Накъде ни пързаля Мая Гойкович?
Сръбската парламентарна делегация отпред с председателката на Скупщината Мая Гойкович, беше на посещаване в България по покана на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева.
Българските медии много спестовно отразиха тази среща, само че въпреки всичко разбрахме, че главните тематики са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и към момента неизпълнени!) задължения към българското малцинство. За тия задължения не преставам да съм обезверен черноглед.
По-озадачаващото е, че Мая Гойкович разгласи, че следващата година ще се празнува 140 години от установяването на дипломатическите връзки сред България и Сърбия!?
Много е необичайно, че госпожа Гойкович, пък и освен тя, се натиска по всяка цена да се означи 140 години от установяването на дипломатическите връзки с България!? Имаше такива опити и във връзка 133-та и във връзка 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, съвсем детско безмълвие от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата множеството от събитията на територията на някогашна Югославия, довели до изгубването на Сръбската страна в продължение на 86 години.
Днес на тази територия съществуват седем самостоятелни, суверенни, независими страни с които България е открила дипломатически връзки. Понастоящем България де юре не е признала единствено страната Сърбия, оповестила своята самостоятелност през 2006 година! С оглед на това, че България е членка на Европейски Съюз, признаването на Сърбия надали може да стане без координиране с другите европейски страни и изключително без прилежащите на Сърбия страни. Това е напълно естествено, тъй като в случай че България беше признала през 2006 година Сърбия, признаването на Косово през 2008 година щеше да бъде невероятно. Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички прилежащи страни имат неуредени териториални искания към днешна Сърбия, в това число и България. Колкото и да желаеме да си затворим очите, или да си забием главата в пясъка пред този трънлив проблем, той продължава да тлее освен в научно-историческото, само че и в общественото пространство.
Сърбия, от една страна, не желае (или безпределно протака) да извърши поетите задължения към българското малцинство в Западните околности, а от друга, посредством честването на 140 години от установяването на дипломатическите връзки с България, желае по заобиколен метод да изнуди де юре признание на Сърбия, като по този метод накара България да се откаже от най-силния си коз за решение на проблемите на българите в Западните околности и даже да стане представител на Сърбия в Европейски Съюз. Докато България държи този коз в ръцете си, до такава степен ще е и вярата за българите в Западните околности.
За потенциала на някои български политици и дипломати, не желая да приказвам, само че съм уверен, че всеки студент първокурсник по история, е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била независима, суверенна и самостоятелна страна. Тя губи държавността си на 1 декември 1918 година след оповестеното основаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възвръща едвам на 5 юни 2006 година след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование - Държавната общественост Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма по какъв начин през 2019 година да начислиш 140 години дипломатически връзки сред Сърбия и България.
Проблемът се намира на друго място.
Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните околности от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска страна по силата на член 27 от Ньойския контракт. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като индивид на интернационалното право по Версайската система от контракти и не може да черпи независими права от тях.
По силата на член 27, 36 и 37 от Ньойския контракт притежател на права и отговорности е надлежно Сръбско-Хърватско-Словенската страна и България. Като страна по Договора, по силата на член 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската страна, основана на 1 декември 1918 година, като единствена страна на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!
На фона на по този начин обрисуваните обстоятелства и настоящата правна уредба, определящи статута на Западните околности и правата на граничещите с тях страни, остава единствено отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български държавни управления през последните 28 години, във връзка с някогашни и сегашни съдружници и в частност във връзка с Сърбия, която възкръсна през 2006 година и за повторно, за по малко от век, напълно нелегално и без никакво съображение в интернационалните контракти, реокупира Западните околности след заличаването на субекта на интернационалното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на интернационален контракт.
За разлика от множеството български политици, Мая Гойкович, като правист и юрист, доста добре си знае, че Сърбия по интернационалното право не е и не може да бъде приемник на българските територии, окупирани по силата на Ньойския контракт от Сърбо-Хърватско-Словенската страна. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и по тази причина разчитат на мекошавото „ суперевропейско “ държание на българските политици които наивно не престават да плуват в уюта на „ поетите задължения във връзка с българското малцинство “ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.
Мая Гойкович по разбиране е почитател на сръбската националистическа десница и има напълно други политически и дипломатически възгледи. Тя няма по какъв начин да не знае какво съставлява за българският народ стогодишнината от Ньойския контракт и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически връзки когато, хванати за ръчички, пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-сетне ще честват! Въпреки че няма безусловно никакви аргументи за наслада и тържество.
