак до 24 октомври. През този интервал кабинетът подхваща репресивни дейности против крайната левица.
Трима от уредниците на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров, обаче съумяват да избягат през тогавашното Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Те се пробват да унищожават своя съизвършител Петър Задгорски, само че той съумява да се съобщи на полицията и прави цялостни признания.
Така бързо е открито къде се намират ръководителите на Военната организация на Българска комунистическа партия Коста Янков и Иван Минков. Първият е погубен, а вторият се самоубива преди да бъде арестуван.
Делото за терористичния акт е гледано от боен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк. Марко Фридман, най-високопоставеният от подсъдимите, признава, че организацията получава финанси "през Виена “ от Съветския съюз , само че трансферира отговорността за атентата върху Янков и Минков, потвърждавайки, че те са работили без единодушието на управлението на комунистическата партия.
Съдът не приема тези причини. На гибел са наказани Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман. Задочно смъртни присъди получават и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима към този момент са убити през предходните седмици.
Смъртните присъди са изпълнени обществено посредством обесване на 27 май.
Взривът унищожава огромна част от покрива и част от южната стена на "Св. Неделя “. Храмът е възобновен по план на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов, като е осветлен публично на 7 април 1933 година
Спомените на един оживял военачалник
Ето какви мемоари пазят архивите. Оцелелият запасен военачалник Иван Шишков споделя какво се е случило във съдбовния ден:
Цветът на софийското общество с посърнали от тъга лица и с наведени глави, безмълвно се редеше към Божия храм и чакаше идването на погребалната върволица с тленните остатъци на страдалчески починалия запасен военачалник Коста Георгиев…
Като всички, бързах и аз, съпроводен от жена си да отида в храма „ Св. Неделя “ и да кажа на мъченика своето последно „ Прости! “. Стражари пазеха към храма и не ни пуснаха да влезем преди да дойде погребалната върволица.
Не след дълго камбанният звън се ускори и пред просълзените очи на хилядното голям брой мина ковчегът с тялото на генерала. Заредиха се министрите с министър-председателя отпред, депутати, професори, учени, цялото запасно офицерство от столицата, офицерите от софийския гарнизон, жители, госпожи и госпожици, познати и непознати.
Запасният военачалник Васил Златаров ме предложения да влезем в църквата.
- Къде ще идем? Сега е към този момент късно, мъчително ще можем да си пробием път.
Госпожа Момера Новоселец предложения мен и жена ми да влезем. Аз отново отхвърлих, а жена ми и тя ме оставиха и отидоха… да станат жертва на едно нечувано злочинство!
Не изминаха и 10 секунди и един пъклен пронизителен тропот, като гръм от хиляди оръдия , се разнесе над Божия храм, земята потрепери, късчета от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко незабавно замря… Несъзнателно, по инстинкт за самозапазване, аз съм бил с вдигнати над главата ръце. Тежък удар по ръцете ме свести от минутната давност. Обърнах се към черквата и, Боже мой, сърцето ми се сви от ужасното опустошение! Всичко беше в отломки, а под руините почина цветът на столичното общество…
- Стой, спри! – извика някой към мене.
Върнат към действителността, аз видях, че от църквата излизат неузнаваеми човешки същества, с разкървавени лица и с облекла, компактно покрити с пепелява пелена. Отидох към входа на храма. Едва тук си спомних, че жена ми е вътре! Тръпки побиха тялото ми, като видях живи картини, наподобяващи Ада на Данте Алигиери…
Полупогребани и неузнаваеми живи същества, затрупани под руините, потънали в прахуляк, безмълвно протягат прашливи ръце за помощ и избавление от очевидна гибел. Картината на гибелта и разрушението не се поддава на изложение – гибел и смут витаеше в храма. Спасените като луди се втурваха към вратите, мачкаха лежащите и ги доубиваха.
Залових се да оказвам помощ на първия попаднал ми мъченик и - о, знамение, виждам, че човекоподобното създание, което безмълвно и добродушно се доверяваше на моите старания, е жена, облечена в палтото на моята брачна половинка!. Полагам всички старания да я измъкна от тухлената камара, само че усещам остри болки в дясната си ръка. Набързо разтребвам грамадни купчини от камъни, тухли и циментови откъслеци, екстрахирам я из ноктите на злодейския гроб. По същия метод измъкнах от гробната тухлена камара и госпожа М. Новоселец. Тя, горката, беше притисната до самия предел на църквата и лежеше по средата на входните порти, и всички избавили се по знамение в църквата, са стъпвали по гърдите, главата и ръцете ѝ .
