Спомняте ли си списъка със задължителната литература в училище? Иван

Спомняте ли си листата със наложителната литература в учебно заведение? Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков...Христо Ботев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов...Колко сме ги чели, тъй като би трябвало, писали сме тематики, тъй като би трябвало. Произведения, облици, хрумвания, цитати, които може би още кънтят в главите ни... А след това като че ли всичко потъва в куха давност, книгите събират прахуляк по лавиците, пожълтяват страниците. Гласовете им заглъхват поради глъчката към следващия нов създател, за който всички приказват. По силата на консуматорската логичност тези „ наложителни ” създатели не се преиздават, та те не се продават, не се четат! Скромно си стоят на лавицата и чакат да се паднат на матура и отново да влязат в домовете на хората.

Йордан Йовков е тъкмо такова учебно „ факсимиле ”. „ По жицата ”, „ Песента на колелетата ”, „ Албена ”, „ Шибил ”, „ Индже ”, помним ли ги в действителност, живи ли са облиците, близки ли са ни? А може би са останали единствено заглавия, празни от смисъл.

" Винаги съм накривен да имам вяра на хората, да виждам и да диря у тях на първо място положителното "

Това споделя Йовков. Същият, който прекарва съвсем целият си умишлен живот на фронта или пишейки за него като боен сътрудник. И това на фона на най- трагичните времена в новата ни история – Първата международна, Балканската и Междусъюзническата войни. Горял от несподелената обич към Елисавета Багряна, познал ужасите, болката на войната и намерил в някаква своя пресечна точка гигантския си хуманизъм, с който учебното факсимиле го свързва. Накрая не му стига времето да напише всичко, което желае. Умира от рак в напреднала форма на 15.10.1937 година, породен, през днешния ден бихме споделили, от стрес.

И от устата на най-личния си воин, Сали Яшар, той въздиша с вяра:

„ (...) с страдания, с несгоди е цялостен тоя свят, само че въпреки всичко има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта сред хората. "

В тези времена, малко или доста меркантилни, сходни думи не звучат кухо, в противен случай намират нов смисъл. Затова дано да посегнем към тънките му разкази още веднъж. Длъжни сме някак. Дори да вземем от раницата на децата, в случай че си нямаме свои. Да си напомним и ще забележим, че това, което търсим в нашумелите създатели, си го има при нас. Изконните облици на Йовков редят остарели думи в позната на всеки българин мелодия, толкоз далечна от учебния чин и толкоз близка във всеки нов ден...