Каквито задължения и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го извърши заради простата причина, че никой няма да строи дом върху непознат парцел. Но в случай че може да си набере без проблеми ябълки от непознатия двор – за какво да не? В момента става дума тъкмо за това – никакви вложения и безмилостна употреба на естествените запаси в Западните околности. Когато стане дума за човешки права – незабавно се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство посредством който то се било употребило с правото на „ автономност “?! На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономност, само че българското, заедно с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „ автономност “ по въпросите за обучение, медии, просвета и публична приложимост на българският език и писмо?
Демографските и обществените резултати опровергават изказванията и на сръбските и на българските политици и дипломати.
Западните околности не престават да са парещ картоф в сръбско-българските връзки, който те не могат да преглътнат. А нашето състояние по никакъв начин не се вписва в блудкавите изявления след срещите на високо ниво за „ добросъседски връзки “, „ мост на съдействие “ и втръсналите се към този момент глупости от вида на „ икономическо развиване на региона “, „ създаване на пътна инфраструктура “, „ проучване на български език “, „ превеждане на учебници “и тъй наречените
Истинският индикатор за сръбско-българските връзки са Паметната костница в двора на Техническо учебно заведение „ Никола Тесла “ в Сурдулица, Международните конференции за „ зверствата “ на българската войска в Първата международна война и отхвърли да се сложи паметна плоча на жертвите от Босилеградският разгром. Безотговорното разхвърляне с задължения и обещания – също е показателно за ония които могат да го проумеят.
Авторът е председател на Културно-информационния център в Босилеград
Българските медии много спестовно отразиха тази среща, само че въпреки всичко разбрахме, че главните тематики са били европейската интеграция на Сърбия и поетите (и към момента неизпълнени!) задължения към българското малцинство. За тия задължения не преставам да съм обезверен черноглед.
По-озадачаващото е, че Мая Гойкович разгласи, че следващата година ще се празнува 140 години от установяването на дипломатическите връзки сред България и Сърбия!?
Много е необичайно, че госпожа Гойкович, пък и освен тя, се натиска по всяка цена да се означи 140 години от установяването на дипломатическите връзки с България!? Имаше такива опити и във връзка 133-та и във връзка 135-та годишнина. Още по-странно е наивното, съвсем детско безмълвие от страна на българските политици и дипломати по този въпрос. Изглежда те не проумяват, че смисълът на това честване е по заобиколен път България да признае прекъснатият исторически континуитет на Сърбия, да подправи историческата истина, да заличи или да прередактира със задна дата множеството от събитията на територията на някогашна Югославия, довели до изгубването на Сръбската страна в продължение на 86 години.
Днес на тази територия съществуват седем самостоятелни, суверенни, независими страни с които България е открила дипломатически връзки. Понастоящем България де юре не е признала единствено страната Сърбия, оповестила своята самостоятелност през 2006 година! С оглед на това, че България е членка на Европейски Съюз, признаването на Сърбия надали може да стане без координиране с другите европейски страни и изключително без прилежащите на Сърбия страни. Това е напълно естествено, тъй като в случай че България беше признала през 2006 година Сърбия, признаването на Косово през 2008 година щеше да бъде невероятно. Никой от съседите де юре не е признал Сърбия след разпада на федерацията. Почти всички прилежащи страни имат неуредени териториални искания към днешна Сърбия, в това число и България. Колкото и да желаеме да си затворим очите, или да си забием главата в пясъка пред този трънлив проблем, той продължава да тлее освен в научно-историческото, само че и в общественото пространство.
Сърбия, от една страна, не желае (или безпределно протака) да извърши поетите задължения към българското малцинство в Западните околности, а от друга, посредством честването на 140 години от установяването на дипломатическите връзки с България, желае по заобиколен метод да изнуди де юре признание на Сърбия, като по този метод накара България да се откаже от най-силния си коз за решение на проблемите на българите в Западните околности и даже да стане представител на Сърбия в Европейски Съюз. Докато България държи този коз в ръцете си, до такава степен ще е и вярата за българите в Западните околности.
За потенциала на някои български политици и дипломати, не желая да приказвам, само че съм уверен, че всеки студент първокурсник по история, е наясно, че през изтеклите 140 години Сърбия не е била независима, суверенна и самостоятелна страна. Тя губи държавността си на 1 декември 1918 година след оповестеното основаване на Кралството на сърбите, хърватите и словенците и си я възвръща едвам на 5 юни 2006 година след излизането на Черна гора от последното югославско държавно формирование - Държавната общественост Сърбия и Черна гора. Както и да го смяташ, няма по какъв начин през 2019 година да начислиш 140 години дипломатически връзки сред Сърбия и България.