Заведох жена си в квартирата на доктор Давидов, където ѝ дадоха първа здравна помощ. Той ѝ направи първите промивки и ми предложи да я отведа за по-щателен обзор в някоя болница. Обходих с болната всички лечебни заведения. Навсякъде бе претъпкано с ранени и убити.
Накратко разказвам случилото се с мен, а това бе със стотици. Отделни хора, тичащи по лечебните заведения, тичащи за своите близки, чупят ръце и бягат в други лечебни заведения, в други отделения, безнадеждно се връщат в града, още веднъж нахълтват в опустошения храм, ровят се из неговите развалини… Ужас, неизразим смут и обезсърчение бяха обхванали целия град! ".
Атентатът е осъществен на Велики четвъртък от група дейци на военното крило на Българската комунистическа партия (БКП).
Дир. бг. напомня трагичните събития от преди 93 години.
След неуспеха на Септемврийското въстание през 1923 година Българска комунистическа партия е неразрешена. Комунистите минават в конспиративност и вземат решение да си отмъстят. Така управлението на Военната организация на партията взема решение да бъде осъществен огромен атентат. Планът обаче е първо да бъде убита високопоставена персона , на чието опело в катедралния храм "Света Неделя " да се съберат първите политици и военни.
Първоначално като цели са премисляни шефът на полицията Владимир Начев и членът на управлението на Военния съюз и на Демократическия сговор Кимон Георгиев. Поради засилената защита на Начев, Военната организация взема решение да избере друга жертва. Избран е о.з. военачалник Константин Георгиев - ръководител на Демократическия сговор в София, народен представител. Вечерта на 14 април трима незнайни го причакват в градинката на църквата „ Св. Седмочисленици “, покрай дома му, и го прострелват. Опелото му е планувано за след два дни.
Подготовката за терористичния акт обаче стартира още през януари. Той е предоставен на "шесторка “ комунисти, ръководена от Петър Абаджиев. Той се свързва с клисаря на църквата Петър Задгорски, който му оказва помощ дружно с още един участник в заверата няколко седмици поред да внесат на тавана на църквата 25 кг експлозив .
В 7 часа на 16 април клисарят пуска причинителите на атентата, които се скриват в храма. Траурното шествие влиза чак в 15 часа. Службата е ръководена от софийския митрополит Стефан, който по-късно става екзарх.
Първо ковчегът е подложен до колона, която комунистите възнамеряват да взривят, само че по-късно е изместен по-напред поради огромния брой хора, които идват на церемонията. Така, инцидентно, най-видните присъстващи са отдалечени от мястото.
Около 15,20 часа Задгорски дава знак на съучастника си Никола Петров да задейства експлозива, след което двамата напущат постройката. Експлозията избухва незабавно по-късно и събаря основния купол на църквата, затрупвайки голям брой хора. Взривната вълна пък нанася още провали.
Първоначално умират 134 души, само че по-късно от раните си умират още десетки. Така броя убитите стига до 213 души. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници , 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати, столичният кмет Паскал Паскалев, известни общественици и доста други жители. По подигравка обаче всички членове на държавното управление се разминават с леки пострадвания. Цар Борис III пък даже не е в църквата, защото участва на погребенията на убитите в атентата против него в прохода Арабаконак два дни по-рано. Той съумява да се избави, само че умират ентомологът проф. Делчо Илчев и дворцовият ловджия Петър Котев.
След офанзивата в църквата в цяла България е оповестено военно състояние, което остава в действие чак до 24 октомври. През този интервал кабинетът подхваща репресивни дейности против крайната левица.
Трима от уредниците на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров, обаче съумяват да избягат през тогавашното Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Те се пробват да унищожават своя съизвършител Петър Задгорски, само че той съумява да се съобщи на полицията и прави цялостни признания.
Така бързо е открито къде се намират ръководителите на Военната организация на Българска комунистическа партия Коста Янков и Иван Минков. Първият е погубен, а вторият се самоубива преди да бъде арестуван.
Делото за терористичния акт е гледано от боен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк. Марко Фридман, най-високопоставеният от подсъдимите, признава, че организацията получава финанси "през Виена “ от Съветския съюз , само че трансферира отговорността за атентата върху Янков и Минков, потвърждавайки, че те са работили без единодушието на управлението на комунистическата партия.
