Димитър Васин: „Поезията е моят дом”
Сред харесваните и четени поети у нас е Димитър Васин, който е създател на повече от 25 стихосбирки, издадени през последните 30 години. В клуб „ Журналист ” в София се състоя двойна премиера – бяха показани двете негови стихосбирки „ …И в най-своята есен ” и „ Вкоренено безмълвие ”, излезли напролет на тази година. Събитието се водеше от изкуствоведа доктор Райна Дамяни, която в експозето си акцентира: „ Духовната къща в поезията на Димитър Васин се асоциира с обител – с темели и с полезности, които са се запазили от детето в него, през корените му, до сина му. Поезията му наподобява на една вековно дърво със здрави корени, с богата корона, с листа и с човешки плодове по пътя си ”.
През цялото време на авторския рецитал публиката наблюдаваше истинска мултимедия по стихове на Димитър Васин, дело на Зорка Николаева. В премиерата се включи поетът-преводач Хайри Хамдан, който прочете собствен превод на творбата „ Дърветата край къщата прегръщат… ” на арабски език, изработен преди дни. „ В книгата „ Вкоренено безмълвие ” не става дума за безмълвие, а за зов. Но той го прави извънредно тънко ” – заключи Хайри Хамдан.
Какво ще прочетат феновете на поезията в двете нови книги? Това са разнообразни по план стихосбирки, само че почеркът на създателя е различим и натрапен като иновативност в литературното ни пространство от издадените през последните години негови книги „ Малко е да се обичаме ” (2011), „ А да дойде закъснявам… ” (2012), „ Отключено ” (2014), „ Някога, когато дойда ” (2015).
Поетът е в непрестанен разговор със себе си, а подозренията му граничат със себебичуване в един изразителен лабиринт, в който той интуитивно прегръща въображаемия четец и го влече към дълбините на една многослойна понятийност. Липсата на заповеднически нарцисизъм, който постоянно се вижда при други създатели, тук се появява като катарзисна емоционалност, която държи читателя към драмата на протичащото си с лирическия „ аз ”. Афористичните находки изникват внезапно – в талвега на едно „ отстранено ”, сякаш умерено словесно течение. Така се стига до непривични структури, до преместен синтаксис. Но в тази непрестанна оксиморонност създателят се усеща уютно… да беседва за любовта, за божиите стъпки, за непредсказуемото зло, за търпимото и невъзможното.
„ Вкоренено безмълвие ” е двудялов текст, отдаден на тези неизбежни родови и личностни връзки, които никой от нас не не помни до гибелта си: майката и бащата, началото и кръговрата, зачеването като обич и гибелта като финален благослов. Метафоричното око съзира по какъв начин дъждовните капки са пендари, птиците се усмихват, а „ думите на тати се разхождат / в равнищата изправени и боси ”. Човекът е най-богат с торбичката си обич… В мокрото и жегата, в суховея и студа, в черните съботи и белите вечери… „ мама приказва с петлите ”. Сякаш този стих споделя всичко – за самотата, отчуждението, голата религия, единението с природата и оня път, който води в безкрая. Но и там избуява здравецът, с който майката закичва сина си вечно. Едно рондо на любовта – една синтеза на даденото и взетото, на коленичия наследник и възвеличаната майчина любов.
„ И в най-своята есен ” е събрала нови проникновения на тематика „ обич ”. Димитър Васин раздира визиите ни за неподвижност, за уместност на притежанията, тъй като субектът на лирическия изказ е преносим в превъплъщенията си и в съня си дори е подготвен да спори:
До през днешния ден каквото съм обичал, през днешния ден го отново обичам.
И на следващия ден до сърцето му ще стигна – да го имам.
Безумен бях, безразсъден и оставам. Туй е всичко –
едничкото, което ми остана да е с име…
А това име е лично и се разпознава с читателя. Защото Поетът няма различен поддръжник с изключение на читателя. Или както споделя Умберто Еко – „ не вярвайте на индивида, който ви споделя, че написа единствено за себе си; той е непочтен и лъжовен нарцисист… ”
Пишещият човек е облечен в онази модерност, която е освен това от предопределение, тя е сексапил, тя е стелата, пред която коленичи днешната цивилизация.
През цялото време на авторския рецитал публиката наблюдаваше истинска мултимедия по стихове на Димитър Васин, дело на Зорка Николаева. В премиерата се включи поетът-преводач Хайри Хамдан, който прочете собствен превод на творбата „ Дърветата край къщата прегръщат… ” на арабски език, изработен преди дни. „ В книгата „ Вкоренено безмълвие ” не става дума за безмълвие, а за зов. Но той го прави извънредно тънко ” – заключи Хайри Хамдан.
Какво ще прочетат феновете на поезията в двете нови книги? Това са разнообразни по план стихосбирки, само че почеркът на създателя е различим и натрапен като иновативност в литературното ни пространство от издадените през последните години негови книги „ Малко е да се обичаме ” (2011), „ А да дойде закъснявам… ” (2012), „ Отключено ” (2014), „ Някога, когато дойда ” (2015).
Поетът е в непрестанен разговор със себе си, а подозренията му граничат със себебичуване в един изразителен лабиринт, в който той интуитивно прегръща въображаемия четец и го влече към дълбините на една многослойна понятийност. Липсата на заповеднически нарцисизъм, който постоянно се вижда при други създатели, тук се появява като катарзисна емоционалност, която държи читателя към драмата на протичащото си с лирическия „ аз ”. Афористичните находки изникват внезапно – в талвега на едно „ отстранено ”, сякаш умерено словесно течение. Така се стига до непривични структури, до преместен синтаксис. Но в тази непрестанна оксиморонност създателят се усеща уютно… да беседва за любовта, за божиите стъпки, за непредсказуемото зло, за търпимото и невъзможното.
„ Вкоренено безмълвие ” е двудялов текст, отдаден на тези неизбежни родови и личностни връзки, които никой от нас не не помни до гибелта си: майката и бащата, началото и кръговрата, зачеването като обич и гибелта като финален благослов. Метафоричното око съзира по какъв начин дъждовните капки са пендари, птиците се усмихват, а „ думите на тати се разхождат / в равнищата изправени и боси ”. Човекът е най-богат с торбичката си обич… В мокрото и жегата, в суховея и студа, в черните съботи и белите вечери… „ мама приказва с петлите ”. Сякаш този стих споделя всичко – за самотата, отчуждението, голата религия, единението с природата и оня път, който води в безкрая. Но и там избуява здравецът, с който майката закичва сина си вечно. Едно рондо на любовта – една синтеза на даденото и взетото, на коленичия наследник и възвеличаната майчина любов.
„ И в най-своята есен ” е събрала нови проникновения на тематика „ обич ”. Димитър Васин раздира визиите ни за неподвижност, за уместност на притежанията, тъй като субектът на лирическия изказ е преносим в превъплъщенията си и в съня си дори е подготвен да спори:
До през днешния ден каквото съм обичал, през днешния ден го отново обичам.
И на следващия ден до сърцето му ще стигна – да го имам.
Безумен бях, безразсъден и оставам. Туй е всичко –
едничкото, което ми остана да е с име…
А това име е лично и се разпознава с читателя. Защото Поетът няма различен поддръжник с изключение на читателя. Или както споделя Умберто Еко – „ не вярвайте на индивида, който ви споделя, че написа единствено за себе си; той е непочтен и лъжовен нарцисист… ”
Пишещият човек е облечен в онази модерност, която е освен това от предопределение, тя е сексапил, тя е стелата, пред която коленичи днешната цивилизация.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