Проблемът се намира на друго място.
Догодина се навършват 100 години от окупацията на Западните околности от страна на Сърбо-Хърватско-Словенска страна по силата на член 27 от Ньойския контракт. Сърбия тогава е заличена от политическата карта на света, не съществува като индивид на интернационалното право по Версайската система от контракти и не може да черпи независими права от тях.
По силата на член 27, 36 и 37 от Ньойския контракт притежател на права и отговорности е надлежно Сръбско-Хърватско-Словенската страна и България. Като страна по Договора, по силата на член 36, България признава, както това са сторили Съюзните и сдружени сили, Сръбско-Хърватско-Словенската страна, основана на 1 декември 1918 година, като единствена страна на западната граница, а не Сърбия, която престава да съществува!
На фона на по този начин обрисуваните обстоятелства и настоящата правна уредба, определящи статута на Западните околности и правата на граничещите с тях страни, остава единствено отворен въпрос за безотговорната външна политика, провеждана от всички български държавни управления през последните 28 години, във връзка с някогашни и сегашни съдружници и в частност във връзка с Сърбия, която възкръсна през 2006 година и за повторно, за по малко от век, напълно нелегално и без никакво съображение в интернационалните контракти, реокупира Западните околности след заличаването на субекта на интернационалното право, комуто бе предоставена тази българска земя по силата на интернационален контракт.
За разлика от множеството български политици, Мая Гойкович, като правист и юрист, доста добре си знае, че Сърбия по интернационалното право не е и не може да бъде приемник на българските територии, окупирани по силата на Ньойския контракт от Сърбо-Хърватско-Словенската страна. Знаят го и другите сръбски държавници и политици и по тази причина разчитат на мекошавото „ суперевропейско “ държание на българските политици които наивно не престават да плуват в уюта на „ поетите задължения във връзка с българското малцинство “ от сръбска страна и европейските стандарти за правата на малцинствата.
Мая Гойкович по разбиране е почитател на сръбската националистическа десница и има напълно други политически и дипломатически възгледи. Тя няма по какъв начин да не знае какво съставлява за българският народ стогодишнината от Ньойския контракт и бърза да го изпревари с честване на 140 години от установяването на дипломатически връзки когато, хванати за ръчички, пред отрупаните маси, българските и сръбските дипломати най-сетне ще честват! Въпреки че няма безусловно никакви аргументи за наслада и тържество.
Каквито задължения и да поеме, и каквото и да обещае, Сърбия няма да го извърши заради простата причина, че никой няма да строи дом върху непознат парцел. Но в случай че може да си набере без проблеми ябълки от непознатия двор – за какво да не? В момента става дума тъкмо за това – никакви вложения и безмилостна употреба на естествените запаси в Западните околности. Когато стане дума за човешки права – незабавно се вади парцалената кукла наречена Национален съвет на българското национално малцинство посредством който то се било употребило с правото на „ автономност “?! На Косово и на Войводина им бе отнета политическата автономност, само че българското, заедно с македонското малцинство в Сърбия били имали право на „ автономност “ по въпросите за обучение, медии, просвета и публична приложимост на българският език и писмо?
Демографските и обществените резултати опровергават изказванията и на сръбските и на българските политици и дипломати.
Западните околности не престават да са парещ картоф в сръбско-българските връзки, който те не могат да преглътнат. А нашето състояние по никакъв начин не се вписва в блудкавите изявления след срещите на високо ниво за „ добросъседски връзки “, „ мост на съдействие “ и втръсналите се към този момент глупости от вида на „ икономическо развиване на региона “, „ създаване на пътна инфраструктура “, „ проучване на български език “, „ превеждане на учебници “и тъй наречените
Истинският индикатор за сръбско-българските връзки са Паметната костница в двора на Техническо учебно заведение „ Никола Тесла “ в Сурдулица, Международните конференции за „ зверствата “ на българската войска в Първата международна война и отхвърли да се сложи паметна плоча на жертвите от Босилеградският разгром. Безотговорното разхвърляне с задължения и обещания – също е показателно за ония които могат да го проумеят.
Авторът е председател на Културно-информационния център в Босилеград
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