Съдът не приема тези причини. На гибел са наказани Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман. Задочно смъртни присъди получават и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима към този момент са убити през предходните седмици.
Смъртните присъди са изпълнени обществено посредством обесване на 27 май.
Взривът унищожава огромна част от покрива и част от южната стена на "Св. Неделя “. Храмът е възобновен по план на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов, като е осветлен публично на 7 април 1933 година
Спомените на един оживял военачалник
Ето какви мемоари пазят архивите. Оцелелият запасен военачалник Иван Шишков споделя какво се е случило във съдбовния ден:
Цветът на софийското общество с посърнали от тъга лица и с наведени глави, безмълвно се редеше към Божия храм и чакаше идването на погребалната върволица с тленните остатъци на страдалчески починалия запасен военачалник Коста Георгиев…
Като всички, бързах и аз, съпроводен от жена си да отида в храма „ Св. Неделя “ и да кажа на мъченика своето последно „ Прости! “. Стражари пазеха към храма и не ни пуснаха да влезем преди да дойде погребалната върволица.
Не след дълго камбанният звън се ускори и пред просълзените очи на хилядното голям брой мина ковчегът с тялото на генерала. Заредиха се министрите с министър-председателя отпред, депутати, професори, учени, цялото запасно офицерство от столицата, офицерите от софийския гарнизон, жители, госпожи и госпожици, познати и непознати.
Запасният военачалник Васил Златаров ме предложения да влезем в църквата.
- Къде ще идем? Сега е към този момент късно, мъчително ще можем да си пробием път.
Госпожа Момера Новоселец предложения мен и жена ми да влезем. Аз отново отхвърлих, а жена ми и тя ме оставиха и отидоха… да станат жертва на едно нечувано злочинство!
Не изминаха и 10 секунди и един пъклен пронизителен тропот, като гръм от хиляди оръдия , се разнесе над Божия храм, земята потрепери, късчета от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко незабавно замря… Несъзнателно, по инстинкт за самозапазване, аз съм бил с вдигнати над главата ръце. Тежък удар по ръцете ме свести от минутната давност. Обърнах се към черквата и, Боже мой, сърцето ми се сви от ужасното опустошение! Всичко беше в отломки, а под руините почина цветът на столичното общество…
- Стой, спри! – извика някой към мене.
Върнат към действителността, аз видях, че от църквата излизат неузнаваеми човешки същества, с разкървавени лица и с облекла, компактно покрити с пепелява пелена. Отидох към входа на храма. Едва тук си спомних, че жена ми е вътре! Тръпки побиха тялото ми, като видях живи картини, наподобяващи Ада на Данте Алигиери…
Полупогребани и неузнаваеми живи същества, затрупани под руините, потънали в прахуляк, безмълвно протягат прашливи ръце за помощ и избавление от очевидна гибел. Картината на гибелта и разрушението не се поддава на изложение – гибел и смут витаеше в храма. Спасените като луди се втурваха към вратите, мачкаха лежащите и ги доубиваха.
Залових се да оказвам помощ на първия попаднал ми мъченик и - о, знамение, виждам, че човекоподобното създание, което безмълвно и добродушно се доверяваше на моите старания, е жена, облечена в палтото на моята брачна половинка!. Полагам всички старания да я измъкна от тухлената камара, само че усещам остри болки в дясната си ръка. Набързо разтребвам грамадни купчини от камъни, тухли и циментови откъслеци, екстрахирам я из ноктите на злодейския гроб. По същия метод измъкнах от гробната тухлена камара и госпожа М. Новоселец. Тя, горката, беше притисната до самия предел на църквата и лежеше по средата на входните порти, и всички избавили се по знамение в църквата, са стъпвали по гърдите, главата и ръцете ѝ .
Заведох жена си в квартирата на доктор Давидов, където ѝ дадоха първа здравна помощ. Той ѝ направи първите промивки и ми предложи да я отведа за по-щателен обзор в някоя болница. Обходих с болната всички лечебни заведения. Навсякъде бе претъпкано с ранени и убити.
Накратко разказвам случилото се с мен, а това бе със стотици. Отделни хора, тичащи по лечебните заведения, тичащи за своите близки, чупят ръце и бягат в други лечебни заведения, в други отделения, безнадеждно се връщат в града, още веднъж нахълтват в опустошения храм, ровят се из неговите развалини… Ужас, неизразим смут и обезсърчение бяха обхванали целия град! ".
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